Цветанка Ризова е единствената телевизионна дама, която с лекота и талант може да говори "На четири очи" и "Лице в лице". Въпреки това вече двама български премиери не искат да видят нито очите, нито камерата, нито студиото й. Родена поетеса, почитателка на Достоевски, посветена на идеята, че ще бъде добър изследовател на западноевропейската литература, младата филоложка неочаквано е понесена във вихъра на току-що пръкналата се демократична преса. Прощъпалникът й е във вече несъществуващия вестник "Подкрепа", нарежда се сред създателите на "Новинар", минава през "Сега", и тогава най-неочаквано и за самата нея а поставят пред камерите. Започва от триминутен коментар, за да стигне до водещ на най-рейтинговите предавания в родния ефир. Така продължава вече доста години, въпреки че когато става въпрос за красива жена, да се споменава думата години не е никак любезно. Още повече че днес любимата журналистка има празник. Цветница.
- Г-жо Ризова, честит празник. Имате красиво име. От кого сте го наследили?
- Кръстена съм на бащината си майка. Много съм щастлива, че нося името на баба си Цветанка. Намирам в това нещо специално. Особена връзка. Тя, съпругата на селския даскал, който винаги има много работа, цял живот си гледа децата. Нейният баща, моят прапрадядо, също е бил учител. Въобще много педагози има в рода ми. Към тях трябва да добавя и майка ми.
Баба ми Цветанка беше дистанциран, студен човек. Не беше от емоционалните баби, въпреки че много ме обичаше.
.- За Рак казват, че не е зодия, а диагноза? Това ли показва личният ви опит?
- Родена съм на празника "Свети Петър и Павел". Това, че съм Рак е щастие за приятелите ми, защото никога не създавам конфликт. Премълчавам и трупам. Това сигурно ме убива. Бавничко и по малко. Изпитвам ужас от крясъци, напрежение, висок тон. Никога не викам.
- Спомняте ли си често за родния Кюстендил?
- Кюстендил е едно от най-хубавите неща в биографията ми. Град, съвършен за детство. Живях там до осемнадесет години. Сред хора, за които само може да се мечтае. Кюстендил е град на поети, художници. Израснах с любимата си Екатерина Йосифова. Срещнах в нея превъзходен човек, прочетох прекрасните й стихове. Тя е творец не само в писането, но и в общуването. Владееше ме със съвършената си доброта, несравнимата интелигентност и благородната поносимост към едно момиче, което пораства пред очите й. Гледаше ме като свое дете. Даваше ми съвети. Катя бе първият жив поет, който видях. После се запознах и с другия бележит кюстендилски талант - Биньо Иванов. Жив класик. Стои в кафенето, а аз до него слушам шантавите му работи. Беше винаги наопаки, подлагаше всичко на съмнение. Иронизираше: себе си, нас, света. Правеше го по такъв съвършен поетичен начин, че за мен оставаше само една алтернатива - да мълча и слушам. Давах си сметка кой е срещу мен. Четях и обожавах стиховете и на двамата. Големи поети. Не си даваме сметка какво имаме. Биньо Иванов никога не получи това, което заслужаваше. Може би, защото беше различен. Срещнах го в ранна възраст и това повлия на мисленето ми. Той бе живата сила, човекът, който няма нищо общо с конформиста и нагаждача. От него се научих да гледам на света с ирония. Да не приемам нещата едно към едно.
- Кога набрахте кураж да вземете и вие молива и да шарите по тетрадката?
- Още от малка, но в пети клас вече станах по-сериозна. Пиша с лекота. Строфите ми се превръщаха в някакъв вътрешен монолог. Имах обаче и съмнения. Питах се: Какво правя? Катя ме усети. Тя е психолог. Ще ми покажеш ли какво си написала, попита. Бях притеснена, мнителна, уплашена. Чух само една дума: Чудни са. Много се изненадах. Аз съм човек, който винаги се съмнява, нямам високо самочувствие. Наистина мислих, че стиховете ми са хубави, но това, чудни са, не съм очаквала. И ми го казва не майка ми, братовчедката или някой от родата, а голямата Екатерина Йосифова. Това ме окуражи. Летях, но вътрешно, иначе никой не разбра.
