проф. д-р Людмил Георгиев, Нов български университет
„По-добре един път да видиш, отколкото сто пъти да чуеш"
Китайска поговорка
Учудващо е, че през целите 25 години на реформи във всички сфери на културния и стопански живот на страната, разговорите за бъдещето на висшето образование запазиха своето еднообразие и статичност. Запазват се и в момента. Еднообразието на темите в медиите и на посланията, идващи от образователното министерство, не създават усещането, че се мисли по начин, показващ, че се следят и се разбират знаците, идващи от широката обществената среда, и най-вече от международната. Кои са тези знаци?
Телевизията, заедно с киното, се превърнаха в мощен източник на образователна информация чрез образите, които произвеждат и които подмениха бавно, но настойчиво живия контакт с родителите и учителите, и съкратиха възможността за речево израстване. Тъй като бързината на възприемането на множество и различни образи в даден момент е много по-голяма, отколкото при прочитането на една книга или учебник, предпочитанието към този вид натрупване на представи, но не и на знания, започна да доминира.
За разлика от киното и телевизията, които са като правило средства за групово възприемане на образна информация, интернет създаде възможност за персонализирането й. Това индивидуализира интересите и свързаната с тях информация. Чрез волята на индивида при избора и интерпретирането и, обаче, възникна възможност за самообучение в предпочетено от него време. И докато учебниците и книгите създаваха също възможност за самообучение, макар и по-дълговременно, те се различиха от компютъра и достъпа чрез него до интернет по бързината на този достъп и по възможностите за избора на теми.
Появата на новите средства за електронен достъп до информацията чрез интернет, промени философията на процесите на изучаване и научаване в света.
В недалечното минало, когато интернет и телевизията не съществуваха, ние първо научавахме за дадено събитие и след това, ако имаше възможност, предимно чрез фотографията или чрез лично посещение на живо, го визуализирахме. Например, до края на 60-те години, единственият шанс да си разберем как изглежда Ниагарския водопад бе да прочетем пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и назад" или да отидем до самия водопад. От двете възможности, първата бе много по-вероятна...
Сега се случва напълно противоположното – първо виждаме събитието, а след това научаваме подробности за него. Именно този значим факт прави съвременния процес на учене нов и специален.
Това ново, породено от развитието на технологиите обстоятелство за представянето и тълкуването на действителността, елиминира едно от най-значимите предимства на ментора (родител, учител или университетски преподавател) – да бъде единственият източник на информация. Този монопол съвсем до скоро водеше до един парадоксално звучащ факт – хората от миналото да учат хората от бъдещето. Това обстоятелство създаваше голямата част от авторитета на преподавателите-възпитатели и определяше зависимостта на образоващите се и възпитаващи се, като насърчаваше олицетворяването им със своите ментори и стремежа за надскачането им. Неговата валидност, обаче, се изчерпи с бурното развитие на технологиите и преди всичко на информационната осигуреност, което създаде предимство на онези, които имат време, интерес и възможност да търсят информация. Така се създаде дисбаланс между знанията на преподавателите и студентите по конкретна тема и доведе до въздържане от предварително задаване на следващата лекционна тема, с опасението, че студентите ще бъдат по-добре подготвени и ще провалят чрез въпросите си провеждането на добрата стара лекция. Това бе и начин преподавателят да се предпази от задаването на нежелани въпроси, които биха го компрометирали като най-знаещ по темата.
Именно съществено променената, но неотчетена навреме роля на университетския преподавател, като най-информиран по даден въпрос, налага спешно две действия: силно подмладяване на преподавателския състав с хора, говорещи на езика на съвременността и промяна на изискванията към качествата на преподавателите. Съвременният университетски лектор не трябва да бъде сладкодумен приказливко, вместващ между полуостарелите си знания, случки от личния си живот, преценявани само от него като забавни. Той трябва да бъде човек с широка обща култура, висока чувствителност и социален опит, който е в състояние да обобщи и насочи за анализ намерената информация чрез извънаудиторното старание на студентите, да осигури анализ и дискусия по темата и да свърже полезно получените резултати с проблемите на една изключително динамична и бързо променяща се външна действителност.
