Ра­ков­ски - дер­виш, пред­при­е­мач и ре­во­лю­ци­о­нер

Про­лет­та на 1876 г. е бе­ля­за­на с ед­но па­мет­но съ­би­тие - Ап­рил­ско­то въс­та­ние. Въп­ре­ки че е не­ус­пеш­но, то е връх на бъл­гар­ско­то на­ци­о­нал­но­ос­во­бо­ди­тел­но дви­же­ние. А един от не­го­ви­те иде­о­ло­зи е Ге­ор­ги Ра­ков­ски. За пла­мен­ния ро­до­лю­бец, кой­то през це­лия си жи­вот се бо­ри за ос­во­бож­де­ни­е­то на Бъл­га­рия, пи­ше Стан­чо Пен­чев в "Го­ля­ма кни­га за ве­ли­ки­те лич­нос­ти в бъл­гар­ска­та ис­то­рия".

• Не­по­кор­ни­ят кот­ле­нец е сред пър­ви­те ляс­то­ви­ци на ос­во­бо­ди­тел­но­то дви­же­ние у нас
• Бу­ни на­ци­о­нал­но­то съз­на­ние на бал­кан­ски­те на­ро­ди със са­бя и пе­ро, след не­го Бъл­га­рия ве­че не е съ­ща­та*

През 19 век на Бал­ка­ни­те за­поч­на­ло да ври и ки­пи. До го­ля­ма сте­пен то­ва би­ло пре­диз­ви­ка­но от съ­би­ти­я­та в Ев­ро­па. Пър­во би­ли На­по­ле­о­но­ви­те вой­ни, ко­и­то пре­о­бър­на­ли съ­щес­тву­ва­щия ред на кон­ти­нен­та, а след раз­гро­ма на Фран­ция и по­ра­же­ни­е­то при Ва­тер­ло на 15 юни 1815 г. на из­бя­га­лия от за­то­че­ние На­по­ле­он, в Ев­ро­па ве­че съ­щес­тву­ва­ло но­во раз­по­ло­же­ние на Ве­ли­ки­те си­ли. Рус­ка­та им­пе­рия ста­на­ла още по-явен фак­тор на Бал­ка­ни­те, а по­ро­бе­ни­те на­ро­ди на­диг­на­ли гла­ва. Пър­ви след ед­на рус­ко-тур­ска вой­на /1828-29/ ав­то­ном­ност из­во­ю­ва­ли Гър­ция и Сър­бия. То­ва би­ло пред­шес­тва­но от по­ре­ди­ца ма­со­ви въс­та­ния, кър­ва­во по­ту­ше­ни от Пор­та­та. Бъл­га­ри­те взе­ма­ли ак­тив­но учас­тие в раз­ви­ва­щи­те се на Бал­ка­ни­те вой­ни, как­то и в ос­во­бо­ди­тел­ни­те дви­же­ния на дру­ги­те на­ро­ди. Ге­о­по­ли­ти­чес­ки Бъл­га­рия би­ла в най-теж­ка­та си­ту­а­ция ка­то те­ри­то­рия най-бли­зо до ос­ман­ска­та сто­ли­ца, а от­там и до въз­мож­нос­тта за бър­зо прех­вър­ля­не на вой­ски. От дру­га стра­на, ка­то сре­дищ­на за Бал­ка­ни­те, тя лес­но се прев­ръ­ща­ла в ос­нов­на аре­на на рус­ко-тур­ски­те вой­ни и по­на­ся­ла най-го­ле­ми­те опус­то­ше­ния от тях в ма­те­ри­а­лен и чо­веш­ки ре­сурс /след вся­ка вой­на, в ко­я­то бъл­гар­ско­то на­се­ле­ние не­ми­ну­е­мо взе­ма­ло стра­на­та на Ру­сия, за­поч­ва­ли из­сел­ва­ния/. Но е из­вес­тно и дру­го - ние, бъл­га­ри­те се спра­вя­ме най-доб­ре, ко­га­то ни е най-труд­но. В та­ки­ва мо­мен­ти Съд­ба­та ни из­пра­ща лю­де с кри­лат дух и лъв­ски сър­ца. Един от тях е Ге­ор­ги Ра­ков­ски.

