Интервю на "Стандарт" с поетесата Надежда Захариева, съпруга на поета Дамян Дамянов.
- Първо да ви благодарим, че прегърнахте идеята на "Стандарт" да издадем стихосбирка на малкия Николай, който страда от церебрална парализа. Говорили сте с него по телефона. Какво ви каза той?
- Няма нищо по-разбираемо от това да съм съпричастна на тази идея. 35 години живях с поета Дамян Дамянов, чиято съдба беше сходна със съдбата на Николай. Бях свидетел на всички притеснения и страдания на Дамян от болестта и на всяка радост от добрите думи за стиховете му. Затова без колебание откликнах на поканата да прочета творбите на Николай, да напиша кратък текст за тях и да му се обадя по телефона. Момчето си беше вкъщи. Гласът му звучеше бодро, както звучат и стиховете му. Съобщих му новината, че ще му издадете стихосбирка. Помолих го да ми прочете нещо. Усетих, че перспективата да види стиховете си в книжка го прави щастлив.
- Сигурно ви е неприятно да си спомняте миговете, когато бяхте на прага на отвъдното, но ако имате сили, кажете, вярата ли ви върна към живота... Как изглежда света оттатък?
- Всеки човек всеки миг е на този праг. В трактата си "За старостта" Цицерон казва, че и старецът, и новороденото са еднакво близо до смъртта. Уви, така е.
Раждаме се със смъртна присъда
Тъжно е, когато животът я изпълнява без време.
Много пъти съм била на прага на отвъдното. Първият път - през пролетта на 1945 г. За него научих от майка ми: "Беше, мама, на неколко месеца. Разболе се тежко. Водихме те при всички лекари и при всички баби, дето имаше в Сандански! Нищо не помогна. В събота на обед преди Великден ти посине и изстина. Викнах баба ти Ленка. Тя дойде, изкъпа те и те пови и те оставих настрани. Нали имах две по-големи деца... В неделя сутринта на Великден от вързопчето ти се чу глас. Взех те, дадох ти да бизаш и реших да те заведа на черква, попа да ти пее, да не умреш неопета. В черквата една жена ме попита - жено, дете ли носиш или коте. Дете, казах, ама умира. Като се върнеш у вас, каза тя, счупи едно прясно яйце, разбъркай го с оцет, намажи една пелена и увий в нея детето. Пази пъпчето, за да не му щипе. Върнах се, мама, и направих това, дето ми каза жената." Разказът на майка ми завърши така: "Да знаеш, мама, що пресни яйца съм счупила, докато навършиш една годинка!" Аз се засмях: "Извинявай, мамо." После написах стихотворението си "Възкресение".
Възкръснала съм на Великден.
За вас - лъжа, за мене - факт.
Какъв ли неразумен пакт,
уви, до днешен ден валиден,
душата ми съвсем невръстна
е сключила със Господ Бог,
та той от райския чертог
ме върнал на земята кръстна?
Не знам. Не помня. Съжалявам.
Но странно чувство имам днес,
че не живея, а със чест
аз договора изпълнявам.
Че съм изложена на показ
с неведома за мене цел.
Че бие моето сърце
съгласно клаузи жестоки.
Да бъда или да не бъда
решава някой друг.
Какво си, всъщност, стръмен мой живот -
награда ли, или присъда?
Някому ще се стори глупаво, но мисля, че в живота ни няма нищо случайно. Ако ме бяха взели за умряла в друг ден, навярно веднага щяха да ме погребат и нямаше да имам време да възкръсна. Нямаше да имам този интересен живот. Под интересен не разбирайте лесен. Като погледна назад, виждам, че никак не ми е било лесно, но това не ми пречи да си обичам живота такъв, какъвто е - горчиво-сладък.
