Слав Бойчев: Първата ми роля беше да кихна

Слав Бойчев: Първата ми роля беше да кихна  | StandartNews.com

Зверският егоизъм наоколо вече е за диагноза, казва създателят на Независим театър и МОНТФИЗ

След разговор със Слав Бойчев оставаш с впечатление, че невъзможни неща няма. И битките с вятърни мелници винаги могат да бъдат спечелени. Той е актьор, режисьор и продуцент. На 29 години основа Независим театър - структура, която се развива извън "Раковска" и печели все повече ценители. Привлякъл е театрални асове като Асен Блатечки, Михаил Билалов, Калин Врачански, Георги Кадурин, Николай Урумов, Атанас Атанасов, Мария Сапунджиева, Карла Рахал. На "Върбица" 12 е пълно с публика, която само за няколко месеца обикна новото арт пространство. Двигателят на независимия храм Слав е ентусиаст и артист до мозъка на костите. Детството му минава в Шумен, в трудните, но пък творческо благодатни 90-те. Едва на 14-годишна възраст успява да реализира независимия филмов проект "Необуздана ярост", 56-минутна лента, в чиято подготовка невръстният още Бойчев ангажира екип от над 70 души, с които работят абсолютно доброволно и в името на каузата. А на 16 години още като блед юноша Слав създава в Шумен школите МОНТФИЗ, които впоследствие се пренесоха в София. Играе в "Английски съсед", имаше роля в "Под прикритие". Последните му изяви в театъра са в "Робин", "Скъперникът", "Гара Виктория". Завършва актьорско майсторство в класа на проф. Снежина Танковска, а сега продължава с режисура при проф. Красимир Спасов.

- Господин Бойчев, след малко заминавате за Арт феста на МОНТФИЗ в Созопол, какво ще има тази година?

- В осем дни от сутрин до вечер в Созопол има уъркшоп по актьорско майсторство, комуникационни и презентационни умения, вокално обучение, сценична реч, сценично движение. За първа година имаме и режисура - Тея Сугарева я преподава. Всякакви хора идват на тези уроци. Любопитното е, че идват млади на 18-19 години, които ще кандидатстват в НАТФИЗ, но и ентусиасти на по 40, които няма да се пробват в академията. Интересна им е актьорската работа. Всички тези хора се докосват до различни, но изявени творци. Ако трябва да изходя от това защо правя този фестивал, то е защото, когато бях на 16 години, си мечтаех да имам възможността не просто да се срещна с актьорите, които тогава са били най-опитни, но да имам творческа работа с тях. Сред преподавателите по актьорско майсторство са Михаил Билалов, Асен Блатечки, Филип Аврамов, Койна Русева, Любен Кънев. Те са различни и всеки би могъл да се докосне до персоналния им метод на работа.

- На какъв етап е предизвикателството, което отправихте към всички носители на "Икар" тази година - да участват заедно в пиеса, написана специално за тях, от победителката при драматурзите Елена Алексиева. В нея трябва да има роли за Ана Вълчанова, Марин Янев, Юлиян Вергов, Елена Телбис, а режисьор да е Марий Росен.

- Още чакаме отговори. Това е необичайно предизвикателство. Въпросът е с натъкмяването на графиците.

- Как се издържате в Независим театър? Повечето подобни проекти едва се справят с парите.

- Има начин да се случи - с внимателен подбор на спектакли. Търсим баланс между качество и някакъв вид привлекателност. Като едното в никакъв случай не е за сметка на другото. Тук сцената е голяма - 400 души салон.

- Едва ли сте очаквали, че ще успеете с толкова млад проект да пълните цялата зала. Сега доволни ли сте?

- Да, даже ме е яд, че за юли сложихме само 8 представления. Мислех, че София ще е празна и не исках да рискувам да има всеки ден спектакъл. Интересът обаче е огромен.

- Кои са козовете в афиша?

- Едно от интересните заглавия е "Смях в залата". В него участват Асен Блатечки, Калин Врачански, Яна Маринова, Невена Бозукова, Милена Маркова, Алексей Кожухаров, Васил Банов, Стефан Щерев-Чечо. Изключителен актьорски състав. Ще се играе на 17 и 31 октомври. Билетите и за двете дати отсега са наполовина изкупени.
Другата постановка е "За Господ - забранено", по пиесата "Самотният запад" на Мартин Макдона. Режисьор е Асен Блатечки, но и играе в представлението. Той ще възстанови моноспектакъла си "Секс, наркотици, рокендрол". Георги Кадурин ще го видим в "Догодина по същото време". Както и всички останали заглавия, които и досега се играха - "Моли Суини", "Фенове", "Морска сол", "Бурунданга", "Агенти" и др.
Възможно е да пристигнат и спектакли от Москва и Литва.