От Ко­тел до Ца­риг­рад и иде­и­те сре­щу ярос­тния ели­ни­зъм

Той се раж­да през 1821 г. в Ко­тел. Но­си рож­де­но­то име Са­ва, син на Стой­ко, как­то е би­ла то­га­ва тра­ди­ци­я­та. Ба­ща му имал пря­ко­ра Ра­ко­ва­ла /от с. Ра­ко­во, от­къ­де­то про­из­хож­да­ла фа­ми­ли­я­та/. През съ­ща­та 1821 г. из­бух­ва гръц­ко­то въс­та­ние и сул­тан Мах­муд Вто­ри, кой­то ина­че ми­на­ва за ре­фор­ма­тор, из­пра­ща в Бъл­га­рия па­ши-дже­ла­ти да из­зе­мат оръ­жи­е­то от ра­я­та и да из­бе­сят по-вид­ни­те й пред­ста­ви­те­ли за на­зи­да­ние и си­гур­ност. Съ­щи­ят сул­тан из­кол­ва през 1826 г. и елит­ния ени­чар­ския кор­пус, кой­то се про­ва­ля в бит­ки­те с въс­та­ни­ци­те, и въ­веж­да ре­дов­на ар­мия.

Мал­ки­ят Са­ва учи в род­ния си град, кой­то ве­че се е за­мог­нал след ня­кол­кок­рат­ни опо­жа­ря­ва­ния от тур­ци и кър­жа­лии. Има хи­ля­ди бра­ви ов­це и мно­го ра­бо­тил­ни­ци за аби, ша­як, ки­ли­ми. Не е бед­но и се­мейс­тво­то на Ра­ков­ски, а не­гов вуй­чо е из­вес­тни­ят ка­пи­тан Ге­ор­ги Ма­мар­чев, учас­тник в рус­ко-тур­ска­та вой­на от 1828-29 г. Два­ма­та бра­тя на ба­ща му ръ­ко­во­дят съп­ро­ти­ва­та на кот­лен­ци сре­щу кър­джа­ли­и­те.

По- къс­но Стой­ко из­пра­ща по­рас­на­лия си син да учи в Кар­ло­во при из­вес­тния учи­тел Рай­но По­по­вич. През де­кем­ври 1837 г. Ра­ков­ски пос­тъп­ва в из­вес­тно­то гръц­ко учи­ли­ще на Ку­ру­чеш­ме в Ца­риг­рад. Там не­гов нас­той­ник е Сте­фан Бо­го­ри­ди, при­я­тел на ба­ща му и най-ви­со­ко­пос­та­ве­ни­ят хрис­ти­я­нин в им­пе­ри­я­та на ис­ля­ма - съ­вет­ник на два­ма сул­та­ни и бла­го­де­тел на Бъл­гар­ска­та пра­вос­лав­на цър­ква. Обу­че­ни­е­то в гръц­ка­та шко­ла е са­мо на гръц­ки, език, кой­то Ра­ков­ски ов­ла­дя­ва до съ­вър­шен­ство, как­то и френ­ски, араб­ски, пер­сий­ски и др. Дру­ги­те пред­ме­ти са ма­те­ма­ти­ка, фи­зи­ка, ге­ог­ра­фия, а на­ши­ят ге­рой изу­ча­ва със страст ис­то­ри­чес­ки­те съ­чи­не­ния на Хе­ро­дот и Ту­ки­дид, Де­мос­те­но­ви­те ре­чи. Не­го­ви съ­у­че­ни­ци са Са­ва Доб­роп­лод­ни, Иван Бо­го­ров и съг­раж­да­ни­нът му Гав­рил Кръс­те­вич, по-къс­но гу­бер­на­тор на Из­точ­на Ру­ме­лия. За Ра­ков­ски е би­ла пред­ви­де­на съ­ща­та съд­ба от нас­той­ни­ка му, но Бог си знае ра­бо­та­та. В учи­ли­ще­то мла­ди­ят кот­ле­нец вли­за в до­сег и с ед­но дру­го яв­ле­ние -"ме­га­ли" иде­я­та, квин­те­сен­ци­я­та на гръц­кия бо­лез­нен на­ци­о­на­ли­зъм - въз­мож­нос­тта да се въз­ста­но­ви Ви­зан­тийс­ка­та им­пе­рия вър­ху ру­и­ни­те на Ос­ман­ска­та. Буд­ни­те бал­кан­джий­че­та, при­тис­на­ти от по­диг­рав­ки­те на съ­у­че­ни­ци­те си и от ви­со­ко­ме­ри­е­то на ели­ни­миз­ма, твър­де бър­зо се са­мо­о­съз­на­ли и по­е­ли при­зи­ва на Ва­сил Ап­ри­лов /сам гръ­ко­ман на мла­ди­ни/ за прос­ве­та на бъл­гар­ски език. Гър­циз­мът за­си­лил ам­би­ци­я­та на Ра­ков­ски да до­ка­же пре­дим­ства­та на своя на­род и да по­тър­си ос­но­ва­ни­я­та в ис­то­ри­я­та. То­ва е бил и Ду­хът на вре­ме­то сред бъл­га­ри­те в Ца­риг­рад, въз­пла­ме­не­ни от про­по­ве­ди­те на Не­о­фит Боз­ве­ли за ос­во­бож­да­ва­не от ду­хов­но­то роб­ство на Фе­нер /квар­та­лът, къ­де­то се е на­ми­ра­ла гръц­ка­та пат­ри­ар­шия/. Ето как­во пи­ше в ед­но свое пис­мо мла­ди­ят Ра­ков­ски:" О, бо­же мой! Ще дой­де да се ос­во­бо­дим от тия све­то­га­си­те­ли и през­ри­те­ли на на­шия бъл­гар­ски на­род..!" Не­го­ва­та буй­на и впе­чат­ли­тел­на при­ро­да не се за­до­во­ли­ла са­мо с пис­ма и про­по­ве­ди, а пре­ми­на­ла към дейс­твие.

