Размяната на отворени писма през разнообразни медии около недомисления Изборен кодекс можем да гледаме по различни начини. От една страна, парламентът показа своята некомпетентност, от друга - псевдопатриотите пак насъскват гражданите едни срещу други, от трета - шоупрограми и сайтове продават стока през скандали. Но темата, която сблъсъкът повдига, е много важна: става дума за това как мислим българската нация във времето на глобализацията.
Кои са българи - тези, които са тук физически, или и тези, които поддържат някаква духовна връзка с държавата? Да ги наречем: териториалните българи и глобалните българи.
Тезата на териториалните само отчасти откриваме у националистите в парламента, които официално се борят само срещу емигрантите от турски етнически произход. Откриваме я най-ясно в писмото на Мира Асенова и Новели Зарева на сайта "Между редовете", обиколило впоследствие многобройни медии. Двете млади жени изказват раздразнението си от изявите на българските емигранти, и по-специално г-жа Хамбарджиева, чието интервю по скайп гледали в "Шоуто на Слави". Обидата идва от неравното третиране: всъщност онези отвън били привилегированите - приемат ги в президентството без записване, грижат се за техните секции, докато тук стоим на гигантски опашки "с вашите родители, баби и дядовци с паркинсоновите ръце, беззъбите усмивки и изкривени от артрита кости". Това последното е много красноречиво. Териториалните са останали да гледат бабите и дядовците, от техните данъци се плащат пенсиите на изоставените родители на глобалните и изборните секции зад граница. Откъдето и най-голямата несправедливост - внушението, че там, в чужбина заминава елитът на нацията, тук остават едни нещастни аборигени.
Тезата на глобалните, зад която застана президентът с ветото си, са на по-високо интелектуално ниво, доколкото те боравят с принципи на демокрацията и гражданските права. Те искат да бъдат част от нацията и са обидени от това, че някой иска да ги отпише.
Но зад тази позиция също има прагматични мотиви. Основният е икономически - българските емигранти се представят като най-големият инвеститор в България. Красимир Гаджоков (отворено писмо, отговор на Асенова и Зарева): "Ние допринасяме: по-скромно, но достатъчно съществено, за всичко изброено. Правим го чрез данъците върху средствата, които изпращаме в България; чрез данъците за домовете, които милиони от нас имат в Родината; чрез заплатите и осигуровките на хората, чиито услуги и стоки получателите на изпратените от нас средства изразходват в икономиката на страната."
Какво изобщо значи да си някъде в един отворен свят? Да плащаш данъци, отговарят териториалните, но веднага се появява контрааргументът: ами ако имаш къща в България, нали плащаш данъци за нея? Аргументите, че ако си в чужбина, няма да търпиш последиците на безотговорен свой вот, не са съвсем честни - ще се случи нещо с имота ти, ще се случи нещо с родителите ти, с перспективата някой ден да се върнеш. Децата ти да говорят български, казват териториалните - на което глобалните отговарят с битката за български училища по света.
Много от емигрантите ни са в елитни учебни заведения, някои на високоплатени длъжности и това се мисли като един интелектуален ресурс за страната, за да не кажем "лоби" на България по света, такова каквото отдавна имат страни като Полша, Израел, Гърция. Разбира се териториалните опоненти тутакси контрират с примери за българи, които "мият чинии" с дипломи за висше образование. Успели ли са нашите сънародници, емигрирали зад граница? Ресурс ли са за нацията? Да им завиждаме или да се възхищаваме? Заминали са от егоизъм, за да си оправят живота или са били прокудени, защото родината не е имала нужда от тях? Тези въпроси не са лесни, те раздират дълбоко съвременното ни общество. Днес няма младеж, който да не е поставен пред мъчителната дилема: да замина или да остана?
Размяната на отворени писма през разнообразни медии около недомисления Изборен кодекс можем да гледаме по различни начини. От една страна, парламентът показа своята некомпетентност, от друга - псевдопатриотите пак насъскват гражданите едни срещу други, от трета - шоупрограми и сайтове продават стока през скандали. Но темата, която сблъсъкът повдига, е много важна: става дума за това как мислим българската нация във времето на глобализацията.
Кои са българи - тези, които са тук физически, или и тези, които поддържат някаква духовна връзка с държавата? Да ги наречем: териториалните българи и глобалните българи.
