8-годишното българче от Ню Йорк с песен на българските деца по света
Трънчани приеха осемгодишното българче от Ню Йорк Виктор като почетен гражданин на Трън. През почивните дни голяма част от хората в пограничното ни градче не спряха да хвалят таланта на момчето отвъд океана. "Трябва да покажем на това дете, че е ценено в родината си. Виктор трогна толкова много хора", нареждаха трънчани.
Песента му, наречена "Откъснатите цветя на България", предизвика истински фурор след хилядите споделяния. Българи емигранти по света и техните близки в Родината не скриха за бликналите в очите им сълзи. На 27 февруари майката на момчето Кристина Велинова (Christina Villanova) съобщи във Фейсбук групата на Българския детски хор и училище "Гергана" във Фейсбук, че са успели да приключат песента на Виктор броени дни преди Националния празник на България. Споделяйки клипа, тя уточни, че това е поздрав за всички българи, където и да се намират по света, и най-вече за децата, родени и растящи далеч от Родината.
Виктор е роден и живее в Ню Йорк. Само три пъти е идвал в родината на майка си. През пролетта на 2014 година, когато разбира, че майка му е купила билети за ваканция в България и за трети път ще дойде в родината й, Виктор съчинява своята песен за България. Музиката е изцяло негова, а за текста му помага Кристина, която е автор на текстове за песни, записани през 90-те години. От години родената в Трън българка живее и работи отвъд океана. Тя е женена за руснак.
През есента на миналата година, след ваканцията, Виктор е записан в родния му Ню Йорк на уроци по музика при Александър Чазов - випускник на Московската консерватория. Там заедно с учителя си записват професионално песента. За каузата са привлечени приятелките Нели Минчева и Мартина Радославова от Кънектикът, САЩ. Виктор прекарва в Български детски хор и училище "Гергана" - Ню Йорк, само една година 2012-2013 г., но Нели и Мартина са истински "ветерани". Пеят във формацията от 2008 до 2013 г., като продължават да участват в концертите и през 2014 г., разказва ръководителката му Нили Хаджийска в статия в нюйоркския вестник "България СЕГА". Тя споделя, че много талантлива е и по-малката сестричка на Виктор - Вера. Артистичната и гласовита госпожица през 2013 г., докато била на 3 и половина годинки, е била едно от децата на премиерата на мюзикъла "Как без музика?" (адаптация на български по известния американски мюзикъл "The Sound of Music"). Вера също има своя песничка за любимото си зайче.
"За мен България е като при Бог, но на земята. Като порасна, искам да живея в Трън. Защото там на мама таткото почти построи една къща, ама умря, преди да я построи цялата. Аз искам да я направя тая къща", каза в интервю пред Нова телевизия Виктор. "На 3 март България се е освободила от турците. Това е важен ден. Искам да кажа на всички българи - честит 3 март и да имате много хубави дни", каза още талантливото хлапе по телевизора на своите сънародници в навечерието на празника.
"Не знам дали се оценява, но това дете направи невероятна и безплатна реклама на Трън. Ако бях лидер в общината, веднага щях да предизвикам инициатива за отбелязване на събитието. Бих предложил някаква награда или друга форма на благодарност, а защо не и предложение за почетен гражданин", написа във Фейсбук живеещият в столицата трънчанин Хари Радков. Неговото предложение се прие радушно, макар преди това да имало непремерени изказвания по адрес на трънчаните в Ню Йорк. Те бързо бяха изтрити и се очаква днес на градското тържество за 3 март това да е много обсъждана тема.
"България СЕГА", вестникът на българите за САЩ и Канада, се свърза с Кристина Виланова - майка на Виктор и съавтор на текста за "Откъснатите цветя на България".
Кристина:
Синът ми не разбира, че е сензация
- Кристина, кога забелязахте музикалния талант на Виктор?
- Синът ми пропя, преди да е проговорил напълно. А той проговори рано. На годинка и нещо вече правеше изречения. По това време негова страст бяха камиончетата за сладолед, които лятото преминаваха по улицата. Ако си бяхме вкъщи, трябваше да сме на прозореца - за да ги гледаме. Ако бяхме навън, се налагаше да тичаме след сладоледаждийницата. Той не ядеше сладолед на година и половина. Но тичахме след хубавата музика от латерната. И я пеехме... На година и 8-9 месеца беше, когато в отдела за играчки в K-mart зърна детска китара. Ах, какво се случи тогава! Грабна я, стисна я и не можахме да си тръгнем, докато не се съгласихме да я купим. Едвам я измъкнахме от ръцете му, за да може касиерката да си свърши работата. После тази китара, която всъщност беше за 5-годишни, не излизаше от ръцете му. Притеснявах се, защото струните бяха истински - да не би да се скъсат и да му извадят окото. Затова ги разхлабих, но той си свиреше и така.