Извеждането на образованието като условие за материален просперитет променя съществено философията на мотивацията на учещите се и ги насочва към висшето образование с единствена цел - постигане на материална реализация, измествайки духовния контекст. Това съвсем обяснимо насочи масовото желание в тази посока и девалвира жертвоготовността, превръщаща дадена професия в мисия - на учителя, на свещеника, на доктора и кмета...
Както е известно тези длъжности до съвсем скоро са били във високите нива на йерархията на обществеността и поради това не са били платени, защото се е смятало за изключителна чест и признание от страна на обществото да бъдат упражнявани. Всеки негов член и то като цяло е преценявало според възможностите си и отчитането на заслугите на олицетворяващите тези професии лица, какво и колко им се полага, за да се осигури съществуването им.
Материалността на това съществуване се е осигурявала с натуралността на възнагражденията – храни и напитки по преценка на заинтересования.
Ако обществото възнамерява, т.е. прави избора да превърне образованието и в частност -например медицината в бизнес, то съвсем ясно е, че масовизирането му е един от начините, който ще се наложи, защото това означава такси и високи заплати. Но това означава също и разрушаване на класическия модел на университетско образование и създаването и налагането на бизнес модела му, който изисква друг вид инвестиции и други методи на преподаване и изпитване.
Тази и следващата есен в университетите ще влязат първите випуски младежи, чиито социален живот изцяло е преминал в интернет. Това са хора, които владеят напълно съвременните методи за търсене и намиране на информация, и които възприемат знанието предимно чрез образи и по-малко чрез слово. Те ще са готови да се ангажират с преподавателите си онлайн по начин, по който техните предшественици не са били, и с течение на времето все повече и повече онлайн преподаването и технологиите ще са удобни за тях. Това ще бъде сериозно изпитание за Министерството на образованието и науката, тъй като, с изключение на броящите се на пръстите на едната ръка университети, те ще срещнат неподготвена университетска база за интерактивен тип преподаване и учене. Ще влязат в аудитории, където се пише все още с тебешири върху черни дъски, и ще присъстват на лекционни курсове на преподаватели с компютърни умения под средните, в които ще им се предложи безкрайно и сложно говорене още от първата година на следването, което повече ще ги отчужди, отколкото приобщи към образователния процес.
Университетската степен е изключително важна за осъществяването на един невидим и като че ли недостатъчно анализиран съвременен процес свързан с детството и с училищното образование и възпитание.
Категорично налагащият се като единствен разговор за образователната роля на висшето образование доведе до пълното игнориране на възпитателната му роля. Нещо повече, тя е като че ли, напълно изключена...
През последните десетина години се наблюдава мощно развитие на силно подвижните, цветни компютърни игри, в които детето е водено от играта. То не е водещото, както е било в игрите от миналото, когато е играело на народна топка, на ръбче или на топчета...Тоест, съвременното дете отрано е възпитавано да очаква да бъде водено...
Това може да има своето значение при подрастването, когато възпитаването отвън (семейство, училище) трябва да го доминира. За да се извърши преход от това състояние към състоянието на самостоятелност, на гражданска позиция и творчество, младият човек трябва да се индивидуализира и то според заложените в него качества. Да му се създаде възможност да изрази лично мнение и предпочитания и да се провери във възможността си да прави аргументиран избор и да поема отговорност за него.