Дас­ка­лът в Бра­и­ла под­гот­вя пър­ва­та че­та

Още през 1839 г. 18-го­диш­ни­ят Ра­ков­ски за­ми­на­ва за Ати­на, къ­де­то мла­ди и об­ра­зо­ва­ни ка­то не­го бъл­га­ри - уче­ни­ци и сту­ден­ти, ве­че са об­ра­зу­ва­ли ед­но Ма­ке­дон­ско дру­жес­тво ка­то про­ти­во­вес на ярос­тния ели­ни­зъм. Име­на­та им ста­ват из­вес­тни по-къс­но и за­то­ва ще ги спо­ме­нем: Иван Се­ли­мин­ски, Сто­ян Чо­ма­ков, Ила­ри­он Ми­хай­лов­ски /Ма­ка­ри­о­пол­ски/ и др. Ра­ков­ски, оба­че, не се за­до­во­лил са­мо със за­да­ча­та, въз­ло­же­на му от дру­жес­тво­то, да сле­ди во­ен­но­то и по­ли­ти­чес­ко по­ло­же­ние в Ца­риг­рад, а до­чул, че в дру­гия край на Бал­ка­ни­те - Бра­и­ла, Влаш­ко, се гот­ви въс­та­ние, на­ча­са по­тег­лил за там. То­ва се слу­чи­ло през ля­то­то на 1841 г. Опи­тът на ед­на че­та от 300 бъл­га­ри на­че­ло с ка­пи­тан Ва­сил Въл­ков да пре­ми­не Ду­на­ва бил осу­е­тен от на­ме­са­та на ру­мън­ска­та войс­ка, ко­я­то от­кри­ла огън по пла­ва­тел­ния съд, в кой­то би­ли чет­ни­ци­те и ед­на част от тях се из­да­ви­ли, а дру­га - пре­да­ли. Ра­ков­ски прис­тиг­нал пос­тфак­тум и под име­то Ге­ор­ги Ма­ке­дон вля­зъл в още по-дръз­ка за­ве­ра с гър­ци­те в гра­да. Об­щи­ят гръц­ко-бъл­гар­ски план включ­вал зав­ла­дя­ва­не на Бра­и­ла с по­мощ­та на ня­кол­ко хи­ля­ди ка­ва­ле­рис­ти и пе­хо­тин­ци бъл­га­ри от Бе­са­ра­бия и на­ла­га­не­то на кон­три­бу­ция на бо­га­ти­те, как­то и раз­граб­ва­не на оръ­жи­е­то от скла­до­ве­те в гра­да. То­ва без­раз­съд­но дейс­твие щя­ло да бъ­де пос­лед­ва­но от пре­ми­на­ва­не­то на за­ле­де­ния Ду­нав и вди­га­не на въс­та­ние в Бъл­га­рия. Съ­ве­ща­ни­я­та на то­зи ре­во­лю­ци­о­нен ко­ми­тет се про­веж­да­ли в къ­ща­та, къ­де­то бил от­сед­нал об­я­ви­ли­ят се за учи­тел по гръц­ки и френ­ски Ра­ков­ски. Пос­то­ян­но­то вли­за­не и из­ли­за­не на въ­о­ръ­же­ни лю­де в та­зи къ­ща съ­бу­ди­ло по­доз­ре­ни­я­та на влаш­ка­та по­ли­ция. Тя об­са­ди­ла учи­тел­ския дом, но мни­ми­ят дас­кал уз­нал що му се гот­ви и на­пад­нал с част от че­та­та ко­мен­дан­ство­то на бра­ил­ския гар­ни­зон. Пос­тъп­ка, бе­ля­за­на с от­ча­я­на храб­рост и дет­ско без­раз­съд­ство, за­що­то не взе­ла под вни­ма­ние на­ме­са­та на ре­дов­на­та войс­ка, сре­щу ко­я­то ен­ту­си­аз­мът на въс­та­ни­ци­те не чи­нел ни­що. Че­та­та се раз­бя­га­ла, а во­ди­те­лят й се скрил в ед­на къ­ща. Ко­га­то на­у­чил, че влас­ти­те са арес­ту­ва­ли ня­кол­ко на­пъл­но не­вин­ни бъл­га­ри и то с го­ле­ми се­мейс­тва, съ­вес­тта му про­го­во­ри­ла и той ре­шил да се пре­да­де, но не на вла­си­те, а на рус­кия кон­сул в Га­лац Си­ме­о­но­вич. Кон­су­лът, за да не ус­лож­ня­ва и без то­ва ус­лож­не­ни­те от­но­ше­ния на Ру­сия с Пор­та­та, най-под­ло го пре­дал на гра­до­на­чал­ни­ка. Ра­ков­ски бил съ­ден ка­то по­ли­ти­чес­ки прес­тъп­ник и осъ­ден на смърт. Спа­сил го оба­че гръц­ки­ят пас­порт и влаш­ки­те влас­ти тряб­ва­ло да го пре­да­дат на гръц­кия кон­сул в Бу­ку­рещ. Той го из­пра­тил в Ис­тан­бул, а там Ра­ков­ски, при­ет ка­то ге­рой, бил на­то­ва­рен по най-бър­зия на­чин на ко­раб и от­плу­вал за Мар­си­лия.

