* Бошко и Адмира имаха нещастието да се обичат в държава с враждуващи етноси
* Ваня Джаферович плакал, докато четял книгата ми "Аз още броя дните", казва Георги Бърдаров
"Вие за тях ли питате? Ромео и Жулиета? Питайте, ама ние тука можем от всяка врата да Ви разкажем по една наша си история - кой убит, кой изнасилен..."
С такива думи посрещат писателя Георги Бърдаров в Сараево съседите на Адмира и Бошко, запомнени като сараевските Ромео и Жулиета. Неговата книга "Аз още броя дните" разказва за обречената любов между бошнячка и сърбин. Защото, когато двама влюбени умрат, все едно по каква причина, ни е нужна красива история, която да ги обезсмърти. Когато по тях стрелят, историята още е в зародиш и, честно казано, самата тя се надява да не се случи.
Но тук говорим за нелепата история на Адмира Исмич (на сръбски: Адмира Исмић) и Бошко Бркич (на сръбски: Бошко Бркић). И двамата влюбени са родени през 1968 г. в Сараево и намират смъртта на 25 години - на 18 май 1993 година. Защото просто са имали нещастието да се обичат под куршумите в една държава, която доскоро са смятали за своя Родина, но която ги е разпарчетосала в два различни враждуващи етноса.
Наричат ги Сараевските Ромео и Жулиета, за тях е направен и документален филм. Но те нямат нищо общо с Монтеки и Капулети, а с едни отскоро озверели нации, решили да отстояват правата си до кръв.
За двамата влюбени Бърдаров научава случайно. Две негови студентки трябвало да правят презентация за Сараево в час по етнорелигиозни конфликти, където той води лекциите. "Ромео и Жулиета от Сараево" бяха в последния слайд. Уж нищо особено, само един слайд, но може да се каже, че темата сама ме намери", допълва той.
Започнал да чете, да се рови в интернет и решил, че ще напише не документално, а художествено произведение. Подготвял се пет години, за да се срещне с истинското, за мнозина отдавна забравено събитие. И да го възкреси.
А съдбата на двамата млади е наистина трагична. Адмира е бошнячка, а Бошко – сърбин. Завършват заедно гимназия, след което се сгодяват. Любовта им започва с една новогодишна целувка. Двамата са ученици в Сараево и посрещат с компания новата 1984 година, през която столицата на Босна и Херцеговина е домакин на Зимните олимпийски игри. Градът, в който мирно съжителстват бошняци, сърби и хървати, посреща хиляди спортисти, а олимпийският дух завладява всички.
Влюбените младежи следват заедно химия. След началото на гражданската война в Босна и Херцеговина през 1992 г. те остават в обсаденото Сараево, където е много трудно за двойки от различни етноси и религии да оцелеят. Затова, 14 месеца след започване на войната, Адмира и Бошко решават да избягат от Сараево и през контролираните от сърбите територии да заминат за Сърбия.
В началото на войната в града най-силно влияние има Исмет Байрамович, по прякор Кело, който се съгласява срещу 18 000 германски марки да осигури безпрепятствено излизане от Сараево на двамата влюбени. С тези пари той е трябвало да подкупи снайперистите да си затварят очите, докато Адмира и Бошко притичат през моста Връбаня на река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции.
На 18 май 1993 г. през нощта Адмира и Бошко тръгват да прекосят реката. Но след като стигат средата на моста, снайперисти откриват огън по тях. Бошко е убит на място, а Адмира, която е ранена смъртоносно, успява единствено да се добере до любимия и да го прегърне, след което издъхва.
Години по-късно очевидец разказва за събитието в интервю: "Момичето размахваше чанта. Те тичаха заедно, държейки се за ръце. Отстрани изглеждаше така, все едно танцуват. След това се чуха изстрели от пушка. Те паднаха на земята, като продължаваха да се държат един друг".
Трагедията на Адмира и Бошко става известна благодарение на множество чужди репортери. Пред тях и двете страни си прехвърлят вината за убийството им. Родителите им научават за смъртта със закъснение от два дни. Бащата на Адмира се обръща към ЮНПРОФОР за съдействие да приберат телата им. Обаче "сините каски" отказват с претекста, че бронираните им коли са уязвими за бронебойни снаряди.
Адмира и Бошко лежат непогребани цели шест дни – от 18 до 24 май.
Никой не може да се добере до телата им, за да ги прибере и погребе. Родителите и на двамата, които се намират от двете противникови страни, виждат труповете им, но не могат да направят нищо.
На шестата нощ сръбски войници успяват да се промъкнат само на двадесет и пет метра от бошняшките позиции. По-късно става ясно, че сърбите са принудили босненски военнопленници да издърпат двамата мъртви към сръбската страна и да ги погребат на гробището Вранеш в Лукавица, в общ гроб.
По-късно, през април 1996 г., телата на влюбените са ексхумирани и погребани в Сараево, отново заедно.Семействата им винят не войниците, а политиците. И твърдят, че миризмата на омразата още се усеща по тези места.
В дома на Адмира в Сараево родителите й държат нейни снимки и голяма картина с образа й. Такава е обстановката и в малко село до Крушовац, където живее майката на Бошко.
Първоначално събеседниците на Бърдаров в Сараево си мислели, че понеже се занимава с етнорелигиозни конфликти, намерението му е да пише научен труд, а не роман. Едва по-късно разбрали, че иска да сложи пръста си на истинския пулс на конфликтите.
"Може да знаем много за глобалните проблеми, но за първи път на място видях как това се пречупва през човешките съдби", споделя писателят.
"Когато отидох да пиша книгата си, очаквах, че ще разговарям със събеседниците си по кафаните до късно, че ще отпуснат сърцата си. Но нищо подобно, хората не се отпускат така лесно. Книгата ми не е преведена на нито един от тези езици, така че не мога да предскажа техните реакции. Но имам невероятна реакция от Ваня Джаферович, футболистът и победител в "Сървайвър", който владее езика ни добре. В началото той не искаше да чете книгата, имаше известна съпротива. След това ми каза, че е плакал през цялото време", разказва авторът на "Аз още броя дните" Георги Бърдаров.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