Именно тук е най-значимата разлика между училищното и университетското образование. Докато първото цели да унифицира индивида по повод на определени базови знания за света и обществото, университетът трябва да създаде възможност за крайно индивидуализиране, което може да стане, само ако е организиран така, че да предложи широк избор от предизвикателства, изразени в голямо разнообразие от специалности, и да осигури условията за свободния им избор, което е преди всичко инвестиционен, организационен и финансов въпрос. Това е и предимството на частното пред държавното образование, което държавата не може да осигури адекватно, но отказва да признае и отчете при оценяването на частните университети – възможността и степента в поемането на финансов риск.
Деградирането на статуса на работниците и занаятчиите, освен че попречи за създаването на стабилна средна класа, породи огромен стимул за придобиването на някакво висше образование, с цел постигане на статута на образован човек. Това силно вулгаризира висшето образование, придавайки му семиотична (знаково-символна) стойност, изразена чрез книжността на дипломата и изпразнена от съдържанието и стремежа към знание. В университетите попаднаха хора, които нито са имали мечтата да следват, нито имат възможностите и интересите за това. Същевременно, държавата нападна университетите с обвинението, че не осъществяват необходимия подбор и задържат във високите образователни нива бъдещи работници и техници, от което пострадва бизнеса.
Всъщност, проблемът се корени в късното набелязване и отделяне на истинските кандидати за университетско образование от мнимите. Възприемането на висшето образование като масово е своеобразна негова подцененост. Равнопоставеността и правото на достъпност до висшето образование, чрез изпълнението на точно определени задължителни критерии, бе объркано с безкритерийната му достъпност и масовизира незаконните пътища за постигане на дипломата.
Престижът на един университет предполага селективност. Това е основният начин, по който елитните университети са се отличили в миналото и респектират сега.
Не съм сигурен дали немският и скандинавският, доста радикален опит, е за подражание, но си заслужава да се помисли неговото пряко или вариантно приложение, а именно – едно предгимназиално „пресяване" на истински стараещите се и успяващи в ученето по успех. То дава възможност на един ранен етап онези, които показват интерес към ученето да бъдат насочени към гимназиалното образование и от там към университетите, а недостатъчно успяващите да бъдат насочени към професионалното образование, като последно образователно ниво, и от там – към сферите на производството и обслужването.
В съвременния свят университетите са превърната форма на манастирите. В манастирите са отивали хора отворени за просвета и знание и готови да се лишат за дълъг период от светското в името на посветеността на знанието. Ако преведем това към днешна дата, това означава –дълбоко мотивирани за учене хора, които наред с предимствата на студентския живот са готови да понесат и несгодите, като това да се готвиш денонощно и да полагаш ежедневно някакъв вид изпити. С такива хора са пълни американските и Западно-Европейските университети. За съжаление това не може да се каже за българските университети. Нямаме университет, на който библиотеката да работи денонощно и в 2 ч. през нощта да няма места за сядане, което не е толкова обвинение към студентите, колкото към преподавателите, които, за да не си отварят много работа, не възлагат често домашни и не провеждат достатъчно често през семестъра колоквиуми и междинни изпити.
Университетът е егалитарен по правото си на достъпност, но е елитарен по напрегната си взискателност към качествата на ума. Именно тази му роля е принизена в днешно време покрай общото унищожаване на културните и образователни ритуали в страната ни. Ритуалът в българското общество е провален! В това число и университетските ритуали, спазването на които води до организирането и запазването на академичните общности.
Отличителните университетски знаци не съществуват. Приветстването на преподавателите при започването и приключването на лекционния час се смята за старомодно и ненужно унижение за студентите. Етичните кодекси за поведение (където ги има) не се спазват нито от студентите, нито от преподавателите, нито от служителите. Усещането за специалност на мястото – университет, е бламирано.