Зат­вор­ник, ад­во­кат и дра­го­ма­нин-съг­лед­вач

Ко­га­то шу­мо­те­ви­ца­та око­ло бра­ил­ска­та афе­ра за­тих­на­ла, Ра­ков­ски по­ел по мо­ре към Бал­ка­ни­те. По­се­тил Ати­на, пос­ле Ис­тан­бул и се за­вър­нал в Ко­тел. Пър­во се опи­тал да се гла­ви за учи­тел в Тър­но­во, но бун­тов­на­та му сла­ва ве­че го след­ва­ла ка­то сян­ка и мит­ро­по­лит Не­о­фит му от­ка­зал. Кот­лен­ски­те но­та­би­ли, за да прик­ри­ят зло­у­пот­ре­би­те си с об­щин­ски сред­ства, нак­ле­ве­ти­ли пред тур­ски­те влас­ти ба­ща му Стой­ко, кой­то бил во­дач на ес­на­фа и "не­по­вин­ния" Ра­ков­ски, как­то сам се на­ри­ча в ме­мо­а­ри­те си. Ето как­во пи­ше в до­но­са до ру­сен­ския гу­бер­на­тор: "Се­га ефен­дим, Стой­ко има ед­но мом­че на име Са­ва. Хо­дил по Ев­ро­па, а се­га до­шъл тук, то­зи син яз­ди хат /кон/, вър­ти ка­лъч и псу­ва тур­ци­те за ро­да и вя­ра­та им." Кле­ве­та­та хва­на­ла ди­киш, как­то каз­ва­ли тур­ци­те, то­ест ус­пя­ла и ба­ща и син би­ли арес­ту­ва­ни и зат­во­ре­ни в ру­сен­ския зат­вор, а по-къс­но хвър­ле­ни в страш­ния ис­тан­бул­ски зан­дан "Топ­ха­не". Тук Ра­ков­ски пус­нал дъл­га бра­да и за­ед­но с из­мъ­че­ния си отец ед­ва до­ча­кал за­се­да­ни­я­та на съ­да, кой­то не до­ка­зал ви­на­та на два­ма­та. Пат­ри­ар­хът и Бо­го­ри­ди оба­че, за да не бъ­дат за­по­доз­ре­ни в сим­па­тия към опас­ни­те вра­го­ве на цар­щи­на­та, нас­то­я­ли за теж­ко на­ка­за­ние. Стой­ко и Са­ва би­ли осъ­де­ни на се­дем го­ди­ни зат­вор, смек­че­ни с ог­ром­ни руш­ве­ти и вли­я­тел­ни хо­да­тайс­тва на три го­ди­ни и по­ло­ви­на. То­ва ра­зо­ри­ло фа­ми­ли­я­та и пет го­ди­ни след ос­во­бож­да­ва­не­то си, Стой­ко се спо­ми­нал. Мла­ди­ят Ра­ков­ски оба­че, кой­то доб­ре изу­чил ос­ман­ски­те за­ко­ни до­ка­то гни­ел в зан­да­на, вед­на­га след ос­во­бож­да­ва­не­то си през ав­густ 1853 г., ста­нал ад­во­кат и се от­дал на пред­при­е­ма­чес­тво и то дос­та ус­пеш­но. От всич­ко слу­чи­ло му се до­се­га, той про­у­мял ед­но: за да ус­пее във ве­ли­ка­та си цел тряб­ва да про­ме­ни на­чи­на си на дейс­твие. Ра­ков­ски се хвър­лил в дос­та рис­ко­ви на­чи­на­ния ка­то стро­еж на спир­тна фаб­ри­ка, мел­ни­ца, да­рак и от­ку­пу­ва­не на съ­би­ра­не­то на да­нъ­ци. Спе­че­лил дос­та па­ра, до­ка­то нак­рая не обър­кал смет­ки­те и вля­зъл в съ­деб­ни раз­при със съд­руж­ни­ци­те си бо­га­ти тур­ци. Тъй ка­то от­но­во тряб­ва­ло да по­пад­не зад де­бе­ли­те сте­ни на зан­да­на, пред­по­чел да из­бя­га от Плов­див.

