Имам познато семейство в Украйна, на които звъннах преди няколко дни веднага след падането на Янукович - "как сте, що сте, заботимся о вас". "О, у нас все нормально, у меня нога болить". Живеят в Киев и в следващите няколко минути си говорихме основно за работата и здравето - не и за тресящата се от раздори държава. Нея сякаш я нямаше. Сякаш го нямаше Майдана и по-важното беше, че зетят не е безработен и децата растат. Впрочем последното наистина е най-важното - има държави, в които децата не получават този шанс.
Замислих се за начина, по който животът ни преминава паралелно на историята и понякога така и си остава на две преки от нея. На съседната улица бушува нещо, което ти не обитаваш. То не е част от тебе и не пронизва живота ти по начина, по който по-късно вероятно ще прониже историята. Едва по-късно се сетих, че може би причината да си говорим за здравето и нормалността е дълбоко вкорененият страх - да не подслушват телефона ти, да не кажеш нещо против "новите", особено ако още не знаеш кои са те, или против старите, в случай че се върнат на власт. Да не ти влязат някоя нощ в къщата. Вероятно такъв страх е дълбоко вкоренен у всички,
обитавали времена на преход и хаос
в които е невъзможно да оцелееш, ако не останеш единствено в тесния кръг на семейството и дома. Не само моите познати в размирна Украйна. Баба ми разказваше как навремето, когато руснаците влезли в селото им, всички жени хукнали да крият крушите в долапа, за да има за децата. Не искали да захранват с круши или каквото там друго са давали оскъдните им градини революциите, които са прословути с това, че накрая излапват и собствените си деца. Така край дедите ни са преминавали и Априлски въстания, и Освободителни войни, и Деветосептемврийски победи - след като първо сме се снишавали, за да не ни потропат по портите, а след това сме давали крушите си на правилния победител, който всъщност е пишел историята ни.
Днес е много по-лесно да живееш с усещането, че твориш история, благодарение на медиите и социалните мрежи, които придават по-осезаема значимост на всяко наше действие, отколкото то всъщност има. Вероятно това позволи и на окупаторите на университета
да си повярват, че творят ново Априлско въстание
с единствената разлика, че него не са го лайквали чак толкова във Фейсбук. Социалните мрежи правят индивидуалната ни енергия, вложена в някоя кауза, по-значима, и в същото време ни подвеждат по отношение на значимостта на доста от ставащото около нас. Революциите, безредици и неканализирана енергия се отливат в нета, докато на площада остава хаосът. А той, за разлика от много други неща във виртуалния ни свят, е съвсем истински. Именно от него се страхува така нареченият малък човек, който се бои да остави писмена, телефонна или електронна следа от своите мисли, идеи и вярвания. Единствената следа, която оставя след себе си, е генетична - чрез децата си. И именно нея трябва да пази. Той знае, че за идеи може да се плаща доста по-жестоко, отколкото за всяко друго нещо, затова помни и се вкопчва в една-единствена от тях - оцеляването. Независимо къде и как се случва революцията, дори да е под твоя балкон, той помни, че казаното днес може да бъде насочено дуло срещу теб утре, а подадената днес ръка утре да подпише смъртната ти присъда. Хората, които днес наричат себе си "гражданско общество", утре може да обявят тебе за "негражданско", защото всяка революция започва със справедливо искане на сметки и
завършва с разруха и хаос
Където днес в селото ти са червените, утре белите, а пъдарят така и не идва да изгони и едните, и другите.
На този фон оцеляването се превръща в подвиг.
Затова и революциите на съседната улица предизвикват у мнозина единствено неистовото желание да се запасят с провизии и да изчакат, докато "премине". И справедливо избухналият народен гняв, от който лесно се раждат кръвопролития, и неистовите националистични пориви да зачеркнеш различния, и пролетарските амбиции да потрошиш сребърната посуда на буржоазията (или да снимаш и качиш в нета позлатената тоалетна на падналия олигарх). Именно така сме оцелели и ние пет века - и вероятно именно поради това. Въстанията ни са скрепената с кръв история, на чийто фон мълчаливо е прораствала другата - тази на оцеляващите. Чиято роля е да носят цветя на нечии паметници и да крият крушите и мислите си в тайните долапи на обитавания си от демони свят, докато отмине поредната революция.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
