Вечно искаме да сме стъпили с единия крак на Алпите, с другия на Урал
Модернизацията на Княжеството започва с Фердинанд и Стамболов, казва проф. Петър Стоянович в специално интервю за в. "СТАНДАРТ"
* НАТО и ЕС са най-сигурният гарант за спокойствие и ясен избор на идентичност и принципи
* Преосмислянето на цели отрязъци от историята ни е доказателства за нашата европеизация
* В онзи период сме били важни и интересни за чуждата дипломация
През ноември на книжния пазар у нас излезе книгата "Завоят на изток" на проф. Петър Стоянович. В книгата той разглежда периода 1894-1898/1899 г., в който след решаване на въпроса с Българската криза, опасността от реален конфликт с Русия и създаването на българската династия, князът и държавата са изправени пред проблема за добиване на международна легитимност. За историята, обратите и погледа изток-запад разговаряме с автора на изданието проф. Стоянович.
- Проф. Стоянович, излезе нова Ваша книга озаглавена: "Завоят на изток", в която споделяте с читателя делото на княз Фердинанд I в дипломатическите документи на Австро-Унгария. Защо завой на изток?
- Разглежданият период е решаващ както за генералната линия на просперитет на Княжество България, така и за големи размествания в партийно-политическия пейзаж, за бъдещето на държавния глава по отношение на налагането на династията, а не на последно място и за геостратегическата ориентация на държавата.
В монографията разглеждам един от най-ключовите моменти на новата ни история в края на 19 век. Тогава България засилва икономическата и политическа си мощ под ръководството на Стамболов, диктаторът все още е вездесъщ и любимец на западните велики сили. Княз Фердинанд е на трона по-скоро по негова, отколкото по Божия воля. Но заради прекъснатите от Русия дипломатически отношения държавният глава на Княжеството е с неуреден международен статут. Непризнат е. Съвсем естествено беше да потърся гледната точка на онази дипломатическа служба, която (заедно с английската) следи и дори направлява събитията у нас до средата на 1890-те години - австро-унгарската.
- В книгата разглеждате периода на годините - 1894-1898-99, в който държавата ни се сблъсква с не един проблем, но основните са може би два - реален конфликт с Русия и добиване на международна легитимност. Как князът постига баланса и до конфликт не се достига, но и страната напредва в нейната европеизация?
- На първо място 1894-1899 бяха годините на първата кулминация в процеса на европеизация и модернизация на Княжеството. Той започна активно едва с преодоляване на Междуцарствието (1886-1887), с избора на княз Фердинанд (1887) и с набиращата мощ на режима на Стефан Стамболов. На практика във всички области на държавното управление и обществения живот България целенасочено и с бързи темпове се устреми да навакса изгубеното през вековете на чуждата османска власт, като в средата на периода първите сериозни постижения в ключови отрасли бяха не само видими, но даваха основание за дългосрочни надежди.
След като пътят за всякакви отношения на Изток бяха отрязани след прекъсването на дипломатическите отношения между България и Русия, правителството задълбочи отношенията си със Запада, умело балансирайки и с Османската империя. В голяма степен, след 1886-та освободеният от руснаците терен беше зает от обратната страна "без бой" и при готовност на кабинета Стамболов. Само след няколко години Княжеството изглеждаше като един кораб, поел непоколебимо и динамично към ясно поставени цели на стопански възход, бурна законодателна дейност, със здраво налагане на управленския курс навътре и стабилно присъствие на международната сцена, желаещо да задоволи националните интереси по еволюционен начин. Нито протекционизмът и авторитаризмът на Стамболов, нито непрестанните му предизвикателни политически ходове спрямо Портата можеха да попречат на Виена и Лондон (и на западните велики сили като цяло) да гледат на него като на проверен гарант на европейския път на държавата и предвидим стратегически партньор в Ориента.
Русия, сама вкарала се в капана на предизвикания от нея разрив с наскоро освободената балканска страна, нямаше намерение да напусне конфронтационния курс. Докато начело на България стоеше Стамболов, Санкт Петербург не таеше надежда за промяна на курса. А самият цар Александър III и близкото му обкръжение не показваха и най-малко желание за това. На правителството в София оставаше просто да следва с постоянство модернизацията и стабилността: първото с помощта на западните сили, второто, облегнато на армия, полиция и администрация.