За да се отър­ве от кре­ди­то­ри­те си, аван­тю­рис­тич­на­та му на­ту­ра се ре­ши­ла на още ед­на от­ча­я­на стъп­ка. Той пос­тъп­ва в ор­ден на дер­ви­ши, кой­то се пол­зва със сул­тан­ски при­ви­ле­гии още от вре­ме­то на Ор­хан. То­ва би­ла ло­жа, в съв­ре­мен­ния сми­съл, в ко­я­то чле­ну­ва­ли вис­ши тур­ски са­нов­ни­ци и в нея не се изис­ква­ло да си за­дъл­жи­тел­но мю­сюл­ма­нин. След ка­то пре­ка­рал из­вес­тно вре­ме на ед­но те­ке, кри­ей­ки се, Ра­ков­ски ус­пял да си уре­ди с по­мощ­та на вли­я­тел­ни при­я­те­ли дър­жав­на служ­ба: дра­го­ма­нин /пре­во­дач/ в глав­на­та тур­ска квар­ти­ра в Шу­мен. По то­ва вре­ме след не­ус­пеш­ни пре­го­во­ри с Пор­та­та за пок­ро­ви­тел­ство над бал­кан­ски­те хрис­ти­я­ни, Ру­сия оку­пи­ра­ла Влаш­ко. Ра­ков­ски пос­тъ­пил в ща­ба на ос­ман­ски­те вой­ски по по­ръ­че­ние на бъл­гар­ския та­ен ко­ми­тет и вля­зъл в кон­такт с ру­си­те. По вре­ме на оби­кол­ки­те му из стра­на­та съз­да­ва мре­жа от съг­лед­ва­чи и пре­да­ва све­де­ния за раз­по­ло­же­ни­е­то на тур­ски­те под­раз­де­ле­ния. Сре­щу не­го пос­тъ­пил до­нос и Ра­ков­ски от­но­во се озо­вал в пран­ги и от­ве­ден в Шу­мен. При­съ­да­та, ко­я­то го очак­ва­ла, би­ла раз­стрел, но съ­дът тряб­ва­ло да се със­тои в Ца­риг­рад. По пъ­тя през Бал­ка­на не­го­ви­те дру­га­ри на­пад­на­ли кон­воя и Ра­ков­ски ус­пял да из­бя­га и се ук­рие в Ко­тел. След ме­сец-два не­ук­ро­ти­ми­ят бъл­га­рин по­ел за Ца­риг­рад, къ­де­то съз­дал че­та с цел да осъ­щес­тви връз­ки с рус­ки­те вой­ски край Си­лис­тра, но по­ра­ди струп­ва­не­то на тур­ски вой­ски, тряб­ва­ло да се от­ка­же и да раз­пус­не че­та­та. Той се скрил от­но­во в Ко­тел и окол­нос­ти­те му и от то­ва вре­ме да­ти­ра пър­ва­та ре­дак­ция на по­е­ма­та му "Гор­ски път­ник", как­то и на­ча­ло­то на ме­мо­а­ри­те му "Не­по­ви­нен бъл­га­рин". В края на 1854 г. Ра­ков­ски пре­ми­нал Ду­на­ва при Сви­щов и прис­тиг­нал в Бу­ку­рещ в очак­ва­не на