София. Освен поет, писател и сценарист Калин Терзийски е и дипломиран психиатър. Затова освен да разсъждава за прокобата върху отиващите си в разцвета на силите родни творци, той може и професионално да коментира поведението на Волен Сидеров.
- По повод смъртта на Кольо Карамфилов ти писа за авангарда на поколението, който си отива. Защо губим именно големите? Какво ги убива? И кой остава?
- О, в никакъв случай не губим само авангарда. В България млади хора умират нерядко. Ще ви кажа - това, което написах за смъртта на Кольо, беше една жалба за един прекрасен творец. Не е някакво генерално заключение. Казах още в началото на този текст за Кольо, че на мен ми е мъчно. И мъката ми се изрази именно с тия думи. Една такава празнота. Чувството за изтичаща вода между пръстите. Водата на живота изтича от шепите ни и ние не можем да я задържим. Това е плод на емоциите. Но след това идва и разумът и мъдростта - доколкото я имаме. Мъчно ни е за отишлия си. Но добре знаем, че във всички времена големите творци най-често са си отивали млади. Нека си помислим - Ботев - на 28 години, Яворов - 36, Димчо Дебелянов на 29, Алеко - 34, Вапцаров - 33, Смирненски - 24, Пеньо Пенев - 28, Иван Милев - 29, Чочо Попйорданов - 49, Андрей Баташов - 45.
Творецът е крехко създание. Той е невероятно жилав, когато става въпрос за справяне с неразбирането, със студенината и бездушието; пък и в справянето с трудния живот и лишенията. Но са и като канарчета в мина. Умират от лошия въздух, от отровата на подземните газове. Липсата на красота и смисъл наоколо са смъртоносни. Говоря с метафори, дано има хора, които все още ги разбират и ценят.
Но така, де, както казах, творците често умират млади. И ни оставят покрусени и озадачени. Не това е въпросът.
Въпросът е: ние, които оставаме, какво отношение имаме към живите творци, или по-точно към творците, докато са още живи. И към изкуството. Докато е все още живо.
- Само смъртта ли ни кара да се сетим за творците?
- Наистина е интересно защо смъртта ни кара да се сетим за един творец? Или тежкото заболяване? Защо когато той, творецът, поства картини и разкази във Фейсбук, когато прави изложби или играе спектакли, или пуска по кината свои филми, или Бог знае какво - когато прави изкуството си, ние почти не му обръщаме внимание?
Но когато смъртоносно се разболее или умре, веднага мършоядската ни склонност се обажда!
Я, викам аз, да се обърнем към живите! Кольо така или иначе ще е жив много и много години за тия, които се прекланят пред изкуството. Но нека помислим за това. Синът на Кольо е млад поет, по-жив от мнозина. Я, викам аз, да помогнем на сина на Кольо. И на всички чудесни млади поети. Поетите имат нужда не толкова от пари, колкото от възторжени читатели. Сами си направете изводите и решете какво можете да направите.
А ако за един творец се говори само в жълтите рубрики - от какво умрял и защо умрял (помните какво стана в пресата и то не само най-жълтата, след смъртта на Чочо Попйорданов, Рангел Вълчанов, а сега и Гого) та, ако се говори за творците само по повод смъртта им, по-добре да няма творци! Аз ще се откажа!
- Има ли си поколението - твоето и на Кольо Карамфилов, по-различна физиономия включително в изкуството? И какво изгуби обществото със смъртта на тези хора?
- Има си. Нашето поколение беше първото поколение, което беше изпуснато. От грубата хватка на идеологиите и несвободата. Ние не извоювахме свободата си. Ние бяхме захвърлени в свободата. Неподготвени. Само с известни теоретични познания върху свободата и никакви практически умения по живеене на свобода. Като животни, пуснати от беден и пропаднал зоопарк. И тогава - след сриването на бодливите телове и стените на зоопарка - това мое поколение остана на празно поле. С опърпани знамена и сред руини от ценности. Без ежедневните дажби от евтина, котлова храна и идеология. Без координатна система, чрез която да измерва живота си. Оставено да се справя само със свободата си. Някой предпочетоха нови робства. Други - отчаянието. Трети предпочетоха заблудите - всевъзможни мътни религии, нелепи философски системи, окултизми и опиянения.
