Тома Спространов е от най-популярните радио- и тв водещи. Дълги години е музикален редактор и тартор на предавания в Пловдив и София. Програма "Хоризонт" никога не би имала своята слава без участието на Томето. Той прави популярни в ефира Лили Иванова, Васил Найденов, Богдана Карадочева, Росица Кирилова, "Щурците", ФСБ, "Сигнал" и много други. Спространов е женен за англичанката Джудит от 1972 г., някогашен преподавател в Пловдив и в София. Имат три деца - Георги, Филип и Мария, както и осем внуци. Всички живеят в Англия.
- Тома, какво да очакваме от днешния спектакъл The Wall и Роджър Уотърс на стадион "Васил Левски"?
- Незабравимо и неповторимо преживяване. Иван Несторов от "София мюзик ентърпрайсиз" е буквално шашнат от факта, че за първи път у нас идва продукция с толкова много техника. Публиката ще се наслади на пълния блясък и няма да има никакво подценяване. Съветвам хората да отидат на стадиона, защото повече едва ли ще имат възможност да видят подобно нещо. А сцена като на Уотърс не е имало никога досега - 150 метра широка и 12 метра висока, с обща площ от 6000 квадратни метра! Прожектират снимките на Уотърс върху над 1000 тухли от 40 платформи и 41 прожектора. Такова чудо досега не е било в България и скоро няма да бъде.
- Какво е мнението ти за The Wall?
- Гледали сме едноименния филм на Алън Паркър. Възхищавам се как този човек успява хем да следва музиката, хем да развива цяла фабула без нищо от общото внушение да се промени или загуби. Получава се незабравима творба. Паркър много уцели и с Боб Гелдоф - интересна личност, малко непрокопсаник, но и протестиращ млад мъж. Цялата история във филма е на Роджър Уотърс. Да припомня, че е бил на 7-8 месеца, когато губи баща си в истинския живот - не на кино. Не го е виждал никога - освен на снимка. Знае се, че бащата на Уотърс е бил летец и е бил свален от хитлеристите по време на Втората световна война. Лентата започва с това как бащата на героя загива, а майка му намира друг.
Малкият влиза в стаята, когато двамата правят любов и те започват да му крещят: "Нищо не си видял, нищо не виждаш, нищо не чуваш"... И от тук като че ли тръгва големият смисъл - за това как често се опитват да ти натрапват: нищо не трябва да виждаш и нищо не трябва да чуваш. Там някъде започва и пътят към самотата, но и към самия теб.
- Колкото и тази драма да е лична, Уотърс не би могъл да я разкаже сам...
- Който поне малко познава историята на "Пинк Флойд", знае, че всички те са много начетени момчета - Уотърс, Мейсън и Райт са архитекти по образование. Нямам нищо против "Бийтълс" и "Стоунс", но за да успееш да изразиш цялото настроение на бунтарското поколение, трябва да имаш и нужното образование. Така че - ученото си е учено, както обичаме да казваме ние. Само Сид Барет, когото намират случайно, не е един от тях. Но пък докато намерят себе си, те започват с блус и се кръщават на двама блусмени от Каролина, които аз издирих. Те са много готини черни блусари, но в никакъв случай не са на нивото на Би Би Кинг или Мъди Уотърс. Това са Пинк Андерсън и Флойд Кансъл. Така че първото име на бъдещата велика група през 1965 г. е "Пинк Флойд саунд". А малко по-късно те стават невъзможни за определяне - някои ги наричат космически рок, други - прогресив рок, но група като "Пинк Флойд" не подлежи на никакви определения. Те родиха друга музика, вдъхновиха велики групи като "Кинг Кримсън" и много други.
- С какво станаха толкова различни?
- Първи в света показаха, че рок и поп музиката може да бъде много нещо по-различно от елементарно средство за забавление. И не случайно още през 1970 г. изключителният режисьор Микеланджело Антониони взима три техни песни от албума "Забриски пойнт" за своя едноименен филм. А какво да кажа за The dark side of the moon, който 741 седмици остава в класациите. Непостижимо и до днес. И тук идваме до голямата им тема - за самотния човек, който живее в лишен от духовност свят. "Пинк Флойд" заложиха и успяха до такава степен, че ги обикнаха всички млади мислещи хора.