- Имате ли други артисти в семейството?
- Досега - не. Но никога не е късно. В родата обаче имаме професионални музиканти. Небезизвестният Николо Коцев ми е братовчед, имам и племенница, която се занимава с рок. Но това е по съребрена линия. Аз и бащата на Виктор различаваме фалшиво от вярно пеене, но нищо повече. Познанията ни се свеждат до слушане на музика.
- Как се зароди идеята за песента "Откъснатите цветя на България"?
- Преди да се родят децата, пътувахме всяка година. Но после разредихме. Досега Виктор е бил три пъти - преди да навърши две, когато беше на четири и половина, и за последно - миналото лято. Тогава той и сестричката му Вера бяха много щастливи. В деня, в който окончателно купих билетите, им казах: "Ще пътуваме". Вечерта Виктор се беше изкъпал, а аз останах да изкъпя сестра му, докато той се приготви за лягане. Когато излязохме от банята, той ми каза: "Мама, измислих песен за България!" и започна да ми я пее. На мен ми стана мило и тъжно. А песента си беше хубава, въпреки че всъщност имаше само припев и не много гладък словесно куплет. Но затова пък си беше на български! За тези, които се вслушват в произношението на Виктор, когато говори на български, трябва да кажа: той е учил този език изключително и САМО от мен и от моята майка, докато беше жива - за времето, в което ни гостуваше. Бащата на Виктор е руснак и всъщност
децата ни са триезични, но руският им е най-слаб
Та, когато я чух, бързо взех таблета и я записах. Знаех, че не я ли запиша веднага, ще бъде безвъзвратно загубена, както многото други песнички, изчезвали в небитието. Просто защото са били измисляни в неподходящо време и не съм имала възможност да ги запиша. Не запишем ли нещо веднага - край! Загубва се! Но тази я записах, а после изгладих текста и добавих следващите куплети. Появи се идеята на песента, която е дълбоко изстрадана в годините на разлъка с родината. Тогава, мисля, че беше през май на 2014-а, записах изпълнението на Виктор - зад къщата, но без статив. Записът беше лош. Трябваше да направим нов запис, който да не се тресе. Преди заминаването за България нямахме време и остана за по-нататък. Ето сега настъпи това "по-нататък".
Четох коментари от типа: "Като толкова обичате България, елате си!" На тези хора бих казала: "С удоволствие!!!" Само че няма да мога да изхраня децата си, нали знаете! Затова... Не искам това да избива на политика - в никакъв случай. Просто всички знаем какъв е животът в България сега. Това е и трагизмът, и болката, която носим в сърцата си. Децата ми всеки ден ме питат защо не живеем в България. А аз как да им обясня, че на ваканция е едно, а за постоянно е друго. Те ме уговарят: "Ние вече си имаме играчки и няма да искаме да ни купуваш там нови! Затова няма да трябва да харчиш много пари." Не могат да разберат, че основните ни разходи не са играчките - но те само това виждат.
- Разкажете нещо от "кухнята" на създаването на видеоклипа към песента.
- След като се върнахме от България, където децата под път и над път пееха песента - и макар и не в студиен вариант просълзяваха околните слушатели - реших, че е крайно време Виктор да получи музикално образование. За да може да записва поне това, което е в главата му. Тогава намерихме учителя му по музика Александър Чазов - невероятно ерудиран, чист и светъл човек! Не само че е блестящ професионалист и педагог, който умее да поддържа вниманието и интереса на едно доста активно дете като Виктор, но и е човек, влюбен в музиката с много силно творческо начало. На първия урок помоли Виктор да му изпее нещо. И понеже през лятото той беше забравил всичките си песни, му изпълни своята за България. Александър я хареса веднага, въпреки че думите нищо не му говореха, тъй като е руснак. Така започнахме работа. Александър можеше да претупа песента, да направи минимума - едно пиано, малко барабани и готово. Но той даде всичко от себе си, месеци наред мислеше по аранжимента, прибавяше инструменти, дори и гайда намери, за да придобие песента български колорит. Стана ясно, че това не е песен за един. И поканихме Нели Минчева и Мартина Радославова. Много се притеснявах, че ще ни откажат поради големите разстояния. Но те се съгласиха, а родителите им не поставиха никакви условия - нямаше уговорки и колебания, дойдоха, изпяха и си отидоха. Милите - станали в неделя рано сутринта, пътували поне 2-3 часа, незакусили, недоспали. Обаче се справиха блестящо! Записвахме три часа с тях.
