Събота е – ден, който за мен не носи смисъла на започващия уикенд, а си е един ден на натрупана умора; досаден ден.
Какво банално начало! Как можах да произведа такова претенциозно клише, си мисля. И се чудя как да върна адреналина във вените си, за да почна да пиша свястно. Аз не съм от пишещите хора, които разполагат с големи, полупразни стаи, в които кънти мощна уредба – знаете ги, уредби с толкова прецизен звук, че паркетът рибя кост би се пренаредил до съвършено слягане. Такива писатели държат да слушат джаз, докато пишат. Или по-точно – докато търсят синоними на някой изтъркан глагол.
Аз имам нужда просто от тишина. Тишина, в която да чувам слабото си дишане. Тишина на мира и вдъхновението. А тук няма такава, не. Тишината в софийския квартал е сякаш забранена с наредба на общината, която задължава хората да стържат с тенджери, да дразнят лаещите си кучета и да разревават бедните играещи дечица наоколо.
Тишината носи опиянение. Както и лекото питие.
Стегни се, младо момиче си – един боботещ глас в мен натъртва. Как може да говориш за умора и да настояваш за тая пуста тишина! Нима не е достатъчно, че животът е пред теб и винаги можеш… хм… и винаги можеш да станеш чистачка в Норвегия?! Нима не ти стига, че ползваш мобилен интернет от смартфона си и че имаш дупки на дънките си – гласът продължава да ме гълчи.
А моята усмивка се стеле заедно с облаците и благо нашепва: “Не, не ми стига. Моето недоволство провокира развитие – на усещанията ми и на цялото проклето общество.” И с финес се завъртам на пети.
Та, събота е. Някак човек – когато не му е комфортно – забравя за надежди и мечти, и се изпълва с черногледство. В случая, докато чакам своята приятелка, съзнанието ми започва да ражда картини, в които наистина ставам чистачка в Норвегия и стигам до ситуации на бой с мургавите си колежки от български произход. Представете си го – аз чакам под палещото слънце на спирката, в главата ми отекват батални сцени, породени от конфликт заради някоя метла, а някъде някой свиква референдум по жизнено важни въпроси. В такива моменти бих му се изсмяла.
Но тя идва, качваме се в автобуса и всичко е наред, въпреки че никога досега не сме го правили – да се возим точно в този автобус. Може би това ѝ е хубавото на младостта – младият човек е достатъчно смел, за да предприеме някое чисто ново действие. И така: автобус №1 до Панчарево.
В момента, в който слизаме на спирката до минералната баня на Панчарево, една божествена хладина ни залива и ние се усмихваме искрено и с лекота. Известно време се въртим без посока, но скоро намираме хората, които търсим и те ни казват: „Не, по-добре недейте да пиете бира. Не искаме да подмамваме нашия екипаж към пиене на алкохол.“
И сега да кажа – тук става въпрос за една прекрасна двойка. Дидчето и Фил, който е капитан на лодка в езерото Панчарево, са домакини на едно интересно събитие, наречено Сетивна разходка с лодка. Екипажът се състои от няколко незрящи души, които – за моя радост – са като че ли оперирани от злоба; те са усмихнати и мили, и не те карат да се чувстваш виновен, че са в неравностойно положение.
Благородната кауза на Диана и Филип е подпомагана от проект към министерството на труда и социалната политика, но те разчитат в голяма степен и на приходи от разходките с лодката. Жалко е, че такива инициативи се правят толкова рядко, а когато те все пак се случват, то е с цената на минимални заплати и цепене на стотинката на две.
И вероятно очаквате следващите редове да са изпълнени с „никой не мисли за незрящите“, „много е трудно“ и „социалното предприемачество е обречено на провал“. Но не. Аз ще довърша разказа си за един прекрасен ден сред чудесни хора и много приятна прохлада.
А той – разказът – продължава с качването ни на лодката – ведно с екипажа, с който топло се ръкуваме за добре дошли. Сред тях са малкият Митко, Патрик и Тошко. Те са обучени да правят възли с въжето, да гребат и да се забавляват наравно с гостите на лодката. Аз и моята приятелка нахлузваме спасителните жилетки и се оставяме да завържат очите ни с превръзка – за да съпреживеем начина, по който незрящите контактуват със света.
Ето го чудото – в един миг ти си безпомощен, също колкото и спътникът ти, който може би никога не е виждал слънцето и никога не се е вглеждал в залеза. Ти помниш облика на кея, а той има някаква представа за него, но и двамата не знаете дали е наблизо и дали е пуст. Ти си равен с него и по никакъв начин не го превъзхождаш – а и в крайна сметка това не е състезание, нали?
Отпускам се и оставям водата да ме омагьоса с миризмите си и с поклащането на лодката, което предизвиква. Някъде отзад долита звукът на перкусиите, като не виждам кой свири и на какво точно. Всички млъкват, само аз решавам – незнайно защо – да плещя на английски. От време на време казвам нещо от сорта на: „Сигурна съм, че Филип е зад мен!“
Но той всъщност е отпред. И в този чуден момент осъзнавам, че без зрението си аз съм изгубена. Без очите ушите не се справят добре и бъркам посоките, от които идват звуците. А те са много – ту нещо като крякане на жаба, ту нещо като крясък на хищна птица… И сега аз разбирам.
Разбирам поне част от болката на тези хора, които не могат да разчитат на зрението си. Мисля, че донякъде разбирам какво е да нямаш ориентир в пространството. Да не проумяваш разликите между горе и долу, между напред и назад. Да си почти безпомощен пред динамиката на града.
И съчувствам на тези хора. За миг понасям част от бремето им. И инстинктивно хващайки ръката на най-близо седящия до мен човек, аз неистово искам да махна превръзката от очите си и да прегърна незрящите Митко, който не вижда още от ранна детска възраст, Патрик, който трябва да се грижи за малката си дъщеря и Тодор, който има дегеративно заболяване на макулата и се надява да осъществи иначе почти недостъпната операция в Турция.
Междувременно край нашата лодка минава, след като свалям лентата, и рафтинг лодка – с енергични и стегнати плаващи, които освен че гребат – при това в пълен синхрон – но и правят коремни преси вътре в лодката. Съвсем сериозно! Нашите приятели от екипажа не успяха да видят това. Но те не спряха да се шегуват и да се радват.
На ето тези простички неща трябва да се радваме – усмихнат глас, весела глъч, щастлива топлота.
А когато помогнахме на Митко да прескочи дупката в кея, мисля, че точно тогава усетих живота в крехкото му момчешко тяло. И това е живот като никой друг. Със сигурност никой друг не би се радвал толкова на опората на моето рамо, макар и запазвайки мъжко присъствие на духа.
Заради което съм щастлива и аз. И ми се ще повече крепящи рамена да си подаваме и повече добри думи да си казваме. И в тъмното да свети свещ за всекиму.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