Четвърти предпочетоха бързия живот и ярката смърт. В свобода се живее изключително трудно.
Но искам да кажа нещо, което ще прозвучи предизвикателно и дори грубо, но все пак мисля, че е вярно. Обществото и историята на един народ никога не губят - нито от живота, нито от смъртта на велики и чудесни хора.
Поне мъдрите в едно общество не губят. Нима обществото ни е загубило от смъртта на Ботев и на Левски? Или на Смирненски и Вапцаров? Та нима именно мъченическите смърти на тези мъже не са най-голямото ни богатство? Пример и възторг?!
Има хора и общества, които от всичко губят. И такива, които от всичко печелят. Въпрос на мъдрост.
- На различни места споменаваш специфичната връзка на това поколение с алкохола. Срещу какво е бунт бохемството, което бе част от живота на много изгубени не навреме таланти?
- Алкохолът е просто начин да преглъщаме някой гадни и лигави, противни хапки от живота. Не е бягство. За смелите и майсторите алкохолът не е бягство, а течност с която да преглътнат многото разочарования. Някой не могат без тая "мила преглъщалчица". Аз се опитвам да минавам без нея. И успявам.
Много е хубаво човек да открие един ден, че колкото и да е гаден животът, той може да се опълчи на обичайните му гадости и без помощта на глътка водка сутрин. Но не бих казал и дума на упрек към тия, които продължават да пият. Все пак те го правят, за да могат да продължат по тежкия си път. Разберете - пиещият творец е нещо съвсем различно от пиещия тъпак. Творецът пие именно, за да може (все някак) да издържа тъпака. И въпреки него да продължи да твори.
- Кои са нещата, които остават да държат хората, преживели загубата на млади свои връстници?
- Животът ни държи! Животът е велико нещо и ние имаме само един дълг - да правим живота колкото се може по-красив и хубав. Кой както може и докогато може. Някой ще посади цвете, друг ще даде пет лева за посаждането на цвете, друг ще излекува болен човек, четвърти ще напише симфония!
- Ти споменаваш сина на Кольо Карамфилов Росен - млад поет. Каква подкрепа му е нужна?
- Казах вече: Поетите нямат нужда от подаяния. Имат нужда от четящи и разбиращи хора. Естествено, когато са гладни или в недоимък, и парите помагат доста. Но най-вече, най-вече - поетите имат нужда от хора, на които им пука за изкуството, хора, които ги гледат тях, младите творци - с разбиране и възхита! Внимание. Ум.
- Имаше ли полза от протестите, които напоследък позатихват?
- Младите, активни, умни и енергични хора на България вече вярват в себе си поне три пъти повече. Те се сплотиха и вече се обичат. Един друг и даже парадоксално звучи - обичат и повече страната си. Защото обичаш повече нещо, за което си се борил.
- Преди пет години ти казваш в интервю за "Стандарт", че до пет години ще се промени политическият елит и едва тогава ще видим светлина в тунела. Какво стана със светлината, май остана само тунелът?
- Политическият елит не се е променил. Но има вече готови млади хора, които биха свършили доста хубави работи. Никакво униние не бих позволил нито на себе си, нито другиму.
- Като психиатър как ще коментираш поведението на Волен Сидеров? Става ли в неговия случай дума за психично заболяване или просто за патология на характера?
- О, ако ставаше въпрос за психично заболяване, щеше да ми е мил и да изпитам състрадание към него - като към всяко объркано и наранено, страдащо същество. Но при него не става дума за никакво заболяване. Амбициозен човек, който въобще няма навик да се "поглежда отстрани". Или още по-лошо - съвсем преднамерен манипулатор на диви и некрасиви, човеконенавистни страсти каквито винаги се намират сред един народ. Но нека не обиждаме психичноболните хора чрез сравнения с хората от властта. Властта е морална болест, по принцип. Болният стремеж към власт.
Нека бъдем мъдри и осъзнати. Това е.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
