Номадите винаги губят нещо от себе си, казва гражданинът на света Теодор Ушев
Аниматорът Теодор Ушев, чийто филм "Глория Виктория" беше сред 10-те претенденти в дългия списък за "Оскар" 2014, гостува в Пловдив. Артистът, който от 16 години живее в Канада и е гражданин на света, за първи път от три петилетки насам показва плакати в родината. Експозицията е подредена в стара артистична къща на улица "Христо Дюкмекчиев" 14 в емблематичия квартал "Капана". Изложбата е в програмата на One design week, която се превежда за първи път под тепетата.
Теодор Ушев е завършил специалност "графичен дизайн" в Софийската художествена академия. Кариерата му стартира тук и продължава триумфално в глобалното село - със серия награди и номинации. Ушев преподава и води майсторски класове в повече от 20 университета и фестивала по цял свят. Канадският филмов институт пусна книгата "Тъмното огледало" за него и творбите му.
- Какви ваши творби можем да видим в Пловдив, господин Ушев?
- Тези от "Теорема на завръщането" - първата ми изложба в България, откакто не живея в страната от 15 години. Представям над 40 театрални и филмови плаката, правени в различно време, среда, държави и естетика. Когато избирах кои от по-старите афиши да включа, изненадах дори себе си - бях забравил, че съм правил някои от тях. Завръщането винаги е свързано с емоция, без излишни сантименти разбира се. Завръщането не е финал - то е етап, ново начало.
- Има ли в експозицията плакати, свързани с интересни истории?
- Да, до един. Най-шантавото на плаката е, че след като е създаден за нещо много конкретно - събитие, филм, постановка, книга, заживява собствен живот. Снимки. Моменти. Променят се драстично, поставени в друг контекст. Дори отпечатах плакат за изложба, която в крайна сметка не се случи. Обаче той се получи страхотно и остана. През една нощ ми се наложи да пусна собственоръчно печатарската машина - печатарят се беше напил и отиде да спи. Особено вълнуващо преживяване беше срещата ми с Иржи Менцел, който навремето постави няколко пиеси в Сатирата. По случайност бях в България във ваканция, вече живеех в Монреал. Видяхме се и след това в продължение на години правех плакатите на всичките му спектакли. Много от тях са безвъзвратно загубени
Опитах се да ги открия, но без успех. Същото се случи с друг плакат, който много ценя - за "Трейнспотинг" в НДК... Загубен! Това е трагедията на номадите - при всяко местене губим частичка от себе си, от паметта. Може би това бе и причината да направя тази изложба - да събера останалото от 100 плаката.
- Кои са любимите ви?
- Най-добрият плакат, който съм правил до този момент, е за спектакъл в Сатиричния театър, който издържа само 7 представения - "Фалшивата монета" на Максим Горки. Просто се получи с минимални средства, а казва всичко. И Иван Добчев, който е забележителен режисьор, веднага схвана и каза: "Да". Хубавото на плаката е, че силата му не е реципрочна на мащаба на събитието, за което е създаден.
- Рисувате ли в Канада?
- Все по-рядко. С дизайн се занимавам все по-бутиково за сметка на анимацията. Разбира се, рисувам плакатите за собствените си филми. Когато поемам ангажимент, то е само за събития или каузи, които харесвам и оценявам като стойностни. Плакатите отдавна не са професия за мен, а удоволствие и възторг, неизмерими с думи. За съжаление нямам време да ги изпращам по изложби и конкурси. Много често правя по три и повече версии и клиентите не знаят коя да изберат. Защото те са далеч от комерса - както и всичко останало, което правя.
- Каква е вашата "теорема на завръщането"? При кого се завръщате в България - при близките, в родния град, при приятелите, при своята публика?
- Всеки, независимо докъде е стигнал в кариерата си, в един момент има нужда да се завърне там, откъдето е тръгнал. За равносметка, за анализ... Или просто от носталгия. Има теорема във физиката на Анри Поанкаре, че всяка динамична система след неопределено време се завръща в изходната си точка. За всеки артист завръщането е физическа необходимост
- Канада е мястото, където направихте голяма кариера. Какво е за вас тази страна?
- Тя е като всички останали - дава и отнема. Харесвам ангажимента на държавата да финансира изкуството. По-голямата част от филмите ми са продуцирани от националния филмов борд. Уважавам съзнателното решение на Канада да превърне произвежданата от нея култура в свой посланик по света. Уважавам разбирането, че всеки културен продукт е представителен за нейната идентичност. Разбира се това не прави нещата лесни за артистите. Напротив - за финансиране се борят голямо количество проекти, но пък се отсява най-доброто. Иначе казано, работя на спокойствие. Имам увереност и подкрепа. Защото аз не съм състезателен кон. За мен изкуството не е спортна надпревара. Награди не ме блазнят, не искам да съм пръв, известен, успял. Това, което ми стига, е да съм ценен - от колегите си, от малко количество публика. За да получа частица увереност, че това, което правя, се харесва не само от майка ми.
