Станка Калчева е медицинската сестра Клер в "Кривите огледала" - новия спектакъл в Младежкия, режисиран от Ивайло Христов по пиесата на Дейвид Линдзи-Ъбер. Драмата завива на моменти към черна комедия, без да й липсва модерното усещане за обреченост. Героинята не може да понесе безумията около себе си и изключва с надежда да запази разсъдъка си. "Действието може да се развива преди пет или десет години, а може и да се случва тук и сега. Склонни сме да изкривяваме живеенето си - независимо от времето", казва актрисата, която от 1987-а е в трупата, вече наречена на великия Николай Бинев. Дамата, която има колекция от "Аскери" и "Икар", продължава да обира овации и в "Още веднъж, ако позволите" - постановка на Николай Поляков за Враца. Иска й се да подхване моноспектакъл, въпреки че е доста рисковано. Но надали Стрелецът у нея ще се откаже, въпреки че Девата, вторият й изгряващ знак, често й шепне: Помисли малко, пък тогава... А е открила и прекрасни текстове, между които и един на самата кралица на драматургията Людмила Петрушевска. У Станка няма и грам нерешителност. Из гилдията все още се говори за онзи случай, в който играе във "Фрида" с извадено рамо. Когато линейката идва, докторите са потресени от актьорския инат, готов да се опълчи срещу всичко, което го разделя от публиката. Същата категоричност се забелязва и у Борис - сина на Станка и Малин Кръстев. Юнакът е в девети клас на Руската гимназия.
- Станка, интериорът и визуалните акценти в премиерния спектакъл "Кривите огледала" препращат към вехтошарството - такъв ли е и животът ни?
- Истината за мен е, че не можем да изхвърлим миналото си. Складираме го в себе си - по мазета и тавани. Съществуваме с него - като клошарите.
- Има ли буквалистика в заглавието на пиесата?
- Когато по улиците се заглеждам в лицата на хората и в сградите, имам усещането, че се намирам в огромно пространство с криви огледала. Те са образ на живеенето ни. Но човек не желае да бъде част от деформираната действителност, в чието създаване неволно участва. Всеки има праг на търпимост - ако разумът му не разбере, че вече няма накъде, тялото му отказва, за да го спаси. Това е един от кодовете при разгадаването на новата ми героиня - при по-висока степен на стрес тя изключва, получава амнезия. Всяка сутрин се събужда с желанието да открие света отново - но когато го открива, иска да го изтрие. Метафората е изумителна. Защото стремежът към правилност отвежда на ръба на нормалността.
- Как се борите със стреса, натрупан покрай текстовете и характера на многото ви персонажи?
- Всяка роля пали с провокациите. С необходимостта от играта. С желанието за измислица. С любопитството. Със старта на въображението. Не е лесно. Но те държи на макс. Възстановявам се от стреса, като се опитвам да спя дълго и пълноценно. И
да бъда по-близо до вода - тя ме лекува
Като естествена природна практика. Още не съм стигнала до йогата. Но харесвам хората, които й се отдават - те знаят какво правят и как да го постигнат.
- Винаги ли сте искали да бъдете актриса?
- От самото начало търсех предизвикателства, за да ми бъде интересно. Не знаех къде да ги намеря, но попаднах сред момчета и момичета, скъсани на изпитите във ВИТИЗ. Те работеха по театрите по някогашния така наречен член 9 - назначават те за актьор, макар без образование и диплома. Озовах се случайно в Ловеч - влязох в детските представления, бях само на 17. Висях по цели дни край сцената, за да гледам репетициите. Понякога мислех, че сънувам. Жанрът процъфтяваше - имаше енергия, среда, емоции. След края на втория сезон кандидатствах в академията и веднага ме приеха. Така открих своя център. Въпреки че започнах от нулата - целият ми опит беше изтрит.
- Вие сте от школата на големия Николай Люцканов...
- Беше голям късмет да вляза в класа на професора, един от немногото автентични интелектуалци в България. Той хвърли невероятни усилия, за да ни научи да анализираме. Казваше: "Не мога да ви направя по-талантливи, но ще се опитам да ви накарам да мислите повече". Това беше решаващо. Люцканов използваше ключови фрази, които тогава много-много не разбирах. Но останаха в главата ми и по-късно ги осъзнах в цялата им философия. Обясняваше ни, че енергията за всичко в живота е една и съща. Че който разсъждава ясно, говори ясно. Че
дребният човек не може да стане голям актьор
И че останалото е въпрос на качества, техники и работа.