бла­гоп­ри­ят­ни об­сто­я­тел­ства, за да се на­ме­си в съ­би­ти­я­та. Та­ки­ва оба­че не нас­тъп­ват по­ра­ди оку­па­ци­я­та на Влаш­ко от ав­стрий­ски и тур­ски вой­ски и на­ши­ят ге­рой се от­дал от­но­во на ли­те­ра­тур­на дей­ност. Крим­ска­та вой­на за­вър­шва с раз­гром на Ру­сия от съ­юз­ни­ци­те на Тур­ция и през март 1856 г. в Па­риж е под­пи­сан ми­рен до­го­вор, кой­то сил­но ог­ра­ни­чил дейс­тви­я­та на Ру­сия на Бал­ка­ни­те. През съ­ща­та го­ди­на Ра­ков­ски на­пус­нал Влаш­ко и се ус­та­но­вил в Но­ви Сад, то­га­ва в Ав­стро-Ун­га­рия, един от сръб­ски­те прос­вет­ни и кни­жов­ни цен­тро­ве. Тук за­поч­нал из­да­ва­не­то на вес­тник "Бъл­гар­ска днев­ни­ца" и за­вър­шва "Гор­ски път­ник". По­се­ща­ва бо­га­та биб­ли­о­те­ка, за да съ­би­ра ма­те­ри­а­ли за ед­на бъл­гар­ска ис­то­рия, за бъл­гар­ски реч­ник, сла­вян­ска ми­то­ло­гия и пла­ни­ра под­го­тов­ка­та на учеб­ни­ци. По то­ва вре­ме се за­ни­ма­ва още с куп не­ща ка­то кро­е­жи на ре­во­лю­ци­он­нни пла­но­ве, осъ­щес­твя­ва­не на връз­ки със сръб­ски ми­нис­три. Та­зи ши­ро­ка дей­ност не ос­та­ва не­за­бе­ля­за­на от тур­ски­те влас­ти и те из­пра­щат но­та до ав­стрийс­ко­то пра­ви­тел­ство, да­ло под­слон на то­зи опа­сен и твър­де ак­ти­вен бъл­га­рин. Ре­зул­та­тът е пред­пи­са­ние Ра­ков­ски да на­пус­не вед­на­га гра­ни­ци­те на Ав­стрия. Той се за­вър­нал във Влаш­ко и от­но­во се впус­нал в го­лям брой на­чи­на­ния ка­то от­кри­ва­не­то на бъл­гар­ско учи­ли­ще, из­да­ва­не­то на учеб­ни­ци, опит­ва да от­во­ри пе­чат­ни­ца и крои пла­но­ве да из­да­ва "Бъл­гар­ска днев­ни­ца" на френ­ски в Брюк­сел, за да за­поз­нае ци­ви­ли­зо­ва­ния свят с по­ло­же­ни­е­то и теж­не­ни­я­та на бъл­га­ри­те в Ос­ман­ска­та им­пе­рия. То­ва до­ве­ло до нов на­тиск от стра­на на Тур­ция и Ав­стрия и из­гон­ва­не­то на Ра­ков­ски, кой­то ос­вен всич­ко, ус­пя­ва да под­по­мог­не и съз­да­ва­не­то на из­вес­тна­та Бол­град­ска гим­на­зия.

