Продадеш ли се на дявола, рано или късно той ще ти вземе всичко, казва аниматорът в десетката за "Оскар"
Теодор Ушев е от най-успелите родни аниматори в света. Живее от 15 години в Монреал и работи в Националния филмов борд на Канада, който миналата година издаде книгата за него "Тъмното огледало". Пак от там, през 2010-а, анимацията му "Дневниците на Липсет" бе предложена за "Оскар". А през 2014-а лентата му "Глория Виктория" бе номинирана в челната десетка на филмите, които се бориха за приза на американските академици.
Роденият през 1968-ма талант е син на художника Асен Ушев, един от най-оригиналните творци в Кюстендил. Наследникът завършва графичен дизайн в Академията и в средата на 90-те става популярен у нас с театралните си плакати. Първата му анимация, която го прави известен в Канада, е "Тауър Бауър", създаден през 2005-а - пет години, след като е избрал да бъде свободен експериментатор. "Drux Flux" (2006), "Човекът, който чакаше" (2007) по текст на Кафка, музикалният "Демони" (2012) имат редица призове от различни фестивали по света. След 3 номинации за Канадските филмови награди, през 2011-а печели тяхната златна статуетка "Джини".
Ушев преподава и изнася лекции и майсторски класове в повече от 20 университета и фестивали по света - от Япония и Южна Корея до Португалия и Англия. Гост преподавател е в двете най-престижни френски академии за изкуство ENSAD И La Poudriere. В името на експеримента подбира малко, но провокативни независими проекти, които реализира. През юни 2013-а в Полша прави пърформанс на филмовата си трилогия "XX век" с живо изпълнение на музиката със симфоничния оркестър на Познан. През миналия ноември в Монреал беше открита инсталацията му "3-тата страница след слънцето" - размисъл за съдбата на книгите в дигиталния свят. После в Любляна гостува с изложбата "Славеи през декември" - с рисунки от сцени на негови филми. В края на 2014-а е номиниран за холивудските награди "Ани", в които се състезава с най-новия филм за Мики Маус. Последният му независим проект е за унищожените филмови ленти в Музея на цивилизацията в Квебек.
Теодор бе в България заради съвместния си проект с Георги Господинов - анимационен филм по разказа на писателя "Сляпата Вайша", заснет по нова технология.
- Господин Ушев, как разбрахте, че с Георги Господинов сте от една кръвна група?
- Харесвам книгите на Георги отдавна. Когато за пръв път прочетох негова стихосбирка, може би е било 2005-а, бях толкова заинтригуван, че започнах неусетно да рисувам илюстрации по страниците. По-късно, когато излезе "Физика на тъгата", я прочетох за една нощ. Всъщност, не я прочетох. Вдишах я. Изсънувах я. На сутринта вече знаех, че ще правя филм. Личното ми запознанство с Георги само затвърди симпатията ми, вярвам взаимна. Когато се събираме, сякаш го правим не за да работим, а повече да поговорим, да обсъждаме, да споделяме. Страхотно е да усещаш, че някой е от твоя отбор.
- С какво ви заинтригува разказът "Сляпата Вайша"?
- Историята на момичето, което с едното око вижда миналото, а с другото - бъдещето, носи силен драматизъм. То е метафора на съвременния човек, разкрачен между сигурността на познатото и страха от "утре". Искам да нарисувам това. Технологиите, които ще използваме, също ще помогнат този експеримент да бъде нещо различно.
- Какво е уникално на технологията и кога ще може да гледаме у нас филм с добавена реалност?
- "Окулус рифт" е само една от многото нови технологии за "виртуална реалност", които се разработват в момента. Тя позволява проектирането на образите да се осъществява не само върху екрана, но и навсякъде около зрителя. Става със стереоскопичните очила "окулус рифт", което прави възможно той да вижда и допълнителна компютърно симулирана реалност или среда около себе си - на 360 градуса. Имайте предвид, че устройствата за очила още не са пуснати на пазара. Работим с прототипи. Добавената реалност е бъдещото ново поле на "киното", което всъщност вече не е кино. То не е само прожекция, а изживяване. Вълнуващо е да откривам нов език, да измислям нови начини за разказване на истории. Разчитам новите технологии да бъдат помагачи и в посланието ми към зрителя, който вече не е само пасивен наблюдател, а се чувства като част от филма. Кога в България? Може би в края на годината.
- Кои са другите проекти, по които ще работите с Господинов?
- С Жоро работим заедно вече трета година - освен по "Сляпата Вайша", и по "Физика на тъгата". Това е голям проект, който ще излезе през 2017-а, също финансиран изцяло от Националния филмов борд на Канада. Истината е, че това е огромно постижение там - два филма по български автор, субсидирани от държавата. Трябва наистина много, ама много да харесват артист или проект, за да се случи. "Вайша" има и солидна помощ от френската телевизия Арте, един от продуцентите. И малко българско вдъхновение преди финалната права.
