"Държавата смята, че с една и съща инвестиция може да получава и салам "народен", и еленска пастърма". Думите са на ректора на Алма матер проф. Иван Илчев при откриването на учебната година часове преди служебният кабинет да приеме стратегията за развитие на висшето образование. Съгласно нея държавата най-сетне би трябвало да започне да финансира университетите на базата на качеството - сиреч парите за пастърмата да бъдат достатъчни за производството й. Планът е до 2020 година 60% от бюджетите на висшите училища да се формират от пари, дадени изцяло на базата на качеството.
На теория политиците от всички бои, питани по въпроса, са съгласни с това, че досегашният начин на финансиране не може да продължава, защото вече е дори опасен за висшето ни образование. Тук обаче идва най-опасният въпрос - кой какво разбира под "качество". Който е чел "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" на Робърт М. Пърсиг, си спомня метафизичното пътешествие на героя му в бездните на качеството и търсенето на път, по който да го дефинираме и измерим. Особено когато става въпрос за образованието, чиито резултати могат да бъдат забелязани и отчетени едва след години. Леко притеснително е да поверим този въпрос в ръцете само на чиновници и политици. Още повече, че напоследък всички издигат в култ пазара на труда и рейтинговата система на университетите като единица мярка, според която ще се преценява кой университет дава качествено висше образование. А това далеч не е така.
При правенето на рейтинга и в момента част от данните се събират чрез анкети от студенти и преподаватели, които лесно могат да бъдат манипулирани да дават "правилните отговори". Например в последния рейтинг на въпроса дали смятат университета си за престижен най-горди с учебното си заведение се оказват младежите от разни колежи тип "Тутракан". Тоест на места, където наука не се прави, преподава се през куп за грош, но студентите са малко на брой и затова силно зависими от преподавателите си. Ако от техните оценки ще зависи съдбовното решение колко пари ще получава висшето им училище, за да не бъде закрито, манипулациите могат да станат наистина мащабни. А доста висок процент от рейтинга се базира именно на такива анкети. В друг универсален измерител на качество напоследък се е превърнал критерият каква заплата получава випускникът на съответния университет. В икономика, която буксува и в която част от парите са в сивия сектор, това не може да бъде надеждна мярка. Не и в държава, в която първото работно място често се намира с връзки, а в бюро по труда на "нашето момче" нерядко се превръща цялата рода. Кого оценява тогава този критерий? Със сигурност не е работа на ректора да "продава" студентите си на работни места с добра заплата, особено след като в определени специалности такива просто не съществуват. А след като рейтинговата система въобще не включва абсолвентите, които започват работа в чужбина, защото за тях не може да вземе данни от НОИ, този критерий също се оказва под въпрос. За сметка на това успехът на студентите като измерител на качеството липсва. Въпреки че точно въвеждането на единен национален изпит и резултатите от него биха показали, че има университети, където нивото е паднало катастрофално. Неотдавна преподавател по право разказваше, че негов абсолвент изписвал бъдещата си професия като "адвокаД". Колко пари трябва да бъдат отпуснати за качеството на обучението му?
Идеята отмяната на принципа "парите следват студента" е вероятно най-доброто, което би се случило на университетите ни за последните години, но ако се направи както трябва. Тоест - ако знаем какво измерваме. В противен случай в колбасарницата на образованието ни и филето "Елена" ще има вкус на шпек салам. Дори и да се кичи със стандарта "Стара планина".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