- Как попаднахте в Младежкия?
- След тежък конкурс - един от първите в гилдията. Играх един сезон в Пловдив, където бях по разпределение, и реших да се пробвам в София. Тогава в столицата не можеше да се дойде ей-така. Кандидатствахме за място като на изпитите във ВИТИЗ. Когато ме приеха в Младежкия, всичко беше адски сериозно. Тогава имаше трима режисьори - Николай Поляков, Андрей Аврамов, Здравко Митков. Съставът беше силен та силен - Николай Бинев и Домна Ганева, Димитър Буйнозов, Стефан Мавродиев... Първата ми роля беше в "Крал Джон" - могъщ текст, който анализираше опиума на властта. Бинев беше кардиналът, който дърпаше конците на всички монарси в Европа и на църквата. Тогава играехме в коптора, наречен Студентски дом. Срещу актьорите се стреляше в упор. Но никой не се отказа от битката. Ако не бяха те, Младежкият можеше просто да изчезне - да бъде изтрит от лицето на София при големите промени, когато държавата започна да се освобождава от трупите. Няма сграда - няма театър.
- Какви хора бяха Николай Бинев и Домна Ганева?
- Невероятни. Няма кой да заеме мястото им. Николай ме откри 10 години по-късно. Тогава започна да работи с мен. Бяхме заедно в няколко чудесни спектакли - "Всички мои синове", "Джин и медени питки"... Когато бях бременна, ми написа прекрасно писмо - за да ми даде кураж.
После направи пълен хороскоп на детето
И му подари своята бебешка камизолка. Точно като съм била в родилния дом, Домна разтребвала гардеробите и дрешката изпаднала сякаш изневиделица. Истински знак. Николай ми пишеше често писма. За него беше традиция да общува по този начин с приятелите си. За мен беше огромна чест, когато ми поиска детска снимка - за колекцията му. В албума му имаше фотоси на най-близките му в гилдията.
- Носят се легенди за мощната му аура...
- Ден преди премиерата на "Крал Джон" усетих чисто физически неговата енергия - той се обърна към мен и аз буквално се отместих.
- Пеехте ли заедно?
- Бях току-що постъпила в театъра, когато той направи хор. Първият ни спектакъл беше в чест на пенсионирани колеги. Излизахме на чествания за юбилеи - на Коста Цонев, в операта на Николай Гяуров. Имахме истински оркестър, който участваше в представленията. При големите съкращения музикантите се превърнаха в първата жертва. Живо убийство на духа.
- Когато стана пожарът в Студентския дом и останахте на улицата, как оцеляхте психически?
- Не знам. Беше кошмар. Събрахме се в клуба на Народния. Все едно ние сме горели и са ни гасили с вода. Стояхме като препарирани. Колегите дойдоха при нас от Студентския дом - опушени, с плашещи погледи. И пак тръгнахме напред. Макар и в камерната зала. Народният ни пусна да играем един-два пъти месечно "Шум зад кулисите" на голямата сцена. Дори балконите бяха претъпкани, щяха да се срутят от публика.
- Коя е най-голямата ви среща в киното?
- С Бинка Желязкова в "Нощем по покривите". Току-що бях завършила академията. Бинка много респектираше, въпреки че се държеше мило и любезно. Нейната вътрешна твърдост беше ненакърнима. Знаеше какво иска. Не налагаше с диктат своята безкомпромисност, но те ангажираше да се извисиш до нея, да си адекватен. И тя, и Христо Ганев са големи фигури. Те са сред личностите, които са ме маркирали.
- Сред тях беше и Крикор Азарян...