Осигуряването и спазването на академичната ритуалност е от голямо значение, защото тя изравнява различията, като ги уважава, и без да ги елиминира, създава принадлежност и чувство за общност, осигурявайки ред и самочувствие поради усилието, което трябва да се направи, за да се осъществи, и което намиращите се извън университета не могат да направят. Затова студентите на Кеймбридж, Станфорд или Йейл си личат от сто километра и, ако попаднете в средата на тези университети, няма как да се почувствате като навсякъде. Веднага узнавате, че сте на много специално и неповторимо място. С неотбелязаното си среднодневно и почти улично поведение на пребиваващите в българските университети, които не могат да се наложат с ритуалността си, възпитаниците им казват, че те идват от нищото и принадлежат към нищото: че всички съществуващи форми и ритуали на членство, са нищожни. Повечето български университети, вместо придаване на културна същественост, съществуват, за да я деконструират, за да отстранят нейната "аура", и да оставят на студента, след четири години на интелектуална разсейване, мнението, че нищо друго няма голямо значение освен докопването до дипломата.
Кризата за студенти породи лавинообразно развиваща се вълна на конкуренция между университетите. През учебната 2010-2011 година са завършили 70 500 ученици, а през 2014-2015 г. са били 59 000. Това е намаление с 15%. Тенденцията продължава и тази година се очаква да завършат около 53 хил. ученици, което е намаление с 25% само за шест години. Това оформя конкуренцията на две нива – между университетите като цяло и отделно между държавните и частните университети. Първата се поддава в известна степен на регулиране от страна на държавата чрез известните и и отработени методи като: намаляване на приема на студенти, увеличаване на натовареността на преподавателите, сливане на университети и обявяване на определени специалности за безперспективни и нетърсени на пазара на труда. Последното е особено рисково, тъй като отрицателната конюнктура на определени специалности понякога е една или две годишна и зависи от политиката на държавата в съответните сектори. Например, относително ниските заплати в държавната администрация и непрекъснатите закани за масивни съкращения, породиха отлив на кандидат-студенти от специалността „Публична администрация", а значителна част от завършилите тази специалност се насочиха към частния бизнес. Но това съвсем не значи, че нуждите на пазара от този вид специалисти са задоволени. Затова звучи странно и доста прибързано изявлението, че се орязва приема в професионалните направления икономика и администрация и управление, и то след като самата държава позволи тези важни специалности да се развиват в технически и в недостатъчно реномирани в тези направления висши училища, и по този начин създаде изкуствено насищане на пазара на труда с некачествени специалисти в тези професионални направления.
Непрекъснато срещаме обвинения от страна на бизнеса, че университетите не осигуряват подготовка на кадри по необходимите му специалности. Този въпрос изисква специално уточнение какво се изисква от държавните и от честните университети. Не е работа на университетите, а най-малко на частните такива, да гадаят какво е необходимо на бизнеса. Те не са професионални училища за квалификация към фирмите. Задачата на университета е да създаде трайни навици у студентите да се учат през целия живот и да могат рационално да усвояват нови знания, включително и фирмено специализирани; да формират висока обща култура и възможност получени знания от всякакъв вид да се интерпретират и съчетават, така че да се отговори на съвременното изискване за интердисциплинарност на знанията.
Бизнесът от своя страна трябва да проведе солидни маркетингови изследвания за необходимостта си от кадри с точно определени компетенции, да се договори с държавата за тази необходимост и заедно да обявят публично бройките и специалностите, като възложат на университетите частно или посредством държавна поръчка подготовката на установения брой специалисти. Университетите от своя страна на пазарен принцип трябва да се конкурират, предлагайки качествени програми, условия за образование и цени.
Съвместната дейност на бизнеса с университетите трябва да се изрази най-вече в изработването на съдържанието на учебните програми и в провеждането на държавните изпити. По време на образователния процес трябва да се попълват подробни портфолия на всеки студент, в които да се описват всички му оценки и активности за времето на следване, по които фирмите след дипломирането да направят своя избор в зависимост от потребностите на конкретните си работни места.