- Какво е отношението ви към реформата в театрите и субсидиите за продадени билети?

- Не съм съгласен с нея, по една-единствена причина. Смисълът на държавния театър е той да прави изкуство заради изкуството и да получава финансиране именно за това. Когато накараш държавен театър да се бори за всеки един зрител, и то в комерсиалния смисъл на думата, тогава изпадаме в производство на ентъртейнмънт. Да, един частен театър може да прави каквото си иска. Но смисъла на държавно субсидираното изкуство е именно да се поставят на сцена високите драми. Държавният театър трябва да може да си позволи да каже: "Ние ще направим "Албена" на Йовков. И няма да правим трикове и упражненийца, за да привличаме публика на всяка цена. Ще направим "Албена", за да се развива българският театър". Ако си представим, че говорим не за театъра, а за книги, логиката на реформата е такава, че ако поставим едно до друго "Престъпление и наказание" на Достоевски и "Богат татко, беден татко" на Poбъpт Кийocaки, държавата ще субсидира втората, защото е по-масова, повече хора я купуват. Е, да, но "Богат татко" няма нужда от субсидия, "Престъпление и наказание" има.

Разбира се, винаги най-добрата форма на изкуство е онази, която едновременно е възприемана и от широката маса, но съдържа в себе си и нещо за хората, които искат да дълбаят по-навътре. Такъв е Чарли Чаплин.

Но не можеш да принуждаваш хората да правят цигански колелета

само и само да привличат публика.

- Какво тогава е според вас най-доброто решение?

- Ако уважаваме себе си като нация и като народ, трябва държавата да каже: "Поемаме издръжката на този театър. Поемаме заплатите на трупата. Поемаме тока и режийните. И имаме национална културна политика. Всеки сезон да има едно заглавие българска класика, минимум едно българска съвременна драма и минимум едно заглавие световна класика. Това ще финансираме. Ако искате оттам нататък правете Нийл Саймън, там вече няма да ви дадем пари".
- От 5-годишен сте изкушен от сцената, как се случи? Наследствено ли беше?

- Всичките ми роднини под една или друга форма са се занимавали с театър или изкуство. Някога имаше много добре развита художествена самодейност. Бабите и дядовците ми са взимали дейно участие в нея. За един спектакъл им трябваше дете, което да кихне в определен момент, и взеха мен. Паникьосах се и понеже по мизансцен точно в този момент имаше едно по-голямо момиче, което не се притесняваше, и се уговорихме тя да ме ощипе в мига, когато трябва да кихна. Такъв ми беше дебютът...

- После какво се случи?

- Семейството ми ме запали по български филми и телевизионен театър. Със сестра ми, която също е актриса, си ги записвахме и научавахме репликите, играхме ги. И когато ни видяха бабите и дядовците, че го правим, ни водеха по празници и ни изкарваха да правим откъси от пиеси. Когато ме приеха в езиковата гимназия в Шумен, вече бях в такава компания, която обичаше много театъра. Пишехме си сами сценариите. На празниците в училището композирахме ние програмата, като влагахме и сатира към някои от учителите. Едни го приемаха с чувство за хумор, други се обиждаха.
- Първия си филм сте режисирал на 14 години, разкажете за него.

- Спомням си как един петък, когато бях подготвителен клас, а това означаваше пет часа немски, вече към третия тотално не исках да съм там. Бях си отворил тетрадката на последните страници и си написах скелето на сценария. Цял уикенд не излизах от къщи, пишех ли пишех. Разказваше се за едно момче аутсайдер. Тръгнахме да търсим оператор, познавах един, с когото се занимавахме с театър. Трудно беше тогава да намериш човек с камера. Тези хора снимаха сватби предимно. Събрахме екип от 70 души, на различни възрасти. Трябваше да снимаме в училище. Тогава езикова и хуманитарна гимназия деляха една сграда - сутрин беше езикова, след обед хуманитарна. Един приятел, с когото работех по филма, беше 10-и клас в хуманитарната, а аз бях 8-и в езиковата. Питах моя директор дали може да снимаме събота и неделя и той отказа. Тогава си казах, че