- Вярно ли е, че баща ви Асен Ушев е автор на първия български пърформанс?
- Кюстендил... Много бяха важни тези години. Баща ми и още няколко буйни глави мислеха, че могат да обърнат соцреализма. Първият български пърформанс наистина беше направен от баща ми. Беше 85-а, в малкия театрален салон на едно квартално читалище. Подготвяше го месеци, аз му помагах. Залата беше пълна, половината бяха ченгета, хората излизаха вдъхновени. После баща ми продаваше в Германия. Имаше предложение да остане. Върна се заради мен. Бяха последните дни на комунизма.
Шесто управление ни следеше перманентно
Имало е случаи, когато ченгетата са прекъсвали дори разговори с мои гаджета, телефонът ни беше постоянно вързан за подслушване. След това баща ми не нарисува нито една черта... Затова все го споменавам в интервютата си. Присъства и в моята версия на "Физика на тъгата".
- Казвали сте, че отиването ви в Канада е било низ от случайности. Как се случи и как реагираха родителите ви?
- Канада беше най-голямата ми случайност. Не съм планирал да заминавам. Спечелих 4 пъти един конкурс за дизайн там. Консулът ме запита: Абе, ти, като ходи толкова много пъти, не искаш ли да станеш канадски резидент? Казах: Не. По време на Виденовата зима обаче заминах. В България работех много, по 16-20 часа на ден. Бях намразил професията на графичен дизайнер, но продължих да правя афиши за Сатиричния театър дори от Монреал. Шест месеца се презареждах, след това си пуснах CV-то в три фирми - обадиха ми се и от трите. Избрах една мултимедийна компания, която беше много известна там тогава. Беше златното време на мултимедията. За 4 години смених 5 компании, спечелих всички по-важни награди за дизайн. И тогава си казах, че може би е време да работя за себе си и да правя изкуство и експериментална анимация. И така досега.
- Тук сте имали собствена компания за дизайн, но все пак заминавате. Какво не ви достигаше?
- Всичко си имах. Може би осъзнах, че съм стигнал тавана на възможностите си, че нямам път напред в България. В нашата страна е лесно да пробиеш и бързо да стигнеш върха. После
всички старателно те свалят в калта и те сритват
Имаше една история, не съм я разказвал. Мастит днес продуцент, тогава дребен рекламен агент, ми подхвърли: "Ех, а какви работи правеше някога, а сега..." Какво сега, питам. "ЕГН-то", опита се да ме ухапе той. Бях само на 30. Вдигнах си багажа и почнах наново. В Канада още се водя млад. Не само това - толкова много хора ми помогнаха през тези години, няма да стигнат страници да им благодаря. Не бях правил никога кино, а в Канада ми дадоха този шанс, учеха ме, напътстваха ме. Не беше лесно, но всичките тези безсънни нощи са си стрували до последната секунда. Хората навсякъде по света са благоразположени към трудолюбието. Най-важното качество, което ми помогна, е липсата на арогантност и самоконтролът над егото. И безспирен труд, независимо какво си постигнал. Сега се опитвам да правя същото - да помагам на талантливи и трудолюбиви хора, които харесвам. Родителите ми никога не са се бъркали в моите решения. Те са страхотни хора. От поколението, което
беше шамаросано от тоталитаризма и довършено от "демокрацията"
Родени с единствения грях да са от сравнително богати семейства - и да са възпитани да не крадат. Това последното не се прощава в нашата родина.
- Кое беше най-трудното в първите ви години в Канада?
- Най-трудното е, че там отиваш като никой. Цялата ти биография е изтрита. Бяла страница. Говорех лошо езика. Нямах познати. Но това ме амбицира. Конкуренцията е жестока, всеки иска да се докаже. Има толкова много талантливи и трудолюбиви хора - и канадци, и имигранти. Наистина имах шанса да попадна на добри и отзивчиви хора, които ми помагаха и ме припознаха като човек, който да представя тяхната канадска култура по света. Не ги интересува нито акцентът ми, нито рожденото ми място. Знаете ли, досега не ми се е случвало да ми поискат дипломите. Не знам дори къде са. Единственият проблем е, че им е много трудно да произнасят името ми. По време на едни награди, които се предаваха директно по телевизията, водещият го произнесе грешно. След това се извини в ефир (някой му беше казал), а после и лично. Ето за това възпитание и липса на арогантност става дума. Журналистите дори не ме питат откъде съм с този акцент. Аз съм един от тях. Понякога съм си мислил какво щеше да се случи, ако бях останал в България. Със сигурност нямаше да правя филми, нито инсталации. Едва ли някой щеше да ме остави дори да припаря до номенклатурната система на "наши" хора. Особено с моята безкомпромисност към арогантността и простотията.
- Как избирате сюжетите си?