Те обърнаха музиката обратно - преди тях парчетата бяха по 3 минути, докато те за толкова едва започват. Примерно парчето Shine on you crazy diamond е 21 минути. Посветено е на Сид Барет, но той толкова се беше наблъскал с наркотици, че в един момент за нищо не ставаше. И въпреки това и Ник Мейсън, и Рик Райт му помагат и издават два албума. После става ясно, че нещата са неспасяеми и решават да го използват само за записи, но и там не се получава. Тогава Роджър Уотърс спира въобще да се обръща към него, защото Сид в това си състояние вече не може да сътвори нищо.
- Каква е логиката в творчеството им и как ще наместиш в нея албум като Animals, например?
- Всичките им албуми са концептуални и те не търсят хитове еднодневки из класациите. И това е част от логиката в творчеството им. Колкото до Animals - това е просто по друг начин казано послание. Там човечеството е разделено на кучета, свине и овце. Те така са определили нашите характери. Албумът е свързан с много смешна история. Докато снимаха балоните с животните над електроцентралата в Лондон, балоните изведнъж се откачиха и имаше предупреждение от ВВС на Великобритания, че из небето летят кучета, прасета и свине - така че самолетите да внимават.
- Кога чу за първи път "Пинк Флойд"?
- Бях в Англия. Купих си още първия им сингъл See Emily play, после Arnold layne. Но това беше само началото. Като излезе The dark side of the moon, започнах да ги следя като луд. Въртях ги из цяла България - ходех по младежките домове и между другото пусках и "Флойд". В един момент започнаха да ме канят навсякъде - изнасях лекции за "Бийтълс", за "Стоунс". Когато получих и пуснах The Wall, цялата публика излизаше като вцепенена. Нито дума. Това, което преживях, беше разбрано безмълвно и от останалите. Another brick in the wall веднага оглави всички класации. В случая те заложиха на темата за тревожността и за всичко онова, което притеснява и потиска хората.
- Къде са в твоята лична класация?
- На първо място. Роден съм през 1941 г. и съм израснал с Елвис, Бил Хейли и рокендрола. Цялата бийт музика мина през мен - от "Бийтълс" и "Стоунс" през "Холис" и десетки други. Аз съм човекът, който първи популяризира "Лед Цепелин", "Юрая Хийп" и "Дийп Пърпъл". Бях винаги на крачка преди всички, защото работех в радио. В Радио Пловдив започнах преди 46 години, а в "Хоризонт" преди 34. Чух и обикнах много неща, но "Пинк Флойд" бяха и остават вечната магия. Дори наизуст да им знам албума, пак го слушам. След тях веднага поставям Елвис Пресли, който и днес звучи толкова свежо както тогава. До него - Пат Бун. Трети са "Бийтълс" - имам всичките им албуми, заедно и поотделно. Разбира се, че много харесвам и "Ролинг Стоунс", които се развиваха успоредно с "Бийтълс", а в крайна сметка станаха пълни противоположности и по влияние, и по присъствие, и по звук.
Мик Джагър е предвестник на рапа. Пее малко речитативно. И ако ги караме по двойки - Пат Бун беше нежният и мекичък глас, който стои като пирон на сцената, докато Елвис си беше бунтарят и рокаджията. Така че както мога да обичам една блондинка, така мога да обичам и брюнетка. После в моята класация на първо място е Дъсти Спрингфийлд - най-страхотният женски глас. Имах щастието да бъда на неин концерт в Манчестър и да се запозная с нея. Тя тогава каза пред претъпканата зала: "Имам фен от България - той се казва Томи. Какво искаш да ти изпея, приятелю?" И тогава аз се изправих пред хората в залата като звезда. А другата ми любимка беше малката "Мис Динамит" Бренда Лий. Освен че пееше кънтри, беше и царица на рокендрола. "Яхай си метлата" на Гошо Минчев е нейно парче. Имам лични писма и от двете - писани на ръка. Имам още една предпочитана двойка - турчин и арабин. Първият е Нийл Седака, който е от семейство на емигранти. Малко хора знаят, че е много голям пианист и печели световни конкурси. Но после става гадже с прочутата музикантка и арабка Каръл и се ражда парчето Oh Carol. И до него слагам Пол Анка, който е с арабски произход. Това са големите звезди на 50-те години. Но да не забравя и "Куин" - много високо в личната ми класация, както и блусарите. А в албума на Роджър Уотърс "За и против автостопа" участва Ерик Клептън. Блусът е основната ми болест.
- Как успя да събереш толкова много музика?