- Кои са хората, на които искате да благодарите за създаването и успеха на песента?
- Основната фигура е Александър Чазов. Колкото и хубава да е една песен, ако не е пипната професионално и с много душа, не може да стане красива. Ще си остане на ниво "мило малко детенце съчинило за радост на мама и тате". По време на работата непрекъснато го подкачах, че
той е най-големият патриот
на България - защото по-големи от него просто не са останали. Но той наистина направи всичко с голяма любов!
Естествено, искам да благодаря на Нели и Мартина и на техните семейства, които също се включват в списъка на безусловните български патриоти. Мисля, че и Виктор заслужава похвала. Благодаря и на хората, които чуха и подкрепиха песента - знайте, че вашата оценка значи много за нас!
- Само за два дни тази песен беше гледана в YOU TUBE от 100 000 души, а в социалните мрежи имаше хиляди харесвания. Това отговаря ли на вашите очаквания?
- Ох, даже не ме питайте за това! Това е моят тих ужас в момента. Песента беше замислена да бъде мила, добре направена продукция, която да събере примерно 500 гледания - да си я пеем, да си поплакваме, да мислим за България. Евентуално другите дечица, които живеят извън страната, да я пеят. Хорове, неделни училища и прочие. Мислех да е песен, която да изпълним на общобългарския концерт, организиран ежегодно от консулството в Ню Йорк за Трети март. За жалост разбрах, че тази година няма да има подобен спектакъл.
Очаквахме песента да се хареса на тесен кръг публика. А то какво стана. Честно казано, съм толкова объркана от този успех, че съм направо уплашена. Струва ми се нереално и не мога да разбера защо се получи така. Виктор - той, милият, не осъзнава какво се случва. И смятам да го държа настрана. Доколкото е възможно. Знае, че песента се харесва, но не може да си представи мащабите. И така е по-добре...
- Какъв смисъл сте вложили в метафората "откъснатите"?
- Много хора из мрежата се чудят защо децата ни да са "откъснати". Виждат в това проклятие - или грях да се говори така. Струва ми се, че леко съм надценила част от публиката с тази метафора, но песента наистина беше замислена за по-тесен кръг от хора. Доколкото забелязах, че има известно объркване, чувствам необходимост да поясня. "Откъсването" не е метафора на физическия акт на умиране, а е метафора на културното откъсване на човешко същество от "корените", които символизират традициите, културата и бита. Хората, които заживяват извън страната, се откъсват културално и битово от родината - като приемат друг начин на живот, мислене, културни норми, език, празници... Нашите откъснати цветя са децата, които никога няма да посрещнат Бъдни вечер с трапеза на пода или ще са принудени да работят (учат) на националните ни празници. Това са децата, които ще загубят или никога няма да получат българския език като изразно средство - а с него и всички културни нюанси. Откъсването е културен феномен.
- Много българи, а и някои български медии, наричат Виктор "детето-чудо". Как се отнасяте към това определение?
- Всяко дете е чудо! Но пък народът е казал:
Всяко чудо за три дни
Не смятам, че Виктор е нещо свръхестествено. Не смятам, че е явление или вундеркинд. Винаги много съм се страхувала от тези думи. Те изразяват безумните очаквания към едно нищо неподозиращо дете, което е проявило несъобразителност да се изяви различно от другите. После - тъжна му майка - трябва да покрива стандарти, критерии, очаквания...
И докато порасне подобно "дете-чудо", то е толкова амортизирано, че в зряла възраст е неспособно да живее пълноценно. Да не говорим за това колко е пагубна славата за крехката детска психика... Не бих го пожелала за моето дете. Искахме чрез творчеството и труда да възпитаме няколко важни качества у Виктор - да довършва работите си докрай; да има критично мислене; да осъзнава креативните си сили, и разбира се, да продължава. За нас беше важен процесът. Аз самата изпитвах удоволствие от всичко това - и видях, че на Виктор също му харесва. Той - малко повече, отколкото ми се искаше - беше фокусиран на крайния резултат.