През март 1858 г. Ра­ков­ски е ве­че в Оде­са, къ­де­то пре­кар­ва две го­ди­ни, по­лу­ча­ва рус­ко по­дан­ство и се от­да­ва на из­клю­чи­тел­но пло­дот­вор­на кни­жов­на дей­ност. От то­ва вре­ме е из­вес­тна­та му твор­ба "Ключ бол­гар­ско­го язи­кя". През про­лет­та на 1860 г. прис­ти­га в Бел­град и спе­че­лил бла­го­раз­по­ло­же­ни­е­то на княз Ми­лош, прис­тъп­ва към из­да­ва­не­то на вес­тник "Ду­нав­ски ле­бед". В не­го взе­ма от­но­ше­ние по всич­ки па­ре­щи въп­ро­си на бъл­га­ри­те по то­ва вре­ме. Ид­ват, оба­че, съд­бо­нос­ни съ­би­тия и Ра­ков­ски изос­та­вя всич­ко и се включ­ва в тях.

Пър­ва­та бъл­гар­ска ле­гия

Сръб­ски­ят княз Ми­ха­ил Об­ре­но­вич се под­гот­вя да от­хвър­ли на­пъл­но тур­ска­та опе­ка ка­то про­го­ни 3-4 хи­ляд­ния гар­ни­зон от Бел­град. То­ва е знак за буй­ния бъл­га­рин, че ча­сът за дейс­твие е до­шъл. Ра­ков­ски раз­ра­бот­ва "План за ос­во­бож­де­ни­е­то на Бъл­га­рия", кой­то пред­виж­да сфор­ми­ра­не­то на бъл­гар­ски полк от 1200 "окър­ва­ве­ни в бой лю­де", с ко­и­то да нав­ле­зе в Бъл­га­рия и по гре­бе­на на Ста­ра пла­ни­на да стиг­не до ста­ра­та сто­ли­ца Тър­но­во, къ­де­то да се със­та­ви пра­ви­тел­ство. В Бел­град око­ло Ра­ков­ски се съ­би­рат от 600 до 800 доб­ро­вол­ци от всич­ки кра­и­ща на оте­чес­тво­то, а на 1 ав­густ 1862 г. към бъл­гар­ския на­род е из­пра­тен по­зив за въс­та­ние. Та­ка се съз­да­ва из­вес­тна­та в ис­то­ри­я­та Пър­ва бъл­гар­ска ле­гия. В нея учас­тват из­клю­чи­тел­ни лич­нос­ти ка­то Ва­сил Лев­ски, Сте­фан Ка­раджа, Илъо вой­во­да, Ва­сил Дру­мев и др. Ле­ги­о­не­ри­те учас­тват в бо­е­ве­те за прев­зе­ма­не­то на Бел­град, но ре­зул­та­тът от то­ва е спо­ра­зу­ме­ние меж­ду Сър­бия и Тур­ция и приз­на­ва­не на сръб­ски­те пре­тен­ции. Ус­ло­ви­е­то на ос­ман­ци­те е раз­пус­ка­не­то на опас­на­та ле­гия. Ра­ков­ски е ра­зо­ча­ро­ван, но не и от­ча­ян. Той прис­ти­га в Ати­на за пре­го­во­ри за съв­мес­тни дейс­твия сре­щу тур­ци­те, но сре­ща гръц­кия на­ци­о­на­ли­зъм и сръб­ско­то ко­вар­ство. Раз­брал, че в то­зи мо­мент не мо­же да се пос­тиг­не съг­ла­сие меж­ду бал­кан­ски­те на­ро­ди, Ра­ков­ски пос­ти­га съг­ла­сие в дру­га об­ласт. Ид­ва ер­ген в Ати­на, а си тръг­ва сго­ден за мла­да­та Фро­со, дъ­ще­ря на бъл­га­ри­на Хаджи Хрис­то. Мла­да­та го­де­ни­ца оба­че нап­раз­но ча­ка близ­на­ти­ят от влаш­кия вя­тър Ра­ков­ски да се вър­не и да склю­чи с нея брак. Той от­но­во е об­ла­дан от иде­я­та за ос­во­бож­де­ни­е­то на оте­чес­тво­то си, в ко­я­то, как­то твър­дят при­я­те­ли­те му, се е клел пред тях три пъ­ти. Все пак из­пра­ща ед­но из­вес­тие до го­де­ни­ца­та си, че всич­ко мо­же­ло да ста­не, ко­га­то ста­ро­бъл­гар­ски­ят бял­бог из­пра­тел свет­ли дни на оте­чес­тво­то.

През март 1864 г. Ра­ков­ски за­поч­ва да из­да­ва нов вес­тник във Влаш­ко - "Бу­дущ­ност". Тук под­ла­га на ос­тра кри­ти­ка па­не­ли­низ­ма и про­па­ган­да­та на гръц­ка­та пат­ри­ар­шия. След де­се­тия брой оба­че вес­тни­кът, из­да­ван с вол­ни по­жер­тву­ва­ния, спи­ра. Два ме­се­ца по-къс­но не­у­мо­ли­ми­ят Ра­ков­ски из­да­ва нов, "Бра­ни­тел", но са­мо в един брой. То­зи път но­та­би­ли­те в ли­це­то на Хрис­то Ге­ор­ги­ев Ба­ка­ло­о­лу му от­каз­ват фи­нан­со­ва под­дръж­ка след кон­фликт с тях.