Прескачала съм трапа доста пъти. Последния път - в края на 2013 година, беше един от най-сериозните. Преживяла съм и хипертонична криза при раждане, и перитонит, и тотален пневмоторакс. Този път - голям тумор в челната дясна част на главата. Лекарите се учудиха как съм го търпяла. По принцип съм свръхтърпелива. Трябва да благодаря на Бога, че туморът е бил доброкачествен. Приятел лекар ми каза: "Голяма късметлийка си! От всички злини ти се е паднало най-малкото зло."
Не ми е нужна сила, за да говоря за това. Питам се дали хората не се натоварват, когато четат или слушат неща, свързани със стоене на прага на отвъдното. Не ми се ще да прекалявам с ничия толерантност. Душите на всички ни са пълни с лоши новини. Една по-малко няма да им липсва. Пък и моето последно премеждие вече не е новина, а "старина" - изминаха четири месеца от операцията..
Питате дали само вярата ме е върнала към живота. Не само. Знае се, че тя е съюзник на лекарите. Моите лекари имаха този съюзник. Благодаря на лекарския екип от Клиниката по неврохирургия на ИСУЛ, който извърши операцията. Хирурзите ме увериха, че ще живея, както съм живяла и преди. Не ми се вярваше, но все повече виждам, че са били прави. Бързо се върнах към нормалния за мен ритъм на живот.
Нито за миг, впрочем, не се почувствах извън живота. Може би съм била, но не помня. Няколко часа съм била в безсъзнание, паднала на теракота в хола. Благодарение на съня, в който майка ми се яви и ми каза:
"Мама, защо не си облечеш елечето?"
бях облякла това елече от дебела селска вълна, защото щях да излизам на терасата. Елечето ме е предпазило от студа на плочките.
Диагнозата не ме уплаши. Каквото и да ме е сполетявало, никога не съм възкликвала: "Господи, защо на мен!" Нито съм приемала случващото се като наказание. Като ми казаха, че единственото лечение е незабавна операция, просто наредих на децата да подпишат всички необходими документи и това е. Преди началото на операцията един от хирурзите ме попита: "Как се чувствате?" Отговорих му с усмивка: "Ами как... Както казва Вапцаров - и чакаш така като скот в скотобойна, въртиш се, в очите ти - ножа..." "Ножа" в моя случай беше за добро.
След операцията всяка вечер се молех Бог да ми помогне да се събудя по-здрава. Една вечер в душата ми се промъкна съмнение - ами ако... Същата нощ пак сънувах майка ми - стоеше пред масата в стария ни апартамент със запретнати ръкави. Беше замесила голям хляб. Зарадвах се при вида на хляба, но престорено скромно казах: мамо, нямаше нужда. Тя се засмя хитро: имаше, мама, имаше. Този сън ми подейства ободряващо.
Не споменах, че съм загубила съзнание в деня на деветгодишнината от смъртта на майка ми - 18 декември. Вероятно тя - беше много вярваща - е помолила Господ или Света Богородица да ме върнат обратно. Питате как изглежда светът оттатък. Нямам представа. Нямам никакъв спомен. Не съм влизала в тунелите, за които разказват хора, преживели клинична смърт. Само насън съм била оттатък. Веднъж - след смъртта на сестра ми Спасена, която си премина отвъд само на 47 години. Много нощи я виках да ми се яви и да ми каже защо ни напусна. Най-после тя се яви. Вървях в някакъв град с бели къщи, без прозорци към тесните улици. Видях безистен, влязох и попаднах в цветна градина. Жени в роби садяха цветя. Сред тях беше и сестра ми. Повиках я, тя се обърна. Прегърнахме се. Попитах: "Спасенче, защо?" Ще спестя отговора. Към нас приближи сърдит надзирател и ми нареди веднага да напусна. В друг сън ми се яви баща ми. Видях го на площада пред хотел "Плиска". Кой знае защо го попитах: "Тате, има ли ад?" Той поклати тъжно глава: "Има, щерко, има."
- Кога усетихте, че можете да разполагате с думите?