Бях студентка, когато Катя ме заведе при, Бог да го прости, Николай Петев в издателство "Народна младеж". Сестро, каза той, няма да чета стихотворенията ти, щом Катето казва, че са хубави. Ще се опитам да ги издам. Мина доста време и се появи книгата, а моето име най-отгоре. Голяма радост. Празник, но пак само мой. Не правих тържества, промоции, не обичам да съм център на внимание, Не мога. Неловко се чувствам в главната роля. Каквото и да е тя.
- В Кюстендил има не само поети. Там се е родил и Владимир Димитров.
- Майстора е цялото ми детство. Човек, който седи на всяка семейна маса в града. Непрестанно се говори за него. От детската градина ни водят в галерията. Познаваме картините му. Щастливи сме, че сме толкова близо до тези безценни платна. Веднъж от списание "Родна реч", където публикувах стихове, ми предложиха да се пробвам в прозата. Реших да посветя писанието си на Майстора. Знаех, че някои от моделите му са живи и тръгнах да ги търся из околните села. Това беше първата ми журналистика. Спрях в Шишковци, в Невестино. Бабите се очароваха, щом разбираха за какво ги търся. Разказваха колко важен за тях е Майстора. Колко народен човек е бил, как не се държал с тях надуто, като велик художник. Връщаха се години назад. Някои са били дечица, когато майките им са ги водели при зографа, за да ги рисува. Сега си давам сметка колко различен е бил този достолепен човек с дълга брада от останалите селяни и колко те трябва да са го уважавали, за да го приемат за свой. От пътешествие се родиха няколко разказа, които видяха бял свят, струва ми се в "Родна реч" или вестник "Средношколско знаме".
Майстора е пропитата атмосфера на Кюстендил. Нещо свято, но аз познавах и живи художници: Свилен Блажев, Давид Атанасов. Те бяха като джигити. Езикът им - хашлашки. Шегуваха се безцеремонно. За разлика от Катя, която ме учеше, че всеки човек носи някаква ценност, че трябва да се прониква отвъд фасадата, че дори да не получиш знание, във всеки можеш да срещнеш поука или житейски съвет, какъвто много по-учени не могат да ти дадат, художниците бяха циници, подлагаха всичко на съмнение. Вкарват те в тунела и не ти казват къде е изходът. Това ми помогна.
- Защо избрахте българската филология?
- Книгите винаги са били номер едно в живота ми. Бях твърдо убедена, че ще стана научен работник. Виждах се като асистент, а защо не и професор по западноевропейска и българска литература, нищо че Достоевски е любимият ми писател. Завършвах университета, когато разбрах, че да стана асистент вече ще бъде сложно. През 1990 година нямаше никакъв шанс да обявят конкурс. В следващите - също. Притесних се. Пет години градих планове, учих като луда, изкарвах шестици, стоях в библиотеката с часове и ето че завършвам, а няма какво да правя. Обхваща ме паника. Тогава чувам по радиото, че Пламен Даракчиев прави един вестник "Подкрепа". Мобилизирам цялата си сила, кандидатирам се, а те въобще не ми обръщат внимание. Мастити журналисти ме гледат с празен поглед. Накрая от съжаление ме назначиха на половин заплата. Стажант. Ходих в парламента, по пресконференции... Промяната, митингите, онова, което ставаше, ме вълнуваше. Увлякох се. Стана ми интересно. Справях се добре. Започнаха да ми дават цяла заплата. След това ме поканиха да създаваме "Новинар". С времето научих всичко, което трябва да се знае за един вестник: да правя интервюта, да анализирам, да вадя новината.
- Какво прозряхте във вестникарските си материали?
- По това време една група се отдели от СДС. Първите люспи. Написах, че каквото и да стане, напусналите партията си няма да имат никакво бъдеще в политиката. Обясних, че никой не обича тези, които си отиват. Номадите. Тогава моята теза не звучеше убедително. Времето обаче я потвърди. Никой, който е напуснал своята партия, няма сериозно бъдеще.
- Вашият анализ е актуален и днес. Явлението продължава, а прогнозата е вярна. Но нека рязко сменим темата. Какво знаеше за телевизията един вече утвърден вестникар?
- Нищо. И никога не можех да си представя да бъде на екрана. Не съм мечтател, а реалист. При мен всичко става от нищото. Тогава от "Нова телевизия" явно ме бяха забелязали от вестника. Поканиха ме да коментирам в три минути темата на деня. Притесних се, дори от това, че ме гримират, от камерите, от аутокюто с коментара, който предварително съм написала. Ужас. Редакторите обаче казаха, че за тях е важен текстът, че нещата са добре и ставам за телевизия. Това ме изуми. Никога не съм мислила за това, но след толкова работа във вестника вече бях готова.