- Когато работех в Радио Пловдив, получавах плочи от цял свят, защото бях дал адреса си в полското списание "Радар". Разменях си писма с хора от Занзибар, Белгия, САЩ и откъде ли не още. Никога не бях виждал лицата им, но кореспонденцията ни беше редовна. По това време помагах на баща ми, който беше зъботехник - лъсках по цял ден коронки и мостчета. Той ми даваше всяка събота по 4-5 лева и с тях купувах, това което да пратя - най-вече българска бродерия и всякакви подобни наши си неща, които са адски скъпи на Запад. А една от моите приятелки, шведка, ми пращаше малки плочи на "Бийтълс". И постепенно започнах да получавам музика от цял свят. После ме поканиха в Радио Пловдив, защото знаеха, че говоря френски и английски, че получавам музикална литература. Беше през 1964-1965 г.. Започнах да пиша материали и за английския вестник "Ню мюзик аутор експрес". Тогава ме помолиха и от Радио Пловдив да давам материали, ама ги четеше Стоян Миндов, който е един от най-добрите актьори на театъра ни и досега. Но нещо не му се получаваше и накрая шефът на радиото ми каза: "Бе, Тома, я си чети сам тия работи". Дадоха ми и хонорар - от грандиозните 30 лева за "Любопитни петолинии". Мина време и сега всеки уикенд работя по 3 часа в Радио Пловдив.
- Не те ли гонеше милицията?
- Тогава се събирахме в клуб "Искра" в Пловдив с много колеги журналисти. Иван Панев, като първи секретар, нареди да бъда прибран, защото съм танцувал рок и туист. Но после лично той ме спаси. Защото и те разбраха, че когато съм танцувал туист с една гъркиня, това е просто веселие, а не протест срещу тях. По-късно в Радио Пловдив ми дадоха да пускам по едно западно парче седмично. Само едно. И тогава започнах с "Бийтълс" - цял албум на "Бийтълс". Бавно, на седем дни, но хората си ги събираха.
- Но тогава едно писмо на Тодор Живков не промени ли нещата?
- Излезе в "Работническо дело". В него той казваше, че в западната музика имало много хубави, но и много лоши образци. И че ни се разрешава да я пускаме, стига да не е срещу комунизма и да не се пее за секс или дрога. Беше умно писмо, защото докато слушателят чака готините западни парчета, между тях ще звучат "правилните" песни и послания. Това беше през 1979 г. - тогава изпратих първия сценарий за "Пулсиращи ноти".
- Как се запозна със съпругата ти Джуди?
- Тя дойде тук през 1968 г. с Британския съвет, а преди това е била учителка във Финландия. Отиваше на училище с моливи, тебешири, картинки и преподаваше. В Пловдив тя обучи доста поколения. Джуди направи чудеса за българите.
- Как те пуснаха да идеш при нея в Англия?
- Пуснаха ме, чак когато се бях оженил. Две години чаках от инстанция на инстанция. Най-накрая нещата стигнаха до Георги Трайков, който лично проверил, че съм женен за англичанка. Ако съм искал, хиляди пъти можех да избягам. Но не се виждах да се курдисам там - макар че нямам никакви проблеми. Като ме пуснаха, отидох в BBС при един страхотен ди джей - Дейвид Джейл. Той реши да пусне българска музика и прозвуча Борис Годжунов. Ефектът беше страхотен. Имах познати руски студенти в София и с тях разменях един албум на Weather report срещу 10 техни руски групи. Имаха страхотни неща. И тогава в BBС започнах да нося най-добрите образци на източния рок, а те ми казваха: "Взимай оттук каквото искаш". И се връщах с десетки плочи в България, направо ми чупеха ръцете.
- Какво ще ги правиш?
- Цялата ми къща в Пловдив е музика. Плочите са наредени по стените и където и да погледнеш. И това богатство от музика съм решил да го завещая на Консерваторията в Пловдив.
- Помагал си на много наши изпълнители...
- Най-напред ми се обади Тончо Русев - за първите записи на Лили Иванова. Тъкмо тогава дойде една група от Швеция - "Сребърните тигри". И им казах: "Тук една млада певица търси репертоар". И те ми дадоха четири малки плочи на Рита Павоне. А след три месеца какво да видя - из Бургас разлепени плакати "Вижте българската Рита Павоне - Лили Иванова". Колкото пъти идваше в Пловдив, й давах песни, например "Трики, трики, мон амур" на Демис Русос и много други. Давах още на Данчето Христова, на Борето Годжунов, с когото бяхме заедно в казармата, на Мария Нейкова. Борето много бързо откри себе си. С Георги Минчев си разменяхме плочи между София и Пловдив. На Паша Христова й дадох две от любимите ми парчета на Дъсти Спрингфийлд. През мен са минали и "Щурците". Те идваха в моето шоу, ФСБ също, а публиката им задаваше въпроси. И спряха предаването веднага. Защото като съм бил събирал млади хора на едно място, съм щял да бутна властта. Тогава обаче се намеси партийният секретар на Радио Пловдив - Йорданка Яначкова. Тя каза: "Имам пълно доверие на Тома Спространов - той е свестен човек и няма нужда от никакъв редактор". После дойдоха от Радио София и ми взеха всички папки със сценарии за "Любопитни петолиния". Предложиха ми: "Ела, кандидатствай при нас". После ми дадоха микрофона и ми разрешиха да пускам вече много повече западна музика.