- Единствената ми и последна среща с Коко беше в "Три сестри", където играя Олга. Азарян изискваше, без да се налага - и всеки от нас работеше по различен начин, с друга отговорност. Но с пълно доверие към учителя. Самото му присъствие беше събитие. Неслучайно
Коко казваше, че театърът е желязо и арматура
Докато репетирахме, имах чувството, че ме оставя да правя каквото си искам. И преди първото представление той ме извика. Отидох на пръсти, седнах до него, взе ръката ми и говори половин час. Каза: "Виждам, че работиш изключително правилно. Много харесвам образа, който изграждаш по правилата на наученото в академията. Разбирам, че си подредила нещата така, както трябва. Но сега махни всичко това". Отвърнах: "Да, добре, няма проблем". И изчистих максимално излишното. И когато споделих шока си с моя приятел Владо Пенев, той ми рече: "Големият режисьор винаги те кара да се освободиш от натрупаното".
- Как се спогаждате с бурни режисьор като Стефан Москов и Явро Гърдев?
- Теди е човек, който може да те разсмее до сълзи, но също така и истински да те разплаче. Репетирахме "Макбет" - тъкмо бях отказала цигарите. Не помня вече защо, но си тръгнах много разстроена от поредното въртене. Купих си уиски, цигари... Прибрах се и му написах писмо, в което се отказвах от ролята. На сутринта си помислих, че е луд късмет да се срещаш с Теди - скъсах листа и отидох в театъра. Когато Явор ме извика за "Почти представление" по Итън Коен, беше луда работа, голям подарък. Удоволствие е да го гледаш как дирижира актьорите и колко е артистичен.
- Ще играете "Фрида" пети сезон - в началото имаше ли около вас някакви знаци за бъдещото приключение?
- Нямах идея, че някога ще ми се случи. Не знам защо, но бях попаднала на много неща за Фрида - доста преди да се появи филмът със Салма Хайек. Не го харесвам - играта на актьорите, разбира се, е страхотна, но е прекалено естетски. А Фрида е имала много по-груб живот. Чела съм нейни писма и изповеди. Болката на живеенето не се усеща на екрана в толкова висока степен. Фрида е била безпощадна към себе си и към другите - и превръща всичко това в изкуство. Спектакълът ни е малко по-кървав.
- Откъде идват проблемите между жените и мъжете?
- От предразсъдъците.
- Колко сте подвластна на суетата?
- Слава Богу, навреме се осъзнах - още като млада актриса. И минимализирах своята зависимост от нея. Наясно съм, че суетата много пречи. Ако й позволиш. Така че се боря. Иначе ще изгубя автентичността си. Когато се напъваш да се харесаш, ставаш комичен.
Не можеш да лъжеш кой си и какъв си
Професията изисква истинност. Сцената е увеличително огледало.
- Бяхте страхотна жена вамп в сериала на Димитър Недков "Знакът на българина", приличате ли по нещо на нея?
- Не мисля. Но тя е най-интересният персонаж във филма. И тъй като е доста далеч от мен, голяма тръпка беше да я изиграя. Много се забавлявам да гледам света през нейните очи на котка.
- Има ли разлика между "преди" и "сега" за гилдията ви?
- През 1989 г. Люцканов постави "Звезди на утринно небе" на Александър Галин - за Олимпиадата в Москва през 1980-а и проститутките, които въдворяват, защото са срам пред чужденците. Точно тогава избухна така наречената ни революция. Хората излязоха по площадите и всичко бунтарско, което готвехме за сцената, изгуби своя смисъл. Поне тогава ни се струваше така. Но въпреки всичко в онези времена се чувствах защитена - пространството ни беше обетовано. Обществото имаше респект към професията. После това се разми. Безумията започнаха със закриването на театрите, киноцентъра, филхармониите.
Част от всеобщата памет беше изтрита
Колкото и да прозвучи клиширано, това е национално предателство. Започна да се говори против артистите, да се омаловажават техният труд и дарби, да се неглижират из медиите. Всичко това доведе до кривите огледала.
- Какво е дереджето на театърът ни сега?
- Плачевно. Безотговорно е да се "произвеждат" актьори без цел. Прекрасни млади момичета и момчета остават на улицата. Не е сериозно държавата да зареже изкуството на самооцеляване.
- Артистичен ли е синът ви Борис?
- Не мисля, че трябва да влиза в тази професия. Но той като че ли смята обратното - при майка и баща актьори. Появява се на сцената в "Зад канала" и Младежкия. Засега Борис вижда само хубавата страна на занаята. По-скоро има силно въображение - предпочитам да го използва за нещо друго. По принцип с децата трябва да се действа много деликатно. Всяко от тях е достатъчно артистично.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