Напълно погрешна е представата, и тя ще донесе много и нерешими проблеми за висшето образование, ако се смята, че частните университети трябва да поемат отговорността за реализацията на студентите си. Това трябва да се изисква от тях, ако те задължават студентите си да учат точно определени специалности. Ако приемем (поне така е по закон), че частните университети са автономни институции, действащи в пазарна среда, то те трябва да развият специалности (ако преценят и на своя отговорност дори екзотични), за които смятат, че ще имат кандидати. В това е тяхната пазарна и единствена отговорност. А отговорността за избора и реализацията на пазара на труда трябва да си е изцяло на клиента, в случая кандидат-студента, който сам си посочва специалността, която желае и за която плаща. Той не е заставен от университета да направи това, на който да се търси после сметка и да се оценяват качеството му чрез различни рейтинги по реализиралите се студенти. Подобна оценка важи единствено за държавните университети, които държавата финансира за провеждането на държавна политика в областта на висшето образование и в частност за регулиране на заетостта. Връзката между държавата, държавните университети и реализацията на завършилите студенти се управлява не от университетите, а от цялостната държавна политика.
Самото предвиждане на необходимата бройка специалисти и специалностите на бъдещето е изключително условно и крие непредвидими изненади. То често резултира в напълно несъответстващи на виждането на днешните кандидат-студенти професии, чиито престиж в очите им е напълно под въпрос. Изследване на най-търсените професии до 2020 г. предлага следния списък: анализ на данни, консултиране и терапия, научни изследвания, компютърно инженерство, ветеринарна медицина, опазване на околната среда, кураторство, някои специалности от здравеопазването (медицински сестри), мениджмънта, финансите, предприемачество, както и професии, свързани с: образованието, транспорта, селското стопанство, строителството, информационния дизайн, дизайна на свободното време и др.
Мощното навлизане на новите технологии в образованието, предизвикващи невиждана до момента концентрация във висшето образование. Малък брой университети ще образоват огромен брой хора. За България този сблъсък ще бъде драматичен. Онова, което очаква МОН, е силен натиск от страна на университетите да задържат преподавателите си и часовете им на фона на международната конкуренция, създаваща се от страна на няколкото силни университетски консорциума, предлагащи лесен достъп до образование, и инвестиращи в безплатни курсове, освен на езиците на Европейския съюз и на редки езици.
Конкуренцията между университетите ще се увеличи драматично и ще се превърне във война. Онези, които са на върха по качество, предлагащи гъвкавост и добри условия, ще оцелеят. Университетите под върха, особено онези с огромни бюджети и високи разходи, ще понесат най-големи загуби. По-малките и гъвкави университети с изявено лидерство ще успеят да се запазят.
Победата ще дойде за тези университети, които успеят да осигурят манифестирането на три ценности – свободата на изразяване на мнение и предпочитание, индивидуализирането на образованието и богатство на избора на специалности.
Днешният студент очаква дискусия с понякога доста равностойна размяна на мнения, а не лекция... Бъдещето на висшето образование е в неговата персонализация. Интернет базираното образование ще бъде много по-подходящо за специалностите, изискващи знания, и по-малко за изискващите умения. Бъдещите промени в крайна сметка ще доведат до най-изгодния, най-ефективния и най-справедлив достъп до образование, която светът някога е виждал.
MIT (Massachusetts Institute of Technology) е лидер в организирането на онлайн образование чрез своята MITx платформа, която стартира през декември миналата година и послужи като основа за новата платформа EDX. В бъдеще основната платформа за висше образование може да е уебсайт на трета страна, не самия университет.
Интернет ще повиши възможностите на избора, но ще въздейства върху обществото като намали възможностите му за създаване на интелектуални свързани общности, което става от хора, седящи в аудиторията, обединени от авторитета и предизвикателствата на преподавателя – образователен лидер, който превръща информацията в знание.
Бъдещето на университетското образование се определя от коренно променения вид (качествата) на преподавателите и мениджмънта на университетите, който трябва да осигури успешното протичане на един започнал извън волята им преход от слово към образ.