- Не ги избирам, те ме избират. Не измислям нищо, случки в живота ме вдъхновяват. После въображението ми върши останалото.
- С какво филмите ви впечатлиха Академията на Оскарите, за да ги номинира?
- Нямам никаква идея. Не се интересувам от награди и не анализирам нито успехите, нито провалите си - включително и номинацията ми в късия списък за "Оскар".
- Какво представлява книгата за вас "Тъмното огледало"?
- Бордът на директорите се събира и решава кой автор е интересен. Издават по една книга на година. Аз съм май първият имигрант. Когато в един момент реших да се занимавам с кино, мнозина "разбирачи-професионалисти" имигранти ми казваха: "Кино? Забрави! Там е такъв местен протекционизъм - нямаш дори един филм, нито образование". Тази книга означаваше за мен само едно -
че съм направил правилния избор
Че послушах себе си. И съм на правилния път.
- С кои институции в Канада са свързани в момента ангажиментите ви?
- Националният филмов борд винаги спонсорира филмите ми. Всъщност аз съм единственият режисьор от Френския департамент, който има постоянно студио там, въпреки че отсъствам от страната повече от половината месеци в годината. Имам ангажименти с майсторски класове в два университета във Франция и един в Монреал, жури съм в различни фестивали, имам мои филми, които представям на тях, проекти извън Канада. Дори не знам дали живея вече в Монреал всъщност. Има още три международни организации, които спонсорират филмите ми.
- Как дойде поръчката от Дейвид Гилмор от "Пинк флойд" за ваша анимация на сайта му?
- Бях дал правата на мой филм на лондонска група. Те записвали в студио "Аби роуд", Дейвид Гилмор - също. Видял клипа и казал на агенцията си "Stylo rouge": Искам го този. Те се свързаха с мен и така почна. Много често проекти, които изглеждат абсолютно безсмислени, се оказват най-смислени. Това, което повечето българи не знаят, е, че за да успееш навън, поне 50 на сто от работата ти не е платена - тя е доброволна, заради идеята. И това е част от правилата. Ако искаш да имаш добри поръчки, трябва да си готов да помагаш, без да очакваш нищо насреща. Това са "поръчките", които са най-сладки и създават името и престижа. Повечето от моите колеги извършват огромна благотворителна дейност - помагат на стари хора, работят безплатно за каузи. Това не ги прави по-лоши артисти, напротив. Обикалям с филмите на Националния филмов борд по старчески домове и локални културни клубове. И това ми носи невероятни усещания и преживявания.
- Все по-често си идвате в България...
- Минавам през България винаги, когато мога. Обичам родината си - родителите ми са тук, хора, които обичам, места, които ме зареждат. Разочароват ме единствено все повечето озлобени и арогантни хора. Не съм от онези претенциозни личности, които забравят откъде са тръгнали и комплексарски плюят родината си. Да, има неща, които ме дразнят. Повече са тези, които са ми мили и ме зареждат. Не съм емигрант - просто работя там, където мога.
- Кое е най-важното за филма?
- Сърцето. Чувствата. Искреността. Всичко останало е занаят. Един е по-добър, друг - по-лош. Всъщност съм ужасен аниматор.
- Смятат ли аниматорите за звезди?
- По принцип те са скромни хора. Да, има и звезди.
Не се взимам много на сериозно
Това, че медиите не се интересуват много от авторска анимация, ми харесва. Спасява от жълтите хроники, от суетата. Чудесно е! Така не ми се налага да давам интервюта на безсмислени медии. Ако трябва да съм откровен, участията по вестници, радиа и телевизии ми тежат. Честно. Но са необходимо зло, за да могат филмите ни да стигнат до повече хора...
- Какъв е следващият ви проект?
- Обикновено работя по няколко. През март подреждам инсталацията "3-тата страница след слънцето" в градската галерия на Утрехт, Холандия. Излиза мой нов филм с музика на Котарашки. Продължавам работата по "Физика на тъгата". Чака ме и стенопис в Краков през октомври.
- Работили ли сте с други известни наши аниматори в САЩ?
- Те са в индустрията, в комерсиалната анимация. Уважавам много труда им, но нямам досег с този свят. Не бих искал. Рано или късно, ако има тази възможност, всеки артист избира - да влезе в потока на масовата култура или да съхрани независимостта в работата си. Слава Богу, Канадският филмов борд ме подкрепя да се чувствам свободен да правя моето изкуство по начина, по които го чувствам. Не бих го заменил за матрицата на Холивуд, която, повярвайте ми, е лъскава само отгоре. По време на турнето с "Глория Виктория" в Холивуд преди Оскарите за 2014-а, имах много срещи по студията и много интересни предложения. Вярвам, че ако продадеш свободата си на дявола за пари, рано или късно той ще ти вземе и двете. Не е нужно чак толкова много, за да си щастлив. Но няма как да си щастлив, без да се чувстваш свободен.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
