Свиленград – златният дом на копринените буби - Общество

България е една от страните по древния Път на коприната
Те изхранват семейства, строят къщи, изучават децата и плащат данъци

"Истории за коприната: забележителното културно наследство на Свиленград" е мотото на изложба в Историческия музей в града открита тези дни. Поводът е 101 години от учредяването сдружение на бубохранителите и 15 години от създаването на музея в Свиленград.Целта на музейната експозиция е по иновативен начин да представи трансформиращия се град и неговото културно развитие в регионален и европейски мащаб.

Представени са знания за развитието на града и производството на коприна в последните две столетия. Включени в изложбата са предмети, специално подбрани, за да представят характера на копринената материя - пашкули, копринени гранки, платове. Изложени са също уреди като чекрък и врътка за навиване на текстилни нишки, уред за почистване на пашкули, уред за точене на коприна от пашкули.Началото на организирането на местните производители е поставено от 44 бубари, които през декември 1921 г. основават Общо кооперативно сдружение на бубохранителите „Коприна”. Наред с това и благодарение на традициите в занаята, бубарството и копринарството оказват значително влияние върху стопанската история и културното развитие на Свиленград, който получава дори името си във връзка с производството на коприна ("свила" е старо наименование на тъканта).На кръстопът между Азия и Европа, България е една от страните по древния Път на коприната от нейната родина Китай до Стария континент.

Отглеждането на копринената буба и производството на коприна имат стари корени у нас. През 1990 година България е на първо място в Европа и на осмо в света по производство на естествена коприна на глава от населението. При това не само по количество, но и по качество.

Свиленград под сянката на Одрин

Мустафапаша, както се казва Свиленград до 1913 г., когато окончателно е присъединен към територията на България, е сред основните доставчици на пашкули за Османската империя. След Руско-турската война от 1878 г. градът остава в сянката на по-големия и разположен наблизо Одрин. Берлинският договор откъсва Свиленград от пределите на България, като го оставя в Източна Румелия.Поредицата „Забравеният Свиленград“ разкрива, че по онова време мъжкото население в Мустафапаша и Чермен (днешен Орменион в Гърция) е 19 304 души. От тях 7937 са отоманци, 11 308 неотоманци и 59 цигани. Колкото и да се увеличава населението обаче Одрин не позволява на околните селища да се развият в големи и със самостоятелна икономика градове. Одринските капитали диктуват напълно производството и търговията във вилаета.Пазарът се оживява по време на Съединението (1885) когато в града пристига многочислена турска войска и остава на постоянен гарнизон. Но местните производители и търговци отново са отрязани от военните доставки. За Мустафапаша и подобните нему малки градчета (касаби) не остава нищо друго освен да се развиват покрай Одрин.„Населението в града и околията се занимава изключително със земеделие. Почти няма семейство, което да не произвежда жито, ечемик, ръж, царевица, сусам, фасул, пашкули и други селскостопански произведения”, отбелязва през 1885 г. официално сведение на турските власти за поминъка на местните жители.„Бахчованлъка (градинарството – бел.ред.) все някак си осигуряваше доходи за семейството, но най-важното и ценено занятие за населението през онова време беше бубарството. С него се занимаваха всички българи, дори и турците”, пише в спомените си изследователят на тракийските земи Анастас Разбойников.