Тезата на териториалните само отчасти откриваме у националистите в парламента, които официално се борят само срещу емигрантите от турски етнически произход. Откриваме я най-ясно в писмото на Мира Асенова и Новели Зарева на сайта "Между редовете", обиколило впоследствие многобройни медии. Двете млади жени изказват раздразнението си от изявите на българските емигранти, и по-специално г-жа Хамбарджиева, чието интервю по скайп гледали в "Шоуто на Слави". Обидата идва от неравното третиране: всъщност онези отвън били привилегированите - приемат ги в президентството без записване, грижат се за техните секции, докато тук стоим на гигантски опашки "с вашите родители, баби и дядовци с паркинсоновите ръце, беззъбите усмивки и изкривени от артрита кости". Това последното е много красноречиво. Териториалните са останали да гледат бабите и дядовците, от техните данъци се плащат пенсиите на изоставените родители на глобалните и изборните секции зад граница. Откъдето и най-голямата несправедливост - внушението, че там, в чужбина заминава елитът на нацията, тук остават едни нещастни аборигени.
Тезата на глобалните, зад която застана президентът с ветото си, са на по-високо интелектуално ниво, доколкото те боравят с принципи на демокрацията и гражданските права. Те искат да бъдат част от нацията и са обидени от това, че някой иска да ги отпише.
Но зад тази позиция също има прагматични мотиви. Основният е икономически - българските емигранти се представят като най-големият инвеститор в България. Красимир Гаджоков (отворено писмо, отговор на Асенова и Зарева): "Ние допринасяме: по-скромно, но достатъчно съществено, за всичко изброено. Правим го чрез данъците върху средствата, които изпращаме в България; чрез данъците за домовете, които милиони от нас имат в Родината; чрез заплатите и осигуровките на хората, чиито услуги и стоки получателите на изпратените от нас средства изразходват в икономиката на страната."
Какво изобщо значи да си някъде в един отворен свят? Да плащаш данъци, отговарят териториалните, но веднага се появява контрааргументът: ами ако имаш къща в България, нали плащаш данъци за нея? Аргументите, че ако си в чужбина, няма да търпиш последиците на безотговорен свой вот, не са съвсем честни - ще се случи нещо с имота ти, ще се случи нещо с родителите ти, с перспективата някой ден да се върнеш. Децата ти да говорят български, казват териториалните - на което глобалните отговарят с битката за български училища по света.
Много от емигрантите ни са в елитни учебни заведения, някои на високоплатени длъжности и това се мисли като един интелектуален ресурс за страната, за да не кажем "лоби" на България по света, такова каквото отдавна имат страни като Полша, Израел, Гърция. Разбира се териториалните опоненти тутакси контрират с примери за българи, които "мият чинии" с дипломи за висше образование. Успели ли са нашите сънародници, емигрирали зад граница? Ресурс ли са за нацията? Да им завиждаме или да се възхищаваме? Заминали са от егоизъм, за да си оправят живота или са били прокудени, защото родината не е имала нужда от тях? Тези въпроси не са лесни, те раздират дълбоко съвременното ни общество. Днес няма младеж, който да не е поставен пред мъчителната дилема: да замина или да остана?
Към подводните течения на този дебат трябва да добавим и демографското въображаемо, което у нас упорито отказва да приеме единственото познато решение в развития свят: имиграцията компенсира ниската раждаемост. Наместо това българските медии са се вкопчили в бабешката национална мечта - някой ден децата ще се върнат, затова дай да пазим детската стая непокътната. Вероятно ще се върнат, но когато се пенсионират, казвам аз, ала това е друга тема.
Другата митична надежда, която някои тук проектират върху сънародниците ни зад граница, е че те, като живеещи в по-демократична среда, ще гласуват "правилно" и ще ни помогнат да променим системата. Нали това беше целият зор зад електронното гласуване? Идеята е общо взето дясна; срещу нея обикновено възразяват левите и май особено русофилите (защо не се надяват на българите в Русия, не разбирам). Така или иначе отношението към емигрантския вот е заменило старите идеологически деления.
Кодексът скоро ще отшуми, заиграването на ГЕРБ с псевдопатриотите едва ли ще е задълго. Но без да забележим, сабите бяха изтеглени, войната между териториални и глобални беше обявена. На едната страна - протекционизъм за родния бизнес, зиморничаво самоизолиране, провинциалност. На другата - стремеж към експанзия, към включване на България в световните неща. И понеже цялата ни национална идентичност се върти около това, два типа гордости - от ханове, играещи ръченица, или от българи, печелещи "Пулицър".
Моите симпатии в случая нямат значение. Обръщам внимание, че този конфликт се е превърнал в основополагащ и трябва да го дискутираме сериозно. Ако може - да търсим баланс между териториалните и глобалните, при който те да не се мразят, а да се допълват.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
