Шепа подли хора ускориха физическия срив на Азарян, казва съпругата на големия режисьор
Валентина Радинска, мъжкото момиче от града на войводите Сливен, завършва Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Работи като редактор в Студия за игрални филми "Бояна", като журналист и ментор по творческо писане в Алма матер. Издала е 9 стихосбирки, а документалният й роман "Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо" има вече два тиража.
Нейни стихове са превеждани на всички европейски езици. Самата тя превежда брилянтно Марина Цветаева на български, за което получава голямата награда на съюза. През 1998 г. е удостоена с националното отличие "Мара Белчева" за цялостно поетично творчество. Има още серия от призове, член на българския ПЕН-клуб, на Сдружението на писателите и на Литературния кръг "Смисъл".
- Валентина, кога написахте първото си стихотворение? Какви бяха "критиките" за него?
- Какви "критики"!? Бях в четвърти клас, дори не знаех какво е това, което съм написала. А то беше - първото и единственото в моя живот хумористично стихотворение. Вече не го помня, но естествено беше за някакъв двойкаджия. После учителката ми по български език ме "залови", че пиша, и ме изпрати в редакцията на местния вестник - "Сливенско дело" се казваше в онези години. И така започнах да публикувам стихове.
- Каква беше детската ви мечта за бъдещето - актриса, космонавт или нещо съвсем друго?
- Нещо съвсем друго. В Сливен гостуваше някакъв цирк и в онези бедни години, когато имах една единствена рокля, толкова ме впечатлиха блестящите костюми на въжеиграчката и звероукротителката, че ми се прииска да стана циркова актриса! Но това беше много преди да пропиша стихове.
- Как си прекарвахте като студентка в Москва? Имаше ли истински "купон", или времето и милиционерите не го позволяваха?
- Тогава всичко беше прекрасно. Библиотеката в Литературния институт беше втората по богатство в Москва - не само с книгите на големите руски писатели, но и с тези на западните. В онези години западните книги се превеждаха на руски много преди да се появят на български. Имаше едно списание - "Иностранная литература", връстниците ни го помнят... Оказах се потопена в една голяма култура. Поетите Белла Ахмадулина, Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски пълнеха стадиони като "Лужники" за литературни четения. Театърът на "Таганка" с Юрий Любимов и Висоцки беше в апогея си... Да, имаше истински купон - и не само в смисъла, който днес се влага в тази дума. Какъв по-голям купон от този да се качиш с още 6-7 колеги и няколко бутилки вино на последната електричка за писателското селище Переделкино
и да прекараш нощта край гроба на великия поет Борис Пастернак
- Кога и как попаднахте в баш писателските среди? Какво се случваше тогава на "Ангел Кънчев" 5 и въобще в литературата ни - интриги, забранени любови, качествени творения...
- От интригите в писателските среди никога не съм се интересувала - нито по-рано, нито сега. И от чуждите забранени любови също. Тогава на "Ангел Кънчев" 5 просто имаше едно място, където писателите можеха да се събират. А днес такова място няма - и може би затова си спомням с носталгия за онова писателско кафене. Може би поради характера си рядко се чувствам част от някаква група хора - единак съм, макар често да правя друго впечатление. Изморявам се от непрекъснато общуване. Вътрешната ми тишина ми е далеч по-скъпа от гилдийните шумове. Но и тогава, естествено, се случваха литературни събития - беше времето на "Българския Великден" на Тончо Жечев и на още много прекрасни книги.
- Как се отнасяха маститите автори към млада дама конкурент като вас?
- Най-вече някои от маститите авторки демонстрираха пренебрежение. Но не всички, в никакъв случай... А за авторите - те смятаха, че щом една поетеса е хубава, няма как да е и талантлива. Та ми трябваше известно време да се справя с това.
- Имаше ли откровен сексизъм, или типичното за арт гилдията лицемерие беше над всичко останало?
