- 300 г. от рождението му, 260 г. от написването на "История Славянобългарска" и 60 г. от канонизацията
- "Преписвайте тая историйца и пазете я да не изчезне!", ни завеща светецът
Каквото и да се каже за човек от калибъра на св. Паисий Хилендарски, със сигурност ще бъде малко и крайно недостатъчно. През тази година обаче ще говорим повече за него, ще споменаваме делото му, ще препрочитаме житието му, за да се поучаваме от подвига му, да обгърнем страниците и на неговата "История Славянобългарска".
2022 г. е годината, в която отбелязваме 300 години от рождението на св. Паисий, 260 години от написването на "История Славянобългарска" и 60 години от неговата канонизация. И въпреки, че сме свикнали да гледаме на св. Паисий просто като на будител, народен деец и просветител, то трябва да имаме предвид и друго - той е светец, монах, подвижник, който полага основите на нашето възраждане и дава тласък на всички онези велики събития, които ще променят историята на страната ни. За това макар да е скромно, делото му е величаво и епохално.
Първите си глътки въздух св. Паисий поема в град Банско. Годината на рождението му е 1722-а. За живота му научаваме от самия него, от автобиографични бележки в "История Славянобългарска", вписванията в хилендарските кондики, както и от някои писма. За светското му име учените предполагат, че е или Пенко или Петър. Пръв за родното място на св. Паисий говори Скопският митрополит Теодосий, а след това подемат темата изтъкнати историци и учени, сред които дори Иван Снегаров.
В житията на светиите от св. Димитрий Ростовски пише, че след като "презрял суетата на този свят, отрекъл се от всичко и отишъл най-напред в близката Рилска обител, където под благодатта на великия наш отец Йоан пораснал духом и известно време прекарал в послушание при някои опитни старци".
На 23-годишна възраст св. Паисий заминава за Света Гора - Атон
където отива при брат си в Хилендарския манастир и приема монашество с името Паисий. Бъдещият светец не получил системно образование, но това не му попречило да се научи на четмо и писмо, както и да обогати своите знания не само в църковната, но и в светската наука. В Хилендарския манастир той бива ръкоположен за йеродякон и йеромонах, а след това дори става проигумен, т. е. втори след игумена на манастира, който пък по онова време е брат му Лаврентий. И въпреки че Хилендарският манастир е сръбски, то по онова време по-голяма част от братството било от българи, родом от Македония. Св. Паисий
пътува през 1758 г. до Сремски Карловци като таксидиот
(пътуващ православен монах, който събира помощи, доброволни пожертвувания за манастир). Там той се запознава с исторически съчинения и стари средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на "История Славянобългарска". Като таксидиот той носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяват сред българите. По думите на авторите на неговото житие, при непосредствения досег с народа св. Паисий видял отблизо тежкото му положение под робство. Сам преживял надменното и презрително отношение на другородците към българите. Слушал обвиненията, че те били прости, груби, неграмотни, че нямали история. С болка в сърцето си светецът виждал разслабващото отчаяние на народа и дълбоко скърбял,
но и се възмущавал вътрешно за родоотстъпничеството на много свои сънародници
които "се влачели след чужди обичаи и след чужд език, а презирали чистите български нрави и родния си език". Тогава, пишат житиеписците, пламва в него патриотична и благочестива ревност, плод на която се явява неговата вдъхновена "История славянобългарска", която той написва за "полза на българския народ, за слава и похвала на Господа Иисуса Христа".
Неговият упрек и изобличение отекват и до днес в ума и съзнанието на всеки българин, който чуе само името на св. Паисий. Навярно няма българин, запитан какво знае за св. Паисий, да не каже думите му: "О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин". "Ти, българино, казва св. Паисий, не се мами! Знай своя род и език, и се учи на свой език!"
Разяждан от "ревност и жалост" за българския род, че няма събрана на едно място история за своето минало и за делата на своите царе и светци, той полага големи усилия, за да събере сведения за историята на България. Презрял себе си, за да осъществи голямото си желание,
отива "и в Немска земя", където се запознава с историята на Мавро Орбини
за сърбите и българите. Св. Паисий Хилендарски съобщава, че не е учил нито граматика, нито светски науки, но е написал книгата си "за простите българи".
Написването на "История славянобългарска" във времето и условията, при които живее Паисий Хилендарски, е излкючителен книжовен подвиг. Св. Паисий излиза от рамките на средновековния светоглед и търси нов смисъл и нови ценности на народния живот.
В края на посланието Паисий Хилендарски пише:
"И я съставих в манастира Хилендар при игумена Лаврентиямой
роден брат от една майка и по-стар от мене: той тогава имаше 60 години, а аз - 40. В това време Хилендар даваше данък на турците 3 хиляди гроша и беше задлъжнял 27 хиляди гроша. И имаше голям смут и несъгласие между братята и дойдох в Изограф и там намерих още много сведения и писания за българите. Прибавих и завърших казаните неща в тая историйца в полза на нашия български род."
"Преписвайте тая историйца и пазете я да не изчезне!"
Сам светецът понася тези думи, подобни на жива съвест, из цялата страна. Той предлага на свои сънародници да я четат и преписват, по който начин да помогне на народа си да излезе от дълбините на унинието и да даде начало на българското духовно възраждане. Пламъкът, който отец Паисий запалва в сърцата на хората, така се разгаря, че започва истинското обновление на нашия народ.
"Св. Паисий е началото, въодушевлението, смелостта, волята и устрема на българското възраждане", казва по повод канонизацията на св. Паисий Българският патриарх Кирил. По думите му, св. Паисий е родоначалник на всебългарския подем към свобода. "Пръв той постави църковно-народния въпрос, като заговори за български език в църквата и в училището, за български свещеници и владици,
за независима и то патриаршеска българска църква"
казва патриарх Кирил и завършва словото си с това, че "основните идеи на Пасиевото служение и на неговия завет са: вяра, род, език, свобода. В тоя завет трябва да крепнем и ние духовно".
И може би ще бъде редно в този месец юни на 2022 г. всеки един от нас да потърси и да разгърне написаното от ръката на св. Паисий. Да се опитаме да не забравяме тази негова "историйца" и да я опазим, за да не изчезне. А тя не би изчезнала, не просто ако стои някъде на съхранение, но няма да изчезне ако и днес се предава от човек на човек, и днес се чете и препрочита. И не толкова заради историческите факти и истории, но повече заради пламъка на духовното възраждане и обновление. Пламък, от който така силно се нуждаем днес.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