- Как "Глория Виктория" попадна между кандидат-номинациите за "Оскар"?
- Парадоксът е, че "Глория Виктория " е абсолютната противоположност на оскаров претендент. Правих филма близо две години. Винаги ми е харесвало да създавам независимо, експериментално изкуство. "Глория" третира теми, но не следва фабула - мисли за войната, омразата, разрухата. През окото на изкуството. За XX век. За днес. Първоначалната идея ми хрумна, четейки книгата на Фукуяма "Краят на историята". Филмът е за философията в състезанието за надмощие - за егото. Това е светът - винаги е бил, ще продължава да бъде. Какво губим, когато печелим... Приемам оценката на журито като признание за добре свършена работа.
- Над какви други проекти работите в момента?
- Стартирам голям проект, който ще глътне цялото ми време в близките няколко години. Финансиран е от Канада, но по български автор. Имам и по-краткосрочни задачи. Миналия месец в Анеси беше премиерата на най-новия ми, абсолютно експериментален филм - "Третата страница след слънцето". Той е част от инсталация, която беше изложена за първи път през ноември в Монреал, а следващата година тръгва и в различни градове в Европа.
Работя и над три филма, свързани с България, макар и финансирани изцяло от Канада и Франция.
Единият, почти готов, отново е с музика на Котарашки. Ето за този комфорт говоря - Канада ми осигурява възможността да продължавам да бъда този, който съм.
- Какво може да ви провокира, за да започнете?
- Всичко. Дума, жест, сцена, книга. Най-често музика.
- Казвате, че искате вашето изкуство да е диалогично. Постигате ли го?
- Най-хубавото признание за мен е, когато зрители идват след прожекция и казват, че са развълнувани, емоционално докоснати или просто шокирани. Моите филми често са критикувани, че не са лесни за възприятие. Казвали са ми: "Толкова са мощни, че не знам как да стигна до края". И в същото време остават. Значи съм постигнал целта си. Всеки е влязъл в полемика със себе си.
- Как беше създадена книгата за вас и филмите ви, наречена "Тъмното огледало"?
- Един ден нейният автор и редактор Том Максорли, директор на Канадския културен институт в Отава, ми се обади и каза, че пишат книга за мен. Първо мислих, че се шегува. Помолиха ме за няколко предварителни интервюта и ме поканиха на партито по издаването. Не знаех дори какво е съдържанието. Разбира се щастлив съм от подобно признание. Но това не е мисълта, с която заспивам. Това отново е оценка за добре свършена работа. Важно е, но не е всичко. Просто стимул да продължиш.
- Как да разкодираме заглавието?
- Всъщност то е препратка към Бергман и неговия "През огледалото". Един от популярните ми филми, "Дневниците на Липсет", започва с цитат от Библията: "Засега ние виждаме света като през тъмно огледало, неясен и мътен. Но в бъдеще ще настъпи прозрение."
- Следите ли как се развива българската анимация и каква е вашата оценка за нея?
- Големият проблем на българското изкуство е отказът му да следи новото. Сякаш се опитва да се съхрани в своята самодостатъчност и сантименталност от 80-те и 90-те години. И губи посоката на растеж. Благодарение на индивидуалните напъни на шепа таланти, които правят невъзможното, има и изключения. Некa си го кaжем откровено: бългaрският нaрод дегрaдирa интелектуaлно
И товa се случвa в свят, който се рaзвивa устремно напред. С подобна публикa е трудно дa създaвaш шедьоври. На нея й липсва база, разбиране. Бългaрските децa сa дaлеч от връстниците си от не толковa рaзвитите стрaни. Липсват им нaвици, поведение и знaния зa светa. Дивият мaтериaлизъм, лошото възпитaние и отврaтителнaтa обрaзовaтелнa системa сa големите проблеми нa България. Всичко остaнaло - липсa нa добри мениджъри, ясни прaвилa и зaдушaвaщa посредственост, сa сaмо следствия. Изкуството и културата не са каприз и хранителна добавка - те са условието за физическото оцеляване на нацията. Те не могат да се оставят на капризите на пазара, а трябва дългосрочно и методично да се отглеждат и обгрижват. За малка държава като нашата трябва много подкрепа и доброжелателство, за да може тя да бъде ценена и активна на световния пазар. Културните достижения стават още по-ценни с времето. Ценните произведения на изкуството стават безценни! При спорта всеки медал се забравя след два месеца. Но всяка картина, книга, филм остават национална ценност. Защо тогава е толкова трудно да прaвиш стойностни нещa в Бългaрия? Защо се изисквaт многокрaтно повече тaлaнт и усилия, отколкото нaвън?
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