През 1865 г. , по­ра­ди нас­тъ­пи­ло­то вре­мен­но по­ли­ти­чес­ко за­ти­шие, Ра­ков­ски от­но­во се от­да­ва на пло­дот­вор­на кни­жов­на дей­ност, то­га­ва из­ли­за и спи­са­ни­е­то "Бъл­гар­ска ста­ри­на". На­ши­ят ге­рой оба­че не е чо­век, кой­то мо­же дъл­го вре­ме да стои ми­рен и от­но­во се на­мес­ва във тур­ско-влаш­ки­те раз­при. Кня­зът Ку­за е дет­ро­ни­ран и за­ме­нен с ре­ген­ство, ко­е­то Пор­та­та не при­е­ма. Влаш­ко­то пра­ви­тел­ство ис­ка да из­пол­зва бъл­га­ри­те сре­щу Тур­ция и пред­ла­гат на Ра­ков­ски да съз­да­де ле­ги­он. Ско­ро оба­че се от­каз­ва от не­го­ви­те ус­лу­ги и прив­ли­ча по-кон­фор­мис­тки нас­тро­е­ни бъл­га­ри. Ра­ков­ски, из­глеж­да, е ня­мал на­ме­ре­ние да се от­ка­же, за­то­ва го пог­ва влаш­ка­та по­ли­ция и той от­но­во тряб­ва да бя­га. Прис­ти­га в Ру­сия, но по­лу­ча­ва прис­тъп на ту­бер­ку­ло­за, не­ле­чи­ма по то­ва вре­ме бо­лест. По­зак­реп­ва се под гри­жи­те на Па­на­йот Хи­тов, стар не­гов дру­гар, пос­ле от­ся­да в Кип­ри­я­нов­ския ма­нас­тир край Ки­ши­нев. В Ру­сия оба­че ни­кой не от­го­ва­ря на по­зи­ви­те му за въс­та­ние и той се връ­ща във Влаш­ко. Тук вет­ро­ве­те са се про­ме­ни­ли и при но­вия княз Ка­рол, не­мец по про­из­ход, ус­ло­ви­я­та за ре­во­лю­ци­он­на дей­ност са по-бла­гоп­ри­ят­ни. Ра­ков­ски оба­че се оказ­ва изо­ли­ран идей­но и от мла­ди­те, и от ста­ри­те от Доб­ро­де­тел­на­та дру­жи­на. Той е не­по­ко­ле­бим по въп­ро­са как тряб­ва да се во­ди бор­ба­та: под­гот­вя­не на дви­же­ние в Бъл­га­рия чрез че­ти и съ­би­ра око­ло се­бе си кръг от съ­миш­ле­ни­ци. Ра­ков­ски из­ра­бот­ва и "Прив­ре­ме­нен за­кон за на­род­ни­те гор­ски че­ти" - 1 яну­а­ри 1867 г. То­зи до­ку­мент пред­виж­да със­та­вя­не­то на ед­но " Вър­хов­но бъл­гар­ско тай­но граж­дан­ско на­чал­ство" от се­дем ли­ца и под­чи­не­ни­е­то на всич­ки вой­во­ди на един гла­вен, наз­на­чен от на­чал­ство­то. Ве­че се­ри­оз­но бо­лен, Ра­ков­ски от­да­ва пос­лед­ни­те си си­ли за еки­пи­ра­не­то и из­пра­ща­не­то на че­ти в Бъл­га­рия на­че­ло с вой­во­ди ка­то Фи­лип То­тю и Па­на­йот Хи­тов. Ок­ри­лен от вес­ти­те за бит­ки­те на че­ти­те във вът­реш­нос­тта, той пи­ше своя пос­ле­ден труд "Бъл­гар­ски­те хай­ду­ти".

На 9 ок­том­ври 1867 г. от аб­сцес в ля­ва­та стра­на, след не­ус­пеш­на опе­ра­ция, ве­ли­ки­ят бъл­га­рин Ге­ор­ги Са­ва Ра­ков­ски пре­да­ва Бо­гу Дух в ръ­це­те на сес­тра си Не­ша и на­пус­ка то­зи свят. Ка­то ко­ме­та. Ярък, ог­нен и неп­ри­ми­рим! След не­го по­ро­бе­на Бъл­га­рия ве­че не би­ла съ­ща­та.

*Заг­ла­ви­я­та са на ре­дак­ци­я­та

Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини

Вижте всички актуални новини от Standartnews.com