Бубарството в Свиленградско

Бубарството има дълбоки традиции в поминъка на града. Неговото разпространение започва от Одрин през ХVІІ в. и тъй като се оказва твърде доходно за нашите земи, то бързо прераства в занаят, регламентиран от Османската империя и еснафските организации. Занаятът процъфтява в началото на ХІХ в., когато империята прави важни вътрешни промени и полага усилия за модернизация на икономиката и производството.Отглеждането на буби, отбелязва Константин Иречек, бързо се развива „на запад от Адриановия град и се простира из присойната покрайнина чак до южното подножие на Сакар планина”. Има исторически данни за подем на бубарството в района от 1835 до 1865 г., който до голяма степен се дължи на пораженията, нанесени от болест върху копринените буби (пебрина) в Италия и Франция. Това кара търговците да купуват и изнасят от българските земи пашкули, коприна и стотици хиляди унции здраво и качествено бубено семе.Търсенето вдига чувствително цените на продукцията. В дописка за „Цариградски вестник” от 1857 г. се съобщава за почти двоен ръст на борсовите индекси в Одрин: „Цената на семето се увеличи и от 400, 500 и 600 гроша, гдето се продаваше, качи се на 800 гроша оката. Възвишение на цените се отдава на добрите известия от Италия, Франция и Англия. Това ни радва много, защото доказва, че по нашите места болест по бубите не е имало, което първен искаха да кажат”. Изданието посочва, че производителите на пашкули в Одринско се насърчили от добрите цени и излюпвали много семе да хранят буби. Обаче и закупчиците на десятък, между които имало и лица от градската управа, поискали от правителството да фиксира данъка на 150 гроша върху ока семе.

Производителите протестирали, че това е повече от 10 процента.През 1894 г., непосредствено след икономическата криза в края на ХІХ в. и преодоляването на последствията от споменатата вече болест, започва вторият възход в развитието на бубарството. През това време отглеждането на буби вече е основен семеен поминък с изключително голямо значение за местното население, а Мустафапаша, макар и неофициално, започва да се нарича Свилен. Градът се превръща в бубарско средище и задоволява голяма част от пазара на пашкули в западните части на империята.

ХХ век е златен за бубарите

Разцветът на бубарството върви със засаждане по поречието на Марица на хиляди черничеви дървета, чиито листа са единствената храна на копринената буба. Петър Берковски, който през август 1872 г. на път за Хасково отсяда за кратко в Мустафапаша, отбелязва в своя дневник: „Градът отвред е заобиколен с големи и хубави черничеви градини. Със своето прочуто свиларство тая българска паланка привлича от дълго време европейски търговци на коприна. В това отношение Мустафапаша конкурира доволно сполучливо Одрин и други градове”.Производителите, занаятчиите и търговците разчитат преди всичко на доходите от бубите за изхранване на своите семейства. С парите, получени от продажбата на копринените пашкули, се строят къщи, изучават се децата, плащат се заемите и данъците.От началото на ХХ в. в целия район на юг от Хасково, включително и в Свиленград, са произвеждали бубено семе. Първите греньори (производители на бубено семе) се учели от опитната станция в Бурса и от търговци от Франция и Италия. Със създаването на свилоточената промишленост в Свиленград, Харманли и Хасково, която преработва цялото пашкулено производство, цената на пашкулите се увеличава чувствително и се стабилизира.Интересът към бубохраненето се засилва, в резултат на това, че от 1935 година Българската земеделска и кооперативна банка е монополист на покупката на произвежданите в страната пашкули. Домашното добиване на коприна става по твърде примитивен начин, повтаряйки древния опит в свилоточенето.

Как се отглеждат буби?

Копринената пеперуда преминава през няколко етапа на развитие – яйце, ларва (буба), какавида и пеперуда. От яйцата – лещовидни по форма, а на цвят бели, жълти или кремави, се излюпва бубата. Тя представлява малко червейче, което се храни лакомо с черничеви листа, расте бързо и достига дължина до 6-7 см. Бубите оплитат копринен пашкул и се превръщат на какавиди в него. По-късно те го пробиват и изхвръкват като пеперуди. Тези пеперуди снасят отново яйца и така кръговратът се повтаря. Пашкулите достигат най-добро качество преди пеперудата да излети. Избира се подходящ момент и какавидите се убиват – обикновено с гореща вода, по време на сън. След това се извлича копринената нишка.Бубарството се практикува през пролетните месеци – обикновено от края на април до втората половина на юни, като люпенето и развиването на бубите става успоредно с разлистването на черниците. Помещенията трябва да бъдат топли, сухи и чисти и по възможност обърнати на югоизток. При развитието си бубите преминават четири съня, всеки един от които продължава от 5 до 8 дни. След четвъртия и последен сън се доставя прясно засъхнала дъбова шума или градинска метла и бубите започват да вият пашкули по клонките. На 12-ия ден пашкулите са „изпредени” изцяло и готови за бране.