Христо Стоичков даде близо двучасово интервю пред Христо Запрянов, главният редактор на българското издание на Esquire. Предлагаме ви го със съкращения. Пълният вариант си заслужава да бъде прочетен в новия брой на списанието.
ХЗ: Здравей! Имаш ли представа колко голям си всъщност?
ХС: Хм. Аз осъзнавам колко съм голям. Виж, другите не осъзнават колко големи спортисти има България – и това е един от най-големите проблеми на държавата ни. Че не разпознава онова, което се е случило и което има.
ХЗ: Забрави я държавата за момент – ти самият, когато се събуждаш, какво си казваш? Поглеждаш се в огледалото, после: „Ехей, здравей, нов ден, аз съм Христо Стоичков!" Нали?
ХС: Не, не. Аз живея ден за ден, не живея със спомените за това какъв футболист съм бил.
ХЗ: Да, де, ама миналото не задължително е свършено..
ХС: Окей, ще уточня - успехите, които съм постигнал и на клубно, и на национално, и на индивидуално ниво, са плод на много труд и на много лишения. Винаги съм казвал, че благодарение на моето семейство, на приятелите, на съотборниците, на треньорите и на публиката съм завоювал тези върхове. Най-много мразя някой да казва: „Аз!" Чуя ли нещо подобно, веднага питам: „Кой си ти?".
ХЗ: Ти можеш да го зададеш този въпрос, понеже ти си Христо Стоичков...
ХС: Да! Мога! Защото знам какво изисква успехът. Ако останалите не са били до мен; ако не са ми подавали, за да вкарам гол; ако даден треньор не ми е гласувал доверие; ако феновете не са били зад гърба ми в най-трудните моменти, нямаше да бъда онова, което съм. Не само във футбола е така – и в бизнеса, и в политиката, във всички сфери. Затова, когато даден политик каже: „Аз съм построил една магистрала!", веднага си викам: „Ама кой си ти?" И започвам да се дразня и да ми е жал, щото държавата ни докрай се напълни със самозвани селяци...
ХЗ: Да, де - имаш право да съдиш от позицията на най-голямата българска легенда...
ХС (прекъсва): Чакай! Не съм само аз! Всички спортисти сме дали нещо на тази държава! И футбол, и лека атлетика, и борба, и щанги, и бокс, тенис, баскетбол, волейбол, кану-каяк, стрелба, гимнастика – изобщо всички спортове в България притежават големи личности, които могат да застанат с имената си зад онова, което са постигнали. Но когато се изправи човек, дето от вчера за днес си е сменил сакото и е сложил вратовръзка, пък ми каже: „Направих ей това и онова за България!"... Ами, не мога да му се начудя! Какво изобщо значи това? Че те, хората, са ти показали какво трябва да направиш, пък ти само се биеш в гърдите! Пътят ти би трябвало да е начертан! И пак се връщам на един от нашите сериозни проблеми – че живеем само и единствено в настоящето, понеже не можем да преборим егото си. Няма никаква мисъл за утрешния ден, че и равносметка за миналото няма. Защото, ако се обърнеш назад, погледнеш, и си кажеш: „Какво всъщност сторих аз? С какво допринесох за тази държава?", и ако наистина си реалист, едва ли ще ти стане хубаво. Ама всички го избягват, никой не си е задал тоя въпрос. Никой! Докато в тези години спортът все пак е допринесъл с нещо. Имаме черно на бяло медали, слава, успехи - останалите могат да се похвалят само и единствено със злоба и завист... За съжаление, злобата и завистта все повече се превръщат в наша национална характеристика. Виж сърби, хървати, македонци, румънци – всички се уважават и се ценят. Само ние тук се цепим на две, на три... Жална история...
ХЗ: Добре, на кого си обиден?
ХС: А, на никого не съм обиден. Защо да съм обиден?
ХЗ: Защото има много болка и яд в думите ти..
ХС: Ами! На кого да се ядосвам? Отдавна съм си тръгнал от тази държава; пък тя, държавата, ми е дала нещо дотолкова, доколкото по времето на предишния строй все пак имаше някакъв ред, имаше дисциплина, страната си оформяше спортистите. Тогава командваха Трендафил Мартински, Добри Джуров – истинските лидери. Ако ме е яд, то е, че сега не виждам нищо подобно – какъв лидер имаме в държавата? Лидери – но единствено за пред огледалото!
ХЗ: Че ти не си ли лидер? Критикари, вярно, има, но има и доста хора, които се отъждествяват с теб – и вярват, че България има нужда от Христо Стоичков. В тоя ред на мисли, защо пътищата ни все се разминават? Защо твоето „тук" не е тук?
ХС: Виж, аз напуснах още през 90-а година. Да – идвал съм си периодично, което показва, че милея за нещо. И в националния отбор направих всичко, което можех; основах успешна школа в Етрополе, помогнах за изграждането на футболисти, които днес играят в чужбина... Но в един момент винаги ме удря мисълта, че извън България ме тачат много повече – и в Каталуня, и в Америка, и в Мексико, навсякъде. А когато се прибера, гнусната злоба моментално ме залива.
