София. Интерпретациите на протестите гравитират между тотална подкрепа и изпълнено с резерви отношение, както е може би и нормално.
"Сфумато" организира дискусията "Героят на нашето време", чиято първоначална цел беше да коментира съвременният човек в театрален контекст. След избухването на протестите обаче онези хора на площадите станаха твърде припокриващи се с темата, за да може да бъдат пропуснати. Затова Явор Гърдев, Георги Господинов, Маргарита Младенова, Стефан Иванов, Василена Радева и д-р Николай Михайлов се фокусираха именно върху тях. Публикуваме част от дискусията със значителни съкращения.
Младите изненадаха дори себе си
Георги Господинов, писател
Протестът създаде усещане за общност, в която всеки е с лицето си. Ако търсим разлика между февруари и юни, тя е, че сега се виждат лицата на всички. Февруарските протести бяха в сумрак, имаше доста хора с качулки, знакът с вдигнати два пръста беше заменен с един - среден.
И мисля, че това усещане за общност е дълго търсено - българската класическа литература е пълна с това мрачно чувство - за чужденството вътре в България. Както е при Иван Вазов в "Отечество любезно", което завършва с "и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!" Или при Яворов, че сме "шепа хора под празно небе". Именно нещо подобно се задвижи при тези протести. "Аз" стана "Ние" и "Ние" - "Аз", смесиха се по хубав начин.
Младите на 20 и 25 изненадаха всички. Дори себе си. Аз самият не вярвах, че някой ще излезе на този протест, но се случи обратното на очакванията. Има такива хора, за които много малко знаем или си мислим, че знаем всичко. Това са хора, родени в края на 80-те години, за които доскоро подозирахме, че нямат политическа и гражданска активност, пътуващи и охолни хора, лесно сменящи местата, в които живеят. Но не са само такива - и трябва да признаем това си незнание за тях. В "Невидимите кризи" описах една история, която ми се случи преди години. Едно младо момче дойде да ми оправи компютъра, но спря токът. Запалихме свещ, а той каза: "Как може да спират тока, все едно сме в XX век". Тогава си дадох сметка, че ние наистина сме в два различни века: идват хора, за които XX век е нещо много назад. Но хубавото е, че този протест срещна поколения, които не се бяха срещали другаде - и това е много важно. Ако ме бяхте питали преди месец, бих казал, че героят на нашето време е герой, натрупал, несподелил собствената си тъга. Сега не е така - тъгата се изговаря. Малко изненадващ, малко непознат - това е героят на нашето време, такъв е и протестиращият човек.
Интуицията за справедливост събра 20-годишните
Явор Гърдев, режисьор
Ситуацията на протестите е големият ни шанс да осмислим неща, които не сме могли да осмислим преди, тъй като в момента протестите проявяват нещо, което изобщо не е било съзнавано. Създадоха се условия да се прозре необходимостта на нов тип общност, която интуитивно се подреди около споделени ценности.
Много важна новина за България е, че младото поколение се оказа не толкова комформистко, колкото всички смятахме. Идеята, че то е възпитавано в силно практически стойности, да отстоява кариерния си прогрес, а не толкова идеалистическото, се оказа грешна. Мисля, че най-важното нещо в момента е да се избегне следната опасност: протестът може лесно да бъде дезактивиран, ако бъде обявен за локално явление, за "глезотия" на прогресивни градски класи. Така е и навън, при другите протестиращи нации. Това, което се случва в Москва, не става другаде в Русия. Това, което се случва в Истанбул, е пренебрегнато в Анадола. Надявам се да бъде мобилизиран реакционният потенциал на други места, за да може протестът да се измъкне от неговата локалност. Дали неговата малцинственост е проблем или шанс - мисля, че е второто. Това е шанс за нации със силно централизирана култура в главния си град и периферни отблясъци от същата в останалите си територии. Ставащото по площадите е нещо, все още неготово да артикулира себе си - но в същото време шанс за създаването на нова общност.
Няма свободни хора там
Д-р Николай Михайлов, психиатър
Участвах в началото на този протест, но не и сега. Тези струпвания между двата адреса на "Дондуков" са на хора на лукса, а не нещастно поколение. Тези хора не са в криза, те са великолепно адаптирани. Това, което не ми харесва, е усещането за един лек, непоносимо лек либерален дух, който е седуктивен, съблазняващ и зове по площадите. Призовава те в една удоволствена общност. Всички се чувстват много добре, защото виждат лицата си. Разбирам това. Същевременно виждам, че протестът става плитък и не може да проясни собствените си основи. Хората между двата адреса на "Дондуков" са извънконтекстуални на българския свят. Там са щастливците. Тази общност за съжаление мисли плитко и второ - тя има усещането, че е настанена в една зона на истинност и я съобщава. Те са хора на страната на прогреса, те са хора, чиято идеология е абсолютно безспорна като природен феномен - безспорна като Витоша и въздуха. Но има нещо, което липсва. И то е следното: би трябвало тези хора да носят страдалчески лица на човеци, проумяващи кризата на съвремието. Нищо такова няма. Човек, ориентиран към смисъла, е самотен човек, дълбоката мисъл усамотява. Плитките мисли солидаризират лесно. Вижте какво предлага тази социална красота между двата адреса - "червени боклуци", "задници"... И две момиченца на 18 години, съвършено горди, в някакъв апотеоз на свободата и еманципацията с лозунг "Горда съм, че съм тук"... И, забележете, голи кореми, а върху корема текст - "вие сте" и една стрелка към гениталиите. Изключително дълбока емблема. Това посочва секрета на идеологията. И той е еротичното.
