Столичен квартал заподозря, че общината му готви Лясковец 2 с откриването на защитено жилище за хора с психични заболявания. Ако не бе случаят с Петко Савов, това вероятно щеше да си остане кротко мероприятие на общинарите, отразено само в колонките на вестниците, вероятно дори с позитивен знак. Внезапно обаче аналогията със стрелеца от Лясковец извади на бял свят таените ни предразсъдъци и страхове, белязали тези хора с дълбока стигма, от която няма отърване. Ние искаме тях и проблемите им под ключ - сега и завинаги, по възможност оградени зад дебели зидове и извън населени места. Там, в своето кукувиче гнездо, да си отключват и заключват кризите, да ги тъпчат с хапчета, докато заприличат на зеленчуци, и да ги връзват до посиняване, за да не посягат на нашия нормален свят. Докато са под ключ, можем да бъдем толерантни към тях. Можем дори да им отпускаме някакви пари за интеграция, но само ако се интегрират някъде другаде. Ако са невидими за нас.
Само дето има едно "но". Човекът в Лясковец, който превърна името на малкото градче в синоним на касапница, нямаше диагноза. Не знам дали дори и сега му е поставена такава. Той не е лекуван, не е изследван и към момента, когато полицаите са потвърдили най-страшните му подозрения, че светът наистина го преследва, се е смятал за абсолютно нормален и психично здрав. Не знам дали авторката на другото убийство, което ни разтърси напоследък - Атанаска, не носи в себе си скрита диагноза като бомба със закъснител, но по документи тя със сигурност е била здрава, когато е посегнала на малката Алекс. Сред нас вероятно има и десетки други хора, които поради разпада на здравната система и обществото като цяло отдавна са заличили вътрешните си граници между нормално и патологично и пребивават в нашия свят само с единия си крак. Хора, които за нас са просто "малко странни", но доколкото не са прекрачвали прага на психиатричния кабинет, приемаме за нормални. Тяхното кукувиче гнездо е всъщност цялото ни общество, което в момента няма нито мисленето, нито механизмите да ги убеди да се лекуват, ако те не пожелаят сами. Затова и повечето близки отчаяно си затварят очите срещу подобни патологични прояви, знаейки, че в момента, когато човекът до тях отиде в болница, върху него вече ще падне клеймо. Клеймо, което няма да му позволи да се върне в нормалния свят, защото вече ще бъде белязан. Затова и обикновено близките търсят лекарска помощ твърде късно, чак когато този човек стане опасен, защото вече се е оттеглил оттатък вътрешната си граница. Да не говорим за усилията, които се искат, за да бъде задействана бюрократичната машина, ако той не желае да се лекува сам. Това е държава, оставила лудите си на произвола на съдбата и поради това превърнала се в една огромна лудница. Където по ирония на съдбата психичноболните във въпросното защитено жилище са едни от малкото диагностицирани. И едни от малкото, над които гарантирано са щели да бдят лекари и санитари.
Разбира се, общината можеше да помисли за откриването на това жилище не точно до училищен двор, особено като се има предвид способността на добрите намерения да излизат извън контрол. Както и предвид нагласите на обществото и аналогиите със съвсем скорошния случай в Лясковец. А не първо да предлагат недообмислени идеи и да се отказват от тях впоследствие. По-лошото е обаче, че една иначе добра идея "изгоря" заради непремислена реализация. И се превърна в тест за това, доколко "здравото" ни общество е готово да приеме тези хора. Непрестанно се говори за дневни центрове за тях, за защитени жилища за онези, чиито ментални проблеми са леки и те не са опасни за обществото, за интегриране в обществото. И за всичко това дори се харчат пари. Целият проблем е, че вече не знаем кои точно са лудите.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