- Казаха ли ви, че камерата ви обича?
- Не знам. Но всеки, който ме срещне, твърди: Ама вие сте много по-хубава на живо. Вече ми е неприятно да го чувам. Мисля си, как ли пък изглеждам пред камерата? Почти веднага дойде предложението за "На четири очи", 90 минути в неделя. Приех, не защото реших, че това е звездният ми миг, а защото наистина се чувствах готова. Ако ме бяха поканили за шоу програма например, щях да откажа. Както не искам да бъда какъвто и да е началник, защото знам, че ставам за това. Приемам само работа, за която съм готова. Щастлива съм да кажа, че никога над мен не е налагана каквато и да е цензура. Аз избирам събеседниците, поредността, темите, въпросите. Имам абсолютната свобода и това понякога ми изяжда главата.
- Има ли нещо недоизяснено, да не кажа скандално, във вашето напускане на "Нова телевизия"?
- Опитвам се да го забравя. Получих покана от БТВ. Реших, че е дошло време нещо да променя. Предупредих най-близките си хора, ръководството. Исках всичко да е цивилизовано, а излезе съобщение, че едва ли не съм подлец. Не разбрах кому беше нужно това.
- Каква е разликата между "На четири очи" и "Лице в лице".
- Аз съм една и съща. Сега обаче предаването е всеки ден и съм по-склонна да експериментирам. Не съм така консервативна, както някога. В седмичното предаване си бях изработила модел, от който не се отклонявах.
- Получавате много писма. Какво ви пишат редовните ви кореспонденти?
- Хубаво и лошо. Българинът е странно същество. Идентифицира не с журналиста а с госта. Ако той е от БСП, опозицията ме нарича комунистка, съответно герберистка, седесарка, депесарка. Никой не мисли, че трябва да се показват всички гледни точки.
- Как изглежда вашият ден?
- Ставам, пия кафе. Гледам всички сутрешни телевизионни блокове, прочитам вестниците, интернет и идвам на работа. Мисля за гости. Понякога ги сменям в последния момент. Искам да покажа най-важното.
- Значи ставате в седем сутринта и се прибирате в осем вечерта?
- Така е. Много е натоварено.
- Как се разделихте с Митко Цонев?
- Приятелски.
- Добре ли си партнирахте?
- В началото ни беше по-трудно, защото сме много различни. Впоследствие обаче нямахме никакви проблеми. Всеки си тръгна обогатен от това, което е научил от другия.
- Кой политик не дойде в предаването ви?
- Досега нямам такъв. Всичките ми предавания са на живо. Само Симеон Сакскобургготски записах. Той принципно работеше така. Интервюто за "На четири очи" ми даде в Атина.
- Кой тип събеседници харесвате: политици, артисти, писатели?
- Всякакви. Но с политиците си е тръпка. Харесвам този, който може да говори добре. Политик, който мрънка, говори бавно и не казва нищо, ме влудява. Важното е, че се говори динамично, да се устоява.
- Изглеждате доста кротка. Умеете ли да се ядосвате? Усещала ли сте искри в очите на събеседника?
- Много пъти. Последните двама премиери например, след интервюта с мен заявиха, че повече няма да стъпят в моето студио. И удържаха на думата си. Жалко, че има хора, които бъркат остротата с кресливостта.
- Имам предчувствие, че на следващия ми въпрос ще отговорите с никога и все пък не мога да не ви го задам. Ще влезете ли някога в политиката?
- Истината е, че съм получавала предложения и това не ме изненада, защото съм човек с позиция. До този момент обаче съм отказвала. Не казвам, че няма да вляза. Никога не казвам никога. Когато е имало оферти или намеци, обаче още не съм била готова. Не съм готова и сега. Живея силно в настоящето, не съм устремена в бъдещето. Важен е днешният ден. Искам той да е пълноценен.
- Пожелавам ви да сте здрава, но какво ще стане в 18 часа в БТВ, ако ви хване грип?
- Не знам. Нямам отговор на този въпрос. Нямам идея какво ще се случи. На "Четири очи" съм водила с 40 градуса температура, но стискам зъби, знам, че после ще има цяла седмица за възстановяване. Тук обаче е друго. Трябва да си в кондиция всеки ден.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
