Мизия е в пропастта между кебапчето за 4,50 и дарените последни 4 лв.
Възрастна жена от оряховско село дари последните си 4 лева за пострадалите от Мизия. В същото време кебапчето в наводнения град удари 4,50. Галоши и гумени ботуши подгониха цените на марковите обувки, утвърждавайки пазарните принципи на джунглата - и Мизия разбра, че след пика си всяка трагедия се превръща в ежедневие, в което си оставен сам на себе си.
Дори и потопът. А може би най-вече той. Че след отплаването на Ноевия ковчег оставаш в нещо, което много прилича на българския казан в ада.
Където солидарни сънародници те натискат надолу, ако опиташ да изплуваш, и превръщат трагедията ти в бърз начин за лично облагодетелстване или пиар.
Това се случва с всяка драма в опосканата ни и обрулена държава, която явно умее да страда и тъгува в дните за траур и да търси евтини начини за употребата на същия този траур в следващите дни. Преди Мизия го разбра "Аспарухово", научи го и Бисер, узна го и Перник след земетресението, което само за няколко минути засели в целия град страха. При това го научиха всеки на свой гръб.
Защото, когато водата се отдръпне и заедно с първите наченки на сушата изплуват отчаянието и чувството за безперспективност, заедно с тях идват спекулантите. Идват хората, за които трагедията ти е пазар или пиар, за да ти продадат лопата на цената на лаптоп или да се снимат с теб, за да демонстрират съпричастност, каквато усещат единствено, когато към тях е насочена камера.
Принципът "лявата ръка да не знае какво прави дясната" явно е останал тайна за десетки дарители, за които най-важното е фирменото им лого, а въпросът какво точно даряват остава на заден план. Появяват се странни езикови конструкции като "корпоративна солидарност" и човек остава с впечатлението, че Бог е насрочил целия този потоп само и единствено в името на PR-а. Може би и затова спонтанните и единични жестове на отделни хора останаха някак си скрити и невидими - солидарността не е корпорация, в която нашите емоции и постъпки са своеобразен членски внос. Тя е островчето, което остава след отдръпването на голямата вода, когато хората имат нужда не просто от помощ, а от възобновяването на крехкото човешко доверие, което няма фирмено лого. От разговор. От човек, който е редом с теб в нещастието, когато прожекторите вече са си отишли, и който по някакъв начин ти напомня, че животът продължава.
Именно тя е китът, на който се крепи способността ни да завържем разпокъсаните нишки на разпадащия се свят и да намерим основание да продължим, когато вече не сме интересни за медиите и нашата истинска история продължава да се разказва в самота.
Защото, срам не срам, скоро ще забравим за Мизия. Ще се появят нови трагедии и прожекторите вероятно ще се насочат към тях - защото, както всяко чудо, и всеки потоп е за три дни. А Мизия ще трябва тепърва да гради и именно тогава ще се нуждае от помощ. Вместо това вероятно, както и в Перник и "Аспарухово", ще дойдат държавните чиновници, които ще се пазарят за всеки лев помощ. Фирмите, които уж възраждат, а търсят начин да надпишат сметката, която държавата ще плати на финала. Идват онези, за които нещастието е касичка. Вероятно навремето са успели да се спасят с Ноевия ковчег.
Последвайте ни в Google News Showcase за важните новини
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
