Обсъждането на закона за всенародното допитване не само разбуни социалните мрежи, но и създаде поредното напрежение сред коалиционните партньори в управлението. Въпреки постигнатия в правната комисия консенсус относно свалянето на праговете за броя на избирателите, който прави референдума задължителен, в крайна сметка депутатите от ГЕРБ, подпомогнати от ДПС, де факто запазиха текста на закона от 2009 г. Тоест пак ще са нужни подписите на 500 000 души, за да се проведе едно национално допитване.
Темата за референдумите не е любимата на българските политици. Разбира се, не става въпрос за "селските" референдуми от рода на това дали село Долно Нанагорнище да премине в съседната община, или да смени името си. Става дума за националните такива. Аргументите им са едни и същи - народът невинаги знае какво иска, или по-точно знае, но иска неправилни или нереални неща, които могат да имат фатални за нацията последствия и т.н.
С една дума референдумът е едва ли не опасност за демокрацията.
Не, опасност за демокрацията всенародно допитване не създава. Ако беше така, по тази логика Швейцария отдавна да се е превърнала или в тоталитарна държава, или в гнездо на анархисти. В САЩ също се правят референдуми на всякакво равнище по системата "2 в 1" - когато се избират членовете на Конгреса или за президента. Освен това, съгласно закона у нас допитване не може да бъде повдигано по теми, в които приоритети има европейското законодателство, какъвто например е въпросът за смъртното наказание. Както и противоречащи на конституцията, като формата на управление.
Вярно е, че референдумът е скъпо удоволствие. Вярно е също, че демокрацията си има цена. Става въпрос дали конкретното упражнение наистина си струва тази цена.
Да вземем примерите с референдумите около газопровода Бургас-Александруполис. На 17 февруари 2008 г. 97% от гласувалите бургазлии се обявиха против, но тъй като в допитването участваха едва 20%, а не задължителните 50% от гласоподавателите на общината, резултатът е нелегитимен. Подобна ситуация се случи на 6 април 2008 г. на местния референдум в Созопол. Отново във връзка с изграждането на тръбопровода, и отново недействителен поради липса на избирателна активност под задължителната. И едва на 16 май 2009 г. в община Поморие тръбата бе отхвърлена легитимно, тъй като в референдума участват 60,12% от гласоподавателите. Излиза, че уж всички искат или не нещо, но като стане въпрос да сe явят пред урните, никакви ги няма. Провал се оказа и първият национален референдум в ново време - този за ядрената енергетика, проведен на 27 януари 2013 г., когато гласуваха едва 1 405 463 души въпреки активната партийна агитация.
Както се вижда, да се събрат 500 000 подписа не е проблем. Проблем е да се убедят хората да гласуват. Иначе референдумът става безсмислено харчене на пари. Защото наистина не може една десета или една пета от пълнолетните граждани на страната да налагат мнението си на останалите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