ХЗ: Не си ли съгласен, че навремето точно негативизмът те мотивира да бъдеш по-добър футболист?
ХС: Стой, стой! Гледай кой ме критикува днес! Критикуват ме хора, които никога не са пили по едно кафе с мен, не са били на маса с мен, не са ме виждали отблизо. Познават ме единствено от стадиона, от едни 100 на 80 метра. И после изказват мнение. Опитвам се да не ме интересува, обаче подобни критици наслагват определено мнение в обществото. Тук сме свикнали да ставаме, да си взимаме вестник и моментално да се вторачваме в заглавието: „Ицо Стоичков ги псува!" „Ицо Стоичков ги бие!" Все инсинуации и сплетни, които нямат реално доказателство – никой от тези злобари не е бил до мен, не е чул или видял нещо. Разбери – говорим за мишоци, които скришом плетат интриги, а аз – заради името си – съм най-удобната мишена. Как да не се дразня? В България платените журналисти, изобщо платените личности са безброй! Не един и два пъти в годините съм бил използван, бил съм хвърлян в чужди битки. Опитвали са се да ме използват и да ме изхвърлят. Но трябва да знаят, че гърбът ми е здрав, защото не съм зависим от никого. Христо Стоичков е напълно безпартиен
ХЗ: Но Христо Стоичков предпочита да работи за мексиканска телевизия...
ХС: Да! Това ме прави ужасно щастлив и спокоен! Във времето, в което се опитвах да бъда треньор и да съм близо до активния футбол, видях неща, които са ми крайно чужди. Никога не съм участвал в уредени мачове, никога не съм влизал в уговорки - просто личността ми е такава. И баща ми, и дядо ми, лека им пръст, са ме научили на морал. Няма как да ме видиш в задкулисни игри – наужким да вкарам гол и да стана най-добрият футболист, после уж да взема някакъв мач и да ме провъзгласят за най-добрия треньор... Няма шанс – това е най-долното нещо, което мога да си представя. Обаче тук хората свикнаха да ги виждат тези работи – или по-скоро да осъзнават, че се случват, и да си затварят очите. Аз в такава среда не мога да вирея. Затова и съм толкова доволен от нещата в Мексико.
ХЗ: Защо стигнахме дотук, Христо? Сигурно ти е писнало да те питат за проблемите на българския футбол, но...
ХС (прекъсва): Аз от българския футбол отдавна съм се разграничил. Бях нагрубен, бях използван за чужди облаги и в крайна сметка всеки си тръгна по своя път – живи и здрави, вече не ме интересуват.
ХЗ: Да, ама подчертаваш проблемите, Бербатов – и той. Щом имате ноу-хау и идеи как трябва и как не трябва да се правят нещата, защо не се върнете и не ги ремонтирате?
ХС: Исках да променя някои неща във футбола, но не ми позволиха да бъда чут и разбран...
ХЗ: Защо се случи така? Че и станахме свидетели на грозни скандали между съотборници, с които хората в страната доскоро се асоциираха...
ХС (въздиша): Е, това е най-лошото. Аз обаче не съжалявам, че отношенията ни с президента на футболния съюз се развиха по този начин, напротив. Рано или късно това трябваше да се случи – всеки да си избере приоритетите и посоката.
ХЗ: Май са доста хората, които те предадоха, а?
ХС: Но пък аз не съм предал никого! Затова мога да си позволя да вървя с високо вдигната глава и да гледам всекиго в очите. Злоба не тая в себе си. Няма да се уморя да повтарям, че всичките ми постижения – които едва ли някога ще бъдат повторени – са единствено благодарение на колегите ми. Да – невинаги всичко е вървяло по мед и масло, но сме успявали да открием общ език, да напаснем играта си, да вървим напред. След това с някои останах приятел, с други се разделихме, ама така е в живота. Чист съм пред себе си, че не съм пренебрегнал или игнорирал някого. Кавгите и тежките думи са провокирани от нещо конкретно и са нормални неща, когато говорим за силни мъже.
ХЗ: 50-ият ти юбилей наближава – каква житейска мъдрост ще ни споделиш след този половин век?
ХС: Научил съм много неща, но най-важните съвети запомних от няколко човека. Първо от дядо ми, лека му пръст – че когато говориш с хората, трябва да ги гледаш в очите. Второто, което научих от баща ми, е: „Труд, труд и труд". Успехите идват, когато се трудиш. Третия човек, когото съм слушал най-много, е Йохан Кройф. Той ми каза онова, с което започнахме разговора си. Никога – ама никога – не казвай: „Аз!" Тези три неща си ги повтарям и на тях не съм си позволил да изневеря дори веднъж!
заб. Заглавието е на редакцията.
Цялото интервю четете в новия брой на Esquire
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