ще направя както цар Калоян с патриарха и папата

и влязох в кабинета на другия директор, на хуманитарната. Той се съгласи. И снимахме, събота и неделя отключваха сградата. После се оказа, че ни трябва линейка, и леля ми помогна да уредим такава - трябваше ни за една от сцените. Навих един от хирурзите, който ме оперира в 6 клас от херния, да изиграе лекарят по сценарий, за да изглежда автентично. Трябваха ни и 500 лева за консумативи, намерихме от спонсори 400, а другите ги изкарахме, като организирахме благотворителен спектакъл. Филмът беше излъчен и по шуменските телевизии. След него ми дойде идеята за МОНТФИЗ. Отначало бяхме любители, които се занимават с театър, и така до 12 клас. После всеки си пое пътя. Редиците се оголиха, и тогава се свързах с Димитър Димитров, лека му пръст, актьор от Шумен, който много ни помагаше. И този път го направихме като школа. Идеята бе след обучението хората да играят в представление.

- От НАТФИЗ какво си спомняш?

- Спомням си, че първият семестър само неделята ни беше почивен ден. И за да мога да запазя МОНТФИЗ в Шумен, ние имахме часове в академията до десет вечерта, след тях си хващах нощния влак за Шумен. В неделя пък хващах нощния за София... И от гарата отивах направо в НАТФИЗ.

- Ролята ви в "Английски съсед", сериала на БНТ беше запомняща се, какво помните от снимачните дни?

- Това си беше голяма школа за мен, що се отнася до киното. Особено работата с режисьора Дочо Боджаков. Аз играех скинар. Попитаха ме дали съм съгласен обеците ми да ги закачат с щипки, но аз им заявих, че предпочитам да ми ги пробият наистина. За да го усетя. И го направихме месец по-рано. С тях и походката ми се промени, започнах да изграждам образа.

Моят герой беше с татуировки и ми ги рисуваха. Получи се някаква реакция с кожата. Сърбеше все повече и повече. Стисках зъби, но в един момент взе да щипе и не се издържаше. Започна направо да боли. Имах сцена с Биляна Петринска, трябваше да се целуваме. Аз бях по потник. Казах си само да издържа и отивам на лекар. И след сцената Дочо каза: "Стоп, имаме го" -

в същия този момент раните се разтвориха

и започна да тече лимфа от ръцете ми. Заведоха ме до "Пирогов". Там казаха: "Хора, луди ли сет?! Това е втора степен на изгаряне". Бинтоваха ме. Пет дни да стоя. Август, в жегите. Но аз отвърнах, че имам снимки и се налага да го махна. После като прегледахме със скриптърката дали мога да съм с дълъг ръкав, защото се снима разбъркано, се оказа, че за радост е възможност. Видяхме, че навсякъде където е задължително да съм по потник, всичко това вече сме го заснели. И мога да довърша филма по яке. Под него бяха бинтовете.

- В последните седмица избуя жестоко насилие, като човек, играл проблемни роли, какво мислиш за него?

- Наблюдавам как хората се променят, щом се занимават с актьорско майсторство. Стават по-добри. Защото един от основните принципи на актьорската работа е да разбираш. И да играеш злодей, трябва да се опиташ да го разбереш. Да влезеш в мотивите му. И го заобичваш в един момент - театърът ни учи да обичаме хората.


- От какво боледуват съвременните човеци?

- Научил съм се да не съдя никой. Но има един дефицит на любов.

Всички лоши неща се случват по една-единствена причина - липсата на любов

Ставаме егоисти и си проличава, че има едно поколение, което не е било готово да възпитава деца и тези деца в момента са на улицата. Безотговорността на 90-те години си отмъщават в момента.

Отраснах в среда, в която имаше остатъци от миналото в добрия смисъл. Помня как не заключвахме вратите. Нормално беше да чукнеш на съседа и да го питаш иска ли да пиете по бира. Нашите винаги мислеха как да помогнат, как да направят услуга. Имаше любов и спокойствие. Не знам защо се появи този зверски егоизъм, това рефлектира навсякъде. Не сме сами. Вземаме се и на сериозно - това е проблемът. Достатъчно е да гледаш няколко филмчета за Космоса, да разбереш, че няма нужда от това. Земята се върти около оста си с 1600 км в час, а слънцето с 217 км в секунда. За какво его изобщо да говорим?

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com

Коментирай