Бих казала на всички родители: "Децата ни са чудеса!" Но за да се запази всяко чудо, трябва да се научим да слушаме децата си. И като ги слушаме, да ги чуваме, а не само да кимаме. Да мислим защо това, което децата споделят с нас, е важно за тях и какво означава то. Когато се научим да ги слушаме, можем да чуем песничката, която несъзнателно измислят и пеят по време на игра. Можем да чуем стихчето, което си бръщолевят, докато говорят на куклите си. Можем да видим метафорите в рисунките им. Ето това е то - ЧУДОТО. Не го ли съхраним навреме, то повяхва. Дадем ли му да се развие - то се проявява.
- Защо тази песен просълзи толкова много българи по света?
- Докато работехме по песента, се шегувах с Александър, с Виктор, с близките ми, че като я свършим, всички ще плачем. Само дано да не плачем, защото не е за слушане. На Виктор тази шега много му допадна - не знам защо. Но ако трябва да бъда сериозна - песента разкрива трагизма на днешния българин. Независимо дали е напуснал страната, или е останал. И този трагизъм е, че сме непреодолимо разделени.
Имам роднини, пръснати по целия свят. Тези, които първи са се "откъснали", са сестрите и племенниците на дядо ми по майчина линия, останали в Гръцка Македония. Техните деца и внуци не говорят български. Имат може би много смътен спомен, че имат български корени. Имам племенници във Финландия, които никога не съм виждала. С братовчедката Галя, с която израснахме като сестри, не сме се срещали вече над 15 години. Тя никога не е виждала децата ми на живо, защото живее в Италия и не можем да се засечем. Та трагизмът е в невъзможността да сме заедно никога повече. Всеки, който е останал в България, има поне един близък или роднина, който е заминал. Разделени семейства, деца отчуждени от културата ни.
Песента разплака толкова много хора, защото докосна тънка струна в сърчицето на измъчения български народец. Която аха - да се скъса... Но не - звъни... А да запее, но плаче. После сълзите сами си текат.
- Силата на текста се дължи и на вашия опит в писането на стихове, нали?
- Преди години пишех много. Имах публикации в централния печат. Носител бях на награда в конкурса "Петя Дубарова" и много други разни, даже не ги помня... Бях "вътрешна" за списания като "Родна реч", във вестник "Средношколско знаме" - не помня още какви издания имаше тогава.
Залагаха много надежди на мен
Но през 90-те всичко рухна. Много мечтаех тогава да издам стихосбирка. Всичко беше подготвено... Покойният Волен Николаев, лека му пръст, ми беше подал ръка и ми помогна да подредя стиховете за печат в цикли. Имах си папка - готова за някое издателство... За съжаление в този период нямаше издателство, което да е склонно да издаде дебютна стихосбирка. Изобщо поезия не се публикуваше тогава. Можеше, ако имах средства да я финансирам, но аз нямах... Така си остана моята папчица, събрана и подредена от Волен- някъде в София - да прашасва.
- А текстовете ви за песни?
- В един период започнах да пиша текстове за песни. Който се занимава професионално с това, знае, че текстовете и поезията са два различни жанра. С Асен Драгнев направихме един албум, но той не стана популярен. Времената бяха трудни. Работех и с Тодор Върбанов. Сигурно това ми е помогнало - сега не пиша, както преди. Понякога ми хрумва нещо и го записвам, но не е сериозно. Но както казва народът - където е текло, пак ще тече.
- Как реагира Виктор на бързата полулярност?
- Надявам се да осъзнае колко известен е станал, едва когато порасне! Надявам се "бумът" да отшуми и да се позабрави, докато тръгнем да се връщаме в България. Той няма собствен достъп до интернет, а тук никой не знае за изявите му. Както вече казах, не смятам, че известността е полезна за децата. И не бих го подложила на подобно изпитание, защото много го обичам и вярвам в него. Той трябва да укрепне психически и духовно, да развие творческите си сили и чак тогава може би ще бъде достатъчно силен, за да понесе кръста на известността. То, възрастни хора, рухват под тази тежест, пропиват се, дрогират се... Не бих причинила това на сина си. Той трябва да е обикновено дете, да си играе, да учи, да работи в тишина. Да се учи да работи и да е упорит.