- Дали разполагам?... Ако е така, разполагала съм с тях, преди да осъзнавам това. Правех хубави преразкази още в първите класове на училище. Много четях, имах богато въображение и го вкарвах в действие в часовете по преразказ. Учителката ми постоянно ме хвалеше. В прогимназията - така наричахме основното училище - преподавателката ми по български език четеше мои преразкази и в по-горните класове. Това не ме е карало да се възгордявам. Бях най-обикновено дете. Единствената разлика с другите обикновени деца беше, че май четях повече от тях. Страстта към четене роди и мечтата ми да стана писател. Да стана господар на думите. Не знам дали станах. Знам обаче, че ако човек не е господар на думите си, те му стават господар. Въпрос на морал е да внимаваме какво говорим. Христос казва, че мръсно е това, което излиза от устата на човека, защото то идва от сърцето. Неморално е да изтърсваме първото нещо, което ни дойде на езика, без да предвидим какво ще се случи в душата на този, който ни слуша. Неморално е да обещаваме нещо, което няма да изпълним. Това, впрочем, се превърна в мода у нас. В политическа мода.
Винаги съм се старала, старая се и сега да внимавам с думите. Да не ги изтървавам ей така, фриволно, безотговорно. Ако се е случвало да обещая нещо, дори да съм съжалявала след това, съм държала на казаната дума. Едва ли ще преувелича, ако кажа, че съм се старала да внимавам и какво мисля. Христос ни предупреждава, че помислим ли в сърцето си, вече сме съгрешили. Не мога да знам дали и други хора мислят като мен, но за себе си знам, че и за неволни грешки съвестта ми дълго не ме е оставяла на мира.
Много безотговорни хора съм виждала през живота си, говорещи днес едно, утре - друго. Вместо да ги съдя, съм им благодарна - те ме научиха да мисля, преди да кажа нещо, защото:
Думата, от теб излязла,
не е твоя подчинена.
Тя живота ти белязва,
слави те или наказва -
независима, нетленна.
Който както да те съди,
думата си не отричай.
Даже в пътя си отвъден
по-достойно е да бъдеш
грешен, нежели - двуличен.
- Известна сте с чудесни стихове за любовта. Ревнуваше ли ви Дамян от тях. Имахте конкуренция и в прозата. Какво смятате да пишете занапред?
- В областта на любовната лирика първенството го държи Дамян - и количествено, и качествено. Далече съм от мисълта да се сравнявам с него. Трябва да уточня нещо - докато Дамян беше жив, не съм написала нито едно любовно стихотворение. Така че той нямаше как да ревнува от стихотворения. Ревнуваше ме, но просто защото имаше комплекси. Ако някой е имал основание да ревнува заради стихове, това съм била аз. Само че не ревнувах. Кой знае, той може да е очаквал да направя някаква сцена, да вдигна някакъв скандал. Нали някои смятат, че който не ревнувал, не обичал. За мен тази мисъл е голяма глупост. Приемам ревността като чувство за собственост. Затова тя не е моят стил на поведение. Признавам, че не ми е било приятно, но нито веднъж не го изразих външно. Може би в това външно безразличие е имало и доза гордост, което също се смята за грях. Както и да е.
Бях либерална съпруга
Толкова либерална, че дори защитих от самия него акростиховете му, посветени на други жени. Много години той не се осмеляваше да ги публикува с мотива какво щели да кажат хората. Едва го убедих, че критерият за една публикация е дали стихотворението е хубаво, а не - какво ще кажат хората. Да казват, каквото искат! Хорските устни трудно могат да се запушат! Радвам се, че успях да го убедя и въпросните стихотворения, в които поетът пише "Обичам те и те желая" на няколко жени, се появиха в стихосбирка. Някои писателски жени са ме питали как се съгласявам с това нещо, но аз ги питах как така те не се съгласяват. В края на краищата свободата е най-необходимото условие за творчество и всеки сам трябва да определя нейните граници.
