Хоасът пали фитила на отчаянието вече 25 години
В понеделник една жена опита да каже "Сбогом" на живота с клечка кибрит, докато десет около нея снимаха зрелищната експлозия на един живот. На нечия вяра, мутирала в отчаяние, на нечий екзистенциален бунт, прераснал в предизвикателство спрямо Бога. И, да извиняват хората, които съветваха да не намесваме в тази работа политиците, спрямо държавата.
Говорим за Лидия. Както и за Пламен Горанов, от фитила на чийто пламнал живот миналата година някои успяха да си съшият знаме. Вероятно същото, което днес се валя в праха на политическите пазарлъци, наричани, кой знае защо, преговори. Много ми се иска да не развяваме това знаме отново. Много ми се иска и да не ни обясняват как хората решават да си драснат клечката ей така, поради лични проблеми, които не са съумели да решат, затова моля, да не правим аналогии с дереджето на държавата.
Защото повод за аналогии има
Не елементарни, в стил "Дотам ни докараха, че хората вече започнаха да се палят по улиците". Не и в посока да идеализираме и романтизираме подобни драматични жестове, разчитайки ги като политически протести, които трябва да бъдат възвеличавани и, да не дава Господ, следвани. Протестите ни нямат нужда от подобни знамена на отчаянието. Защото живите факли са именно това. Не просто лични фрустрации и неудачи, които някой не е успял да превъзмогне, а тотално смазване на хоризонта, който някога си имал. А това е най-голямото престъпление на една държава - да остави своите поданици без хоризонт. Без елементарното усещане за бъдеще, което да не бъде смазващо и омерзително. Да ги остави под постоянната преса на несигурността, отчаянието, усещането, че си ограбен - не просто в материалния, а в екзистенциалния смисъл. Държава, която е запратила своите обитатели в преизподнята, докато си раздава постове и пари, а на всичко отгоре не иска да носи отговорност за техните "лични" решения. Да - лично решение е например да емигрираш оттатък ада. Други обаче емигрират вътре в себе си, за да се спасят от ставащото наоколо, и постепенно техният свят се смалява. До размерите на домашен ад. От тази българска преизподня извират и жестът на Лидия, и стрелецът от Лясковец Петко, и маскираните с резачката в село Малко Градище, и наркоманът Николай, заклал невръстното си дете. Всички те са персонажи от хаоса, заселил се не в страната ни, а у самите нас. Техните демони са и наши - на всички, които позволяваме някой непрестанно да рестартира живота ни, твърдейки, че уж било за наше добро. И да се разпорежда с бъдещето ни с единствената цел да си открадне тухлички от него,
за да си изгради свое лично бъдеще
Държава, в която хората като Лидия избират подобни трагични и абсурдни жестове, непременно нещо е сбъркала. Защото ничий живот не е само личен. Пропукването му може да е започнало бавно и тихо, като вътрешен срив, но кой направи така, че намирането на перспективи да бъде кауза пердута, виковете за помощ да потъват в нищото, а хората с психични проблеми да нямат и грам подкрепа в момента, когато им е най-необходима? И последният им трагичен призив за помощ да се превръща в папарашка сензация в социалните мрежи. Не го ли направиха до голяма степен хората, които оставиха държавата на автопилот, които си замазват един другиму далаверите, купуват си гласове на цената на две кила сирене и ни пробутват турски сериали като антидот на отчаянието. Впрочем те не знаят какво е да имаш смазано бъдеще. Платили са си, за да го виждат в розово.
В последните 25 години, в които се лъгахме, че строим демокрация, построихме обиталище за демони. Място, където Бог не стъпва. Затова някои, не видели пръста му в нито едно от земните ни дела, решават да го предизвикат - "Щом ти не идваш при мен, аз ще дойда при тебе". Тези хора не са герои, а жертви. Жертви на олтара на общото ни отчаяние, от който за съжаление, някой и в момента обира пуснатите дребни монети на надеждата. Но ние сме толкова отчаяни - ще пуснем още.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