- Какво мислиш за днешните протести?
- Симпатизирам им, но аз съм Тома Неверни. Живея на "Аксаков" и редовно виждам как през малкото магазинче под нас минава младо семейство, купува си бира и с количката отиват на протестите. После минават други двама - и те купуват бири, и те отиват, а човекът в магазина никога досега не е продавал толкова бира и непрекъснато зарежда. Какви са тези протести? Отидат там, пият си пивото, повикат и си тръгнат. Не е сериозна работа. Когато бях малък, ме караха да рецитирам стихотворението на Христо Радевски за партията, която е права, когато съгреши дори. Е, как тези, които завзеха властта, ще си тръгнат сами? Каквито и протести да има, те им минават покрай ушите и хич не им пука какво става. За мен това е много шум за нищо и хиляди си губят времето.
Твърдите комунистически глави не помръдват. Мен баща ми ме закле от малък: "Тома, не вярвай никога на поповете и на партиите". И аз досега вярвам в нещата, които се проповядват, но попове и църкви не мога да понасям. Имах един вуйчо, заклет комунист - беше лекар и много се дразнеше, че всички здравни служби в Пловдив са пълни с пребоядисани предатели от времето на т. нар. антифашистка борба. Така че да си мисли някой, че всички тези партийци, които завзеха властта, за да грабят, ще си тръгнат току-така, е наистина несериозно.
- Разкажи за твоите деца и внуци.
- Джорджи, Филип и Мария се родиха през 3 години. В Англия често се прави така. По-голямото ще се чувства изоставено, ако веднага след него се появи ново бебе, за което ще отидат всички грижи. Децата и осемте ми внука живеят в Англия. Първо се опита да се върне Мери, но като се сблъска с тукашната действителност, вдигна ръце. После се пробва и Филип, който искаше да отвори магазин за дънкови облекла. Събра пари, мъчи се, а накрая една банка му ги отмъкна всичките. Затова сега идват по за месец на почивка със семействата си, но иначе живеят и работят там.
- Да завършим с днешния спектакъл - Уотърс ли е мозъкът на "Пинк Флойд"?
- Поначало цялата идея идва от него. Но и ако не беше срещнал лудия ум Сид Барет, никога нямаше да започнат на подобно ниво. Своята роля имат и другите двама интелектуалци - Мейсън и Райт. След като Райт почина, веднага се усети какъв огромен принос има той и какви невероятни щрихи добавяше пианото му към целия саунд. Така че оттук нататък вече не може да го има онзи голям "Пинк Флойд" и великите му албуми. Това обаче няма да попречи на Уотърс със собствени сили да направи този страхотен спектакъл, който се харесва в цял свят. Той е основна фигура и без неговия ум, интелигентност и умението му да събере около себе си останалите трима нямаше да се получи магията "Пинк Флойд".
- Не пропускаме ли обаче Дейвид Гилмор?
- Той достойно продължи пътя на "Флойд" и всичките му албуми до един са брилянтни. Един от най-страхотните е "На острова", където той има замък. Целият албум е записван на кораб, за да не може никой да чуе какво се прави, а отвън се лепят всякакви шпиони и се мъчат да доловят някакъв звук. Гилмор покани много важни музиканти като Дейвид Кросби и Греъм Неш да пеят вокали в три от парчетата. Всички композиции са блестящи. А Гилмор, освен невероятен китарист, е и брилянтен саксофонист. Така че може би съм му по-голям фен, отколкото на Уотърс, без обаче в никакъв случай да подценявам днешния гост. Гилмор е по-добрият певец от двамата. Той буквално си залепна на мястото в "Пинк Флойд", сменяйки Сид Барет. Това бавно издигане на техните композиции и набиране на напрежение, на внушение се дължи в огромна степен и на Гилмор, който много допринесе за величието на групата.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