Все ми се иска да вярвам, че Дамян не е виждал в мое лице конкурент. За себе си гарантирам, че аз не съм го възприемала като такъв. Давах си му първото място. Радвах се на успехите му. Обгрижвах го. Стараех се да съм добра съпруга и майка, доколкото мога. От време на време нещо пишех. Моите комплекси преди 1989 г. бяха да не би някой издател да издаде нещо мое заради това, че съм съпруга на Дамян Дамянов. Никога не съм обичала да получавам каквото и да е "по хатър", както казвахме като малки. Т.е. - даром, без истински да заслужавам. Затова дотогава имам само три стихосбирки. "Развихрих" се, както се казва, след 1989 г., когато да си съпруга на Дамян не беше вече никакъв "хатър". То, май, и да си Дамян Дамянов доста години не беше. Както е казал един поет - знаете кой - "Но млъкни, сърце!". Малко подражателски, но съвсем съзнателно подражателски, аз озаглавих една от моите стихосбирки, писана в най-трудните за нас времена, "Но млъкни, душо!".
Изкушавам се пак да цитирам свое стихотворение. Ще се досетите кой в него е Дамян.
Да не беше писал на снега
името ми, щом си ме обичал.
Драскаше го ей тъй, на шега,
но шегата ти била поличба.
Пекна топло слънце изведнъж.
Името ми слисано потече.
По-надолу чакал жаден мъж,
гребнал с шепа - негова съм вече.
- Утре е Великден за всички християни по света, но кой е вашият личен Великден?
- Думата християнин ме изпълва със странно чувство. Като си представя живота на Христос, като се сетя за историята на християнския свят и като се огледам какво става сега в него, си задавам въпроса дали заслужаваме да се наричаме така. Какво ни е християнското? В думите ми долавям известна присъда, а Христос ни учи да не съдим, за да не бъдем съдени. Затова спирам потока на мислите си.
За мой личен Великден избирам деня, в който избрах Христос за мой духовен учител и започнах всяка нощ да го моля да ми даде неговата любов към човека, неговото смирение и неговата толерантност. Едва ли мога да ги достигна в такава степен, но знам, че се стремя.
- Как съдбата ви свърза с Дамян?
- Надълго и нашироко съм разказала това в автобиографичната си книга "Смет за сливи", която излезе в края на 1994 г. Тя изненада читателите със своята откровеност. Не можех да не бъда откровена. Беше ми омръзнало разни хора да си пъхат носовете в живота ни и да правят догадки за това или онова. Този "нездрав интерес" от тяхна страна, пък и желанието ми да не ме смятат за някакъв "придатък" към любимия поет, ме накара да напиша тази книга, чиито 5000 екземпляра свършиха за няколко месеца. Големият комплимент за нея получих от Вера Мутафчиева. Бях пуснала романа си в пощенската й кутия. На третия ден след това й се обадих да я попитам дали го е получила. И чух въздрезгавият й глас да казва в телефонната слушалка:
- Какво направи ти бе, Наде? Заради теб два дена не ходих на работа. Сега разбрах, че българската литература не е откровена.
Ще отговоря накратко как ни събра съдбата. Чрез поезията. Литературният кръжок при читалище "Отец Паисий" в гр. Сандански гостува на редакцията на в. "Народна младеж". Дамян беше литературен консултант в отдел "Култура" на вестника. После, когато станах студентка, много млади поети ходехме при него - Христо Банковски, Петко Братинов, Власо Власов, Елена Славова... И аз. Не мисля, че Дамян ме е харесвал. И аз не съм го гледала като човек, с когото ще създам семейство. Той харесваше моя колежка и приятелски ме молеше да й говоря за нея. Говорех й. Но с говорене не става. В края на 1963 година изведнъж Дамян ми каза: "Наде, ти си много добро момиче. Защо не се ожениш за мен?" Първата ми реакция беше:
"Дамяне, ти си луд!"