За да сме честни, му казваме, че неговата песен е харесвана. Казваме му някаква цифра - колко пъти е видян клипът. Но това е. На него тези цифри нищо не му говорят. Не може да ги осъзнае. Но му е приятно, разбира се.
- Сестра му Вера, която е също много добър изпълнител, не се ли чувства малко "засенчена"?
- О, това е класика - малката сестричка винаги да се сравнява с големия брат. Едно време и аз все се опитвах да догонвам батко ми, затова я разбирам много добре. Но истината е, че тя също има песен - при това я записахме първа. Много по-семпла е, разбира се. Детска. Посветена на любимото й зайче Бонджо, което после се оказа момиче. И тук пак да кажа на родителите - Вера измисли тази песен АБСОЛЮТНО неосъзнато. Играеше си със заека и започна да му пее. Но аз я чух и я записах. Тя не разбра, че е съчинила песен, докато аз не й казах - и тогава се учуди. Беше на четири. Така че, родители, просто внимавайте какво пеят или казват децата ви! То е много по-ценно от вашите мисли и идеи за тях! То е злато!
- Желае ли Виктор един ден да направи дует с Крисия?
- Виктор е гледал Крисия и детската Евровизия. Много й се възхищаваше. Наивно, като дете, искаше да има нейната слава. Те, децата, виждат само блясъка отгоре. Не знам дали би искал да пее с нея. Предполагам, че не би отказал. Но аз изобщо не съм сигурна, че искам Виктор да излиза на толкова големи сцени на този етап.
- Вие сте психолог - как виждате ролята на родителите в развитието на таланта на децата им?
- Психолог съм по образование. След като се роди Виктор, започнах да работя с деца и семействата им. Запомних много добре думите на колегата, който ме интервюираше за тази работа. Той ме предупреди: "Когато видиш родителите, ще разбереш защо децата им имат проблеми". Много точно казано! Професионалният ми опит непрекъснато ми го напомня. Това е в клиничен аспект. Много важно за децата е да се чувстват винаги приети и оценени. Не защото са направили нещо добро или не, а защото просто СА. Тях ги има, те представляват ценност сами по себе си. Оттам нататък
просто трябва да събудим заспалото дете
и да накараме възрастния, в който сме се превърнали, да се научи да слуша. И да чува. Не е много сложно.
- Чувствате ли се морално удовлетворени от този "подарък" за българите по света в навечерието на националния празник на България?
- Да! Радостта от творчеството е равна на радостта от даряването. По принцип обичам да правя подаръци. Материалните са по-различни. Но ако с песента сме успели да дадем искрица светлина, макар и на разплакани очи, ако сме стоплили от умиление някое свито сърчице на клета майчица, която очаква детето или внучето си да се върнат, значи съм щастлива.
Четох разни коментари на не много добронамерени автори. Че видите ли - добре пресметната кампания, амбициозна майка, набутва детето си... Хора, мили хора! Трябва да ви разочаровам - не е това!! Не съм отговорна за вашите мисли и проекциите на подсъзнанието ви! Не ми приписвайте нещо ваше. Нито искаме, нито смятаме да печелим с песни! Нито пък много ще спечелим с песни на български тук. Аз си имам професия! Синът ми е малък, за да печели. Мотивът ни е България. Да я обичаме. Да я пазим в сърцата си, ако не можем да я опазим другаде. Да помним, че сме българи и да се гордеем с това. Когато искам да обидя децата си, им казвам: Вие не сте българи. Кръвна обида! Вера, милата, не обича боб. А аз й казвам: "Не можеш да не обичаш боб! Всички българи обичат боб! Тогава не си българка!" Ох, милата, как тогава набива бобец, само и само да е българка. Това е нещо, което трябва да се види. Ето така - ако можем да "набиваме боб", само и само да сме българи... Ако разбирате какво искам да кажа.
- Какво пожелаете на милионите българи и техните деца, разпръснати по целия свят?
- Българи, ние СМЕ! Разпръснати не се виждаме добре, не можем да се "строим и преброим". Но нас ни има и ние сме фактор. Ние сме явление. Бих искала да запазим България извън България. Както Виктор, който вече е харесван от момичетата, им обяснява, че ще се ожени само за българка, защото децата му трябва да говорят на български. Ето така да я запазим нашата мила родина - в себе си. Да не я даваме, да не я заменяме, да не я продаваме. Да си я пазим в душите, да я предаваме от поколение на поколение - като най-скъпо наследство - на децата си. За да могат те да я предадат на техните деца.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
