Красимир Спасов е режисирал над 100 спектакъла в театрите в Русе, Бургас, Стара Загора, Варна... В столицата се подписва в афишите на Сатирата, "Сълза и смях", "София", Народния, "Българска армия". Сред най-големите му хитове са "Полет над кукувиче гнездо", "Дон Жуан или любовта към геометрията", "Стъклената менажерия", "Трамвай Желание", "Двама на люлката", "Вуйчо Ваньо", "Чайка", "Веселите Уиндзорки", "Много шум за нищо"... Заснел е и два игрални филма - "Забравете този случай" и "О, Господи, къде си?". Професорът преподава в НАТФИЗ.
- Професоре, на финала на вашата хитова постановка на "Полет над кукувиче гнездо" в "Сълза и смях" вождът Бромдън непрекъснато разбива една и съща стена и винаги зад нея излиза надпис: "Болница "Орегон". Има ли спасение от тази обреченост?
- Когато нищо не става, е очевидно, че въпросният човек не притежава способността да разсъждава, анализира, преценява постъпките си, да се учи от опита си. Той действа напълно импулсивно, воден само от порива на емоциите. Подобна личност няма шанс за успех в борбата си със "системата". Хора, подвластни единствено на страстите си, нямат възможност да проумеят какъв е светът и какви са начините той да бъде променен. И никакви вождове не могат да помогнат - те употребяват чуждата енергия за свои цели.
- Видими ли са стените, които трябва да разбием?
- Берлинската е красива метафора, но, боя се, тя е прекалено повърхностна. Истинските, сериозните, драматичните проблеми на човека и неговото общежитие, са скрити под пластовете на видимото. Съвременният свят е доста сложно устроен и всякакви простовати, лекомислени обяснения на драмите, които той непрестанно произвежда, водят до несъстоятелни реакции и решения и само доусложняват човешкото битие.
- Откъде идва идиотската идея всички да са еднакви?
- Кен Киси, авторът на "Полет над кукувиче гнездо", разменя местата на категориите "нормално - ненормално". Макмърфи и неговите събратя от психиатричната клиника са диагнозирани като "ненормални". Те са опасно отклонение от правилата, които осъществяват порядък в обществото. Но в хода на действието бързо става ясно, че тези отклонения на кукувците не са толкова медицински, колкото социалнопсихологически. Те са продиктувани от неизтребимото желание на човека за право на различно мнение, на свободен избор, на собствена воля... Тези права са възможно най-нормалните в условията на демократичното общество и възможно най-ненормалните в постулатите на тоталитарната система - в случая наложена в битието на клиниката в Орегон. Макмърфи и кукувците се превръщат в опоненти на тази система - поведението им става нейно пълно отрицание, съществуването им се превръща в нейна "деструктивна парадигма". Тя обаче се оказва по-силна от дръзналите да я оспорват и отричат.
Системата ги премазва
Но това важи и за идеолога на бунта,"този тарикат" Макмърфи. Също и за сестра Речид, която стриктно изпълнява повелите.
- Наистина ли са "тежки" пиесите като "Хеда Габлер", "Мъртвешки танц", "Госпожица Юлия"? На какво ни учат мракът и тъгата?
- Е, пиесите на Стриндберг могат да се нарекат и "мрачни" дотолкова, доколкото произтичащото в тях е своеобразно задължително надникване в "бездните на човешката душа", воайорство в тайните на отношенията между двата пола в екстремните състояния на перманентната война, в безнадеждния духовен пейзаж, оставащ след вакханалията на страстите. Надали в тази вселена има по-сложно, по-непостоянно, по-енигматично и по-непредсказуемо същество от човека. От него се очаква всичко - и божествено възвисяване, и апокалиптично падение.
- Кога творбата се превръща в класика?
- Когато преодолее времето и премине през всичките му изпитания. И щом продължи да бъде актуална като съдържателност и атрактивна, като художествено въздействие - както тогава, когато е "произведена".
- Защо повечето хора и до днес се вълнуват по-активно от Джак Изкормвача, отколкото от Петата симфония, например?
- Предполагам поради ограниченост на духовните интереси, отсъствие на живо сетиво за общуване с факти на изкуството и културата. Тъжна работа.
- Къде е по-лесно - в измисления свят на театъра или в реалния живот?
- Те са взаимно свързани. Фактите от единия намират проекция в другия, но обратното невинаги се случва. Животът на съвременния човек, особено на българина, е
труден за живеене
а изобразяването му на театрална сцена не го прави по-лесен.
- Защо повечето от "новите деца" на НАТФИЗ не могат да говорят. Вижда се и по сериалите. Да не ви е болен логопедът?
- Не, не е болен. Нито са болни преподавателите по сценично слово и техника на говора. Те си гледат съвестно работата. Пък и се отнасям скептично към мантрата, която се припява десетилетия наред за тоталната говорна некадърност на актьорите. Истината е, че определена част от студентите отрано осъзнават необходимостта от интензивни практически занимания за професионализиране на говорните си умения и го правят методично, с пълно натоварване. Резултатите при тях са очевидни в изявите им в театъра, киното и телевизията. Съществува обаче и друга група студенти. Те пък не могат да преодолеят типичната славянска леност, пък не се и стараят,
залъгват се с маниерни дрънканици за самодостатъчност
на актьорския талант. Те тъй и не проумяват професионалните измерения, превръщат се в истинско изпитание за колеги, зрители, за самите себе си.
- А на какво актьорът може да научи режисьора си?
- На какво ли не - защото е надарен от Бога не само с талант за игра, но и със страхотна интуиция. Тя му позволява да предчувства особените драми. Той има шантаво въображение, което му помага да представя живота като нещо уникално, непознато досега - с изострена чувствителност. Тя пък обагря играта му с вълнуващи емоции и впечатляваща виталност.
Добрият актьор е "голямата мечта" на всеки режисьор. И срещне ли се с него, е готов на всичко.
- След като режисьорът може да манипулира стотици артисти, защо да не се пробва и с държавата?
- Ако приемем, че същността на режисьорската професия е да "манипулира" актьорите, т.е. човешките същества, това съвсем не означава, че е в способностите на режисьора е да "манипулира" разни политики, произтичащи от прерогативите на властта - икономика, социални отношения, вътрешна сигурност, междудържавни отношения, образование, правни отношения. Всеки човек трябва да заема мястото, за което има талант и съответния образователен ценз. Тъй че по-добре режисьорът да си върши работата в театъра. Ползата ще бъде многократно по-голяма. Но що се отнася до емоционалните амплитуди на хората в системата, не виждам нищо ново и неизвестно досега. Всеобщото щастие не е задължителна категория. Струва ми се, че сериозните дейци имат всички основания да изразяват недоволството си от разрастващите се мащаби на комерсиализация.
- Ако сега трябваше да организирате спектакъла в България, как бихте постъпил?
- Нямам подобна амбиция. Що се отнася до театралния аспект на протестите на "ранобудните и красивите", бих казал, че хепънингът по жълтите павета много отдавна се е превърнал в скучно и банално зрелище, което не занимава никого, освен "играещите и техните роднини". Като оставим настрана монотонно подвиквания рефрен "оставка", целта на тези протести е прекалено неясна и ирационална. Или може би тя отдавна се е загубила в превода на реалната действителност, примерно пет минути след отхвърлянето на "Хартата за състоянието на страната и обществото". Според мен тя беше единственият креативен акт в целия този креслив и безсмислен публичен театър.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