След преврата срещу Александър от август 1886-та всички опити за насилствена промяна на държавната власт, за метеж или вмешателство, бяха разбити с твърда ръка. Прочее, разправата с тези бунтовни елементи щеше да бъде още по-сурова, ако някои западни агентства не бяха се намесили пряко в работата на местните правоохранителни и съдебни органи, най-вече от грижа за отношенията си с Русия.
След шестата година на управлението си некоронясаният цар на България, Стамболов, събра върху себе си критична маса от недоволство, граничещо с омраза. Безпардонният му стил на управленец не можеше повече да бъде прикриван от изключителните му качества на държавник. Икономически, политически, морални и междуличностни причини направиха почти невъзможното, така щото в единен фронт срещу него да се обединят лица, които не отричаха големия напредък на Княжеството, но отказваха да плащат личния и обществен данък на една власт, която с право схващаха като тиранична. Непрестанното твърдо обуздаване на македонските елементи и стриктното придържане към отказа от революционни действия за обединение на етническото землище скоро превърнаха и редица македонстващи в заклети врагове на премиера. Към Съединената легална опозиция се присъединиха както редица отблъснати от стила на Стамболов бивши либерали, така и македонски дейци и военни.
В привидна пасивност държавният глава изчакваше превръщането си в първи и незаобиколим фактор на политическата сцена, от която силният на деня да бъде изолиран. На този фон приетата оставка на премиера през май 1894 г. се яви като логично следствие, а не като изненадващ ход.
- Използвате много източници от австро-унгарските архиви. Кои са любопитните моменти, на които се натъкнахте в изследването си?
- Работих в Държавния архив на Австрия още като студент и докторант във Виена. В основата на сега издадената книга лежи докторатът ми там, затова съм я посветил на професорите ми в Иречековия институт, на които дължа много. Разбира се, посветих я и на моя благодетел проф. Милчо Лалков.
Колкото до любопитните моменти, няма как да бъдат изброени набързо. Чуждата дипломация и служби са поддържали тогава жив и ежедневен интерес към случващото се в България, били сме им важни, и интересни, което за жалост не можем да твърдим за днешното времеЕ Това не трябва ли да възбуди поредица от съмнения в качеството на властта у нас през последните десетилетия?
Масивът в чуждите архиви е огромен и въпреки немалко прочетеното от български историци, пред нас стоят канари от информация. Приемам този факт като щастливо предизвикателство!
- Днес страната ни изправена ли е отново през избор - Изток - Запад или според вас можем поне от тази гледна точка да сме "спокойни"?
- България винаги е била изправена пред генералния избор Изток-Запад, Азия-Европа. Народопсихологията ни е устроена, уви, така, че да иска вечно да е добре и с двете страни, да сме стъпили с единия крак на Алпите, с другия на Урал. Колкото и да е удобно това разкрачване, нито географското ни положение, нито историята ни би го позволила.
През последните години имахме историческия шанс да станем членове на НАТО и ЕС, което е най-сигурният гарант за относително спокойствие и - да не го забравяме - ясен избор на идентичност и принципи. Но чисто спокойствие няма никъде. Има гаранции след самоучастие.
- Какво още не е изследвано и предстои да се изследва по отношение на делата на княз Фердинанд?
- О, щастливи са онези, които тепърва ще работят по темата. Управлението, пък и самата личност на цар Фердинанд, дават такова поле за изследване, че по него може да работи поне още едно поколение историци.
- Лично Вие ще продължите ли по темата Фердинанд?
- Господ здраве да дава, разбира се. Вече имам предвид дори някои книги в тази посока. Богатството на извори е огромно, пъстро, понякога дори го считам за неизбродно. И да Ви кажа ли, най-радостното е, че виждам както в науката, така и сред читателите една тенденция за преосмисляне на цели отрязъци от нашата история, на личности и дейността им. Това ако не е доказателство за същинската ни европеизация, здраве му кажи.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