Ако приемем, че изборът на бъдещето на висшето образование се намира между двете крайности – традиционен - Хумболтов университет или изцяло интернет базирано образование, то междинността, в която предстои да се вземе окончателното решение, включва комбинацията между тези две крайности , т.е. подпомогнатото с дистанционност традиционно образование. Експериментите на Нов български университет в това отношение са повече от успешни и резултатите показват целесъобразността му.
Изследователи от „Инициатива на Карнеги Мелън за отворено образование" установиха, че съчетаването на уеб базирана информация с традиционно преподаване в аудитория съкращава наполовина времето за образоване.
Andrew Ng е професор по компютърни науки в Станфорд и съосновател на уеб платформа с отворен достъп, наречен Корсера (стопанска версия на EDX). Той навлезе в бизнеса с MOOC (Massive Open Online Courses ), след като откри, че хиляди хора са следили неговите свободни Станфорд курсове онлайн. В аудиторния му курс по „машинно обучение" е можело да се запишат най-много няколко стотин студента, а онлайн курса му по същата дисциплина през 2011г. е бил посетен от 100,000, толкова, колкото би обучил в редовен клас за 250 години. Един по-ранен курс на МТИ по „Цикли и електроника" е привлякъл наведнъж в един дистанционен курс 120,000 човека.
Изключително гъвкавата схема за финансиране на онлайн курсовете от споменатите по-горе образователни консорциуми ги превръща в безконкурентни, тъй като ги предлага безплатно. Финансирането им става от пълните такси на редовното обучение, от филантропия, като например "изследователска инициатива MOOC", финансирана от Бил и Мелинда Гейтс, която е създадена, за да се осигури достъп до висше образование на хора с ниски доходи и в неравностойно положение. Чрез събиране на такси от трети страни, като например чрез продажба на рекламно пространство на уеб сайтове на MOOC или чрез организиране на работодатели, които да разработят съответните курсове.
Бъдещето принадлежи на тези традиционни университети, които ще успеят да просперират в новата среда, като овладеят безплатното съдържание от интернет и го съчетаят с традиционните форми на обучение. Ако се вярва на Себастиян Трън до края на 2050 г. в света ще има само 10 такива университета.
Така наречените поточни лекции дават възможност за смесване на преподаватели и студенти от всички точки на света, през всички часови пояси и да общуват 24ч. в денонощието като взаимно се съгласяват за вида на въпросите към преподавателите си и коментират най-добрите отговори. Независимо от преценката ни за съмнителната научност на платформите YouTube, Wikipedia и Facebook се налага една образователна амалгама между тях.
Световният свободен образователен пазар вече дава на милиони хора свободен достъп до най-добрите университети в света. Това неминуемо ще доведе до срив на колежи и университети, които нямат материалната и кадрова подготовка за тази конкуренция. Преподавателите, които ще се наложат с качествата си и ще водят огромни глобални курсове с десетки хиляди студенти, ще станат популярни световни звезди, подобно на тези от поп и киноиндустрията. Шанс, който не биха имали никога при традиционните методи на преподаване. Това ще стане, въпреки че "най-популярните" могат да бъдат свързвани с най-забавните, а не с най-строгите и компетентните. Това неминуемо ще доведе до подценяване на последните и до демотивирането им. Но и ще докаже една твърде пренебрегвана и мълчаливо признавана истина – че преподавателската професия изисква съчетаването на множество качества, освен тези на информиран изследовател.
Справедливо или не броят на преподавателите в университетите по света, включително и в нашата страна ще бъде силно редуциран.
Свиването в музикалната индустрия се осъществи крайно радикално с появата на МРз и на IPOD, които направиха възможно да не се закупува целия албум а само песента която предпочитаме. Висшето образование е на път да изпадне в същото състояние.
Интернет разори търговците на дребно и много други традиционни предприятия, и българските университети са принудени незабавно да се трансформират, за да не се разорят, а да оцелеят.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