А след половин година - на 23 юли 1964 г. - се оженихме. След години се случваше да каже най-сериозно: "На тази дата са убити двама български поети!" На което отговарях най-спокойно: "Единият от убитите всяка година издава стихосбирка."
- Смятате ли, че хората помнят и още имат нужда от неговите стихотворения?
- Да. Хората помнят стиховете му. Издателство "Захари Стоянов" преиздава непрекъснато сборника с избрани стихотворения "Иска ми се да живея", съставен от Дамян година преди да си отиде. Издателство "Летера" издаде във връзка със 75 години от рождението му антологичен сборник "Душа без покрив". Издателство "Дамян Яков" също издаде сборник с любовна лирика "Обича ме, не ме обича". Интернет пространството също е пълно със стихове на Дамян. Негови почитатели качват в мрежата всичко, което им хареса. Много хора ми се обаждат, че стихотворението му "Към себе си" (Когато си на дъното на пъкъла, / когато си най-тъжен, най-злочест, / от парещите въглени на мъката / си направи сам стълба и излез!) им е помогнало да се върнат към живота.
Животът е парадоксален. Поезията на най-тъжния поет, когото познавам - Дамян Дамянов, зарежда с най-много енергия читателите. Преди четиридесет и няколко години една психиатърка защити дисертация на тема "Поезиотерапия", в която се казваше, че стиховете на Дамян Дамянов са най-доброто лекарство срещу депресия.
- Защо никой не се е сетил да направи паметник на големия поет?
- Не мога да ви отговоря. Вероятно защото никой не го смята за голям. В родния му град има поставена плоча на дома, в който е живял. Учредена е литературна награда на негово име. Хуманитарната гимназия също се нарича Дамян Дамянов. Нека не забравяме, че истинските паметници са неръкотворните. Вярвам, че Дамян си го е издигнал.
- Израснали сте в Сандански, близо до Петрич. Напоследък пак, заради филма може би, много се говори за Ванга. Какви са вашите спомени с нея или за нея?
- Срещите с леля Ванга също съм описала в "Смет за сливи". Ценях я много. Много пъти съм водила Дамян при нея по негово желание. И двамата бяха страдалци с мисия да вдъхват вяра и надежда на другите. Гледах само един епизод от филма за нея. Това не беше "моята" леля Ванга - жената, която през 1969 г. ми каза: "Майка ти те е благословила", а през 1989 г.: "Тежко ти и горко на тебе."
- Опитахте жилото и меда на властта. Каква е равносметката ви в личен и обществен план?
- Жилото не можа да стигне до душата ми по простата причина, че не почиваше на истини. Медът не ме е интересувал - личи по начина ми на живот. Обичах си работата и си я вършех добре. Би било самоизтъкване да изброявам какво успях да постигна. Едно нещо ще си позволя да спомена - извоювах целеви средства за попълване на библиотечните фондове. Т. е. - библиотеките да имат пари да купуват нови книги. Не беше само това. Бих добавила само това - влязох с известен страх в Министерство на културата, излязох без капчица срам, че съм била част от него.
- Всеобщо е мнението, че духът е много по-важен от парите, но времето около нас напълно опровергава тази теза. Ще победи ли духът?
- Изглежда, че духът е загубил позиции за сметка на материалното, но само изглежда. Освен това никога нищо не важи за всички. Много народ се е чудил, че се возя в градския транспорт и че живея в квартал "Дружба". Питали са ме: "Как така не направи нищо за себе си, докато беше на власт?" Отговаряла съм: "Как да не съм направила! Спя спокойно и гледам всички в очите!"
Мисля, че духовното начало у човека надделява, но тъй като доброто винаги е било по-невидимо от злото, сме склонни да приемаме света за лош, за грубо материален. Духът и материята, както и доброто и злото съжителстват във всяка човешка душа в динамично равновесие. Кое ще вземе превес, зависи от нашата воля.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