Нищо не може да мине без услугата на еротическата емблема. Не е възможно да се случи оживяване на интереса, без някакъв вариант на еротика. Еросът е бог на този свят сега. Еросът обаче е повърхностен бог.
Този възхитителен порив към свобода, тази мелодичност на живота под знака на тази стрелка ми прилича на универсален конформизъм. Конформизъм е това. Няма нито един свободен там. Тъй като този човек, който протестира днес, е с отрязани духовни дълбочини. Протестиращият човек е красив на една прескъпа цена. Цената е стандартизация на неговия образ. Нещо от индивидуализацията, от дълбинната драма на индивидуалния лик изчезва на тези площади. А най-големият ми прагматичен упрек към тези протести е, че не знаят какво искат. Виждал съм през самонаблюдение и през моя маршрут през политиката - отстрани са щастливи, вътре човекът е нещастен.
Протестът би имал стойност само ако бъде идеален и радикален - какъвто вече не е. Разгледан на политическо равнище, не струва нищо и не знае какво иска. Там е Вавилон. Има хора от старата десница, там има хора на ГЕРБ, има фрустрирани политически групи, има всичко. Едва ли някой ще успее да обясни членоразделно защо е там. Протестът се разпада на политическа нечленоразделност и подкопава идеалните си основания.
Борят се срещу възпроизводството на зло и лъжа
Маргарита Младенова, режисьор
Спонтанността на това излизане на мен ми говори, че тези хора, ако биха могли да не излязат да протестират, нямаше да го направят. Човекът на площада не разчита на протеста като на сцена, на която да се състои неговото несбъдване в останалата част от живота му. И това е нещо, което улавям и ценя в протестиращите. Защото те стоят там и заявяват, че мярката им на личностна поносимост е надскочена. Не мисля, че купонът ги събира, а мисълта за бъдещето. Това е чувствителна реакция срещу възпроизводството на зло и лъжа, в което стоим години наред.
Властта прескочи допустимите граници
Василена Радева, режисьор
Тази общност зае ролята на коректив, на хора, които не претендират да са герои, не претендират да бъдат реформатори. Единственото искане - и това за мен е много силно - е въпросът за справедливостта. И че има граници, които не бива да се прекрачват. В момента има огромна нужда от това някой, опростено казано, да внесе силата на доброто - и това е нещото, което протестиращите искат. Мисля, че хората, които са на улиците днес в чистия си порив, в голямата си част не са по никакъв начин елементарни. Това са хора със силно чувство за справедливост, защото границите се прекрачиха си и не могат да останат вкъщи, усамотени, грижейки се за душата си.
Протестът трябва е всекидневие
Стефан Иванов, поет и драматург
Бях изключително обнадежден, въпреки някои радикални противопоставяния в изказванията и тезите. Някои бяха прекалено либерални, други крайно консервативни и скептични или прекалено, даже нарочно комуникативни и позитивни. Но първото и най-важното всъщност в момента е, че е налична тази индивидуална енергия и общ импулс, загриженост не само за личното и интимното, не само за частен просперитет, а и за споделеното, за бъдещето, за справедливото. И второ, че се обръща внимание на това, което реално се случва, и вниманието е и спонтанно, и чувствително или аналитично, но е най-вече налично. Гледа се и се мисли, реагира се. Честният патос, който гражданите инвестират, не е подминат. Размишлява се върху тази съпротива, която продължава и ще продължи. Повече от двайсет дни това "Аз обвинявам" се повтаря и няма да спре да се повтаря, защото има правота в обвинението му. Това, което се случва, не трябва да бъде подминато като пореден кратък ентусиазъм. Не, това не е така, ще има активно противодействие срещу същността на социалната, икономическа и политическа злоупотреба. И не само защото е красиво или носи удовлетворение, а просто защото е нормално и така трябва да бъде. Нормално е, даже е норма желанието на голяма група хора, на двайсет, трийсет, четирийсет или повече хиляди хора да кажат в лицето на едни определени "елити", по-скоро перверзна каста, че предпочитат да откажат да ги гледат там, където са, и искат да ги видят там, където в момента не се намират, но където окончателно могат и трябва да бъдат. И това желание не трябва да бъде изключение. Не трябва да бъде изключително рядко събитие - като поява на комета. Трябва да е нормално и масовата му публична проява трябва да е всекидневие. Защото само така, полека и постепенно, евентуално ще настъпи промяна в това извратено статукво. Това е възможност, която ще бъде хваната, защото чашата на търпението беше захвърлена.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