- Тази дума "сексизъм" тогава не я бяхме чували още. Съответно - и това, което стои зад нея, го нямаше. Поне аз не съм го усетила. Пък и не бих казала, че всички хора от която и да е гилдия могат да се сложат под общ знаменател. Тук си спомних нещо, казано от големия грузински театрален режисьор Роберт Стуруа - че
талантливите хора са отделна нация
Тъй че във всяко съсловие има две нации. Макар епохата на постмодернизма да дава доста възможности тази разлика да бъде замазана. Бездарните хора винаги са били повече от талантливите. И винаги са полагали големи усилия да прикрият бездарието си - като премахват критериите, като се стремят да ги подценят, по възможност да ги разрушат и преобърнат. За да не е толкова очевидно тяхното безплодие. Та - във всяка гилдия, според мен, най-лицемерни винаги са били най неталантливите хора.
- Беше ли от пръв поглед влюбването ви с Азарян? Разкажете за сватбата ви - имаше ли меден месец или поне медена седмица?
- Като журналист във вестник "Народна младеж" отидох да правя интервю с Коко и с актьора Георги Новаков след излизането на филма по романа на Радичков "Всички и никой". Това си остана и единственият филм на Коко. Не, не беше влюбване от пръв поглед в буквалния смисъл - първата ни среща беше катастрофална, защото се оказа, че касетофонът ми не работи и аз започнах да записвам на ръка. Азарян ме гледаше строго и недоверчиво, на тръгване дори не ми подаде ръка. И ми поръча като напиша интервюто на машина, да му го занеса за редактиране. И започна моето ходене по мъките. Защото ако някой не знае как той редактираше интервютата си, мога да кажа, че това беше кошмар за журналиста при тогавашните условия - когато нямаше компютри и всичко трябваше да се преписва на машина отново и отново! И така, покрай това преписване, започна да се заражда оня магнетизъм, който ни свърза завинаги. Сватбата ни беше съвсем скромна, в съвета в община "Искър".
Кумове ни бяха Тодор Колев и тогавашната му съпруга Йорданка
И нямахме никакъв меден месец, нито дори седмица. Коко пак беше посред някакъв репетиционен период.
- Как работеше и живееше той - откъде идваше и с какво се подхранваше изключителната му харизматичност?
- Беше изключително дисциплиниран вътрешно човек - приоритетите му бяха непоклатими. Не отделяше никакво време за каквито и да било излишни неща. Винаги беше зает с подготовката на поредната си постановка. Или пък четеше книги. Или отговаряше на въпроси на журналисти. Не съм виждала друг човек, който така да умее да не си губи времето. Толкова вътрешно организиран, толкова компактен като личност. Харизматичността му имаше няколко компонента - изключителната му човешка субстанция, вродена мъдрост, деликатност, натрупаната интелигентност и преработен опит. Коко беше
най-добрият човек, когото съм срещала
Никога нямаше желание да взема, но винаги искаше да дава. А имаше много за даване...
Затова и до сега, пет години след като си отиде, учениците му и всички, които са го познавали, не могат да го забравят. И продължават да го обичат.
- Учениците му често цитират неговите театрални заповеди - кои бяха житейските, които Азарян спазваше и на които държеше?
- Никога да не причинява зло никому. Да не казва лоша дума за когото и да било - особено за колеги. Да не съди прибързано, да се опитва да разбере хората и да се постави на тяхно място. А също и да не наранява с думите си. Умееше да каже всичко на всекиго, но така, че другият човек не само да не се обиди, но и да му бъде благодарен за казаното.
- Как успявахте да се усмихвате в онези тежки години, когато се борехте с болестта на сина ви Степан?
- Това изпитание ни сплоти, разви ни като хора, и ни показа колко са силни и сериозни чувствата, които ни свързват. Отстрани сигурно е изглеждало, че сме ощетени, но всъщност животът ни беше дал толкова много. Но на друго ниво, не на делничното.
- Как Азарян успя да запази бясното си арменско чувство за хумор при всичките драми в живота ви?
- То беше част от него. И много му помагаше да преодолява трудните моменти.
- Възможно ли е добрият артист да бъде кофти човек? Как понесе Азарян своето "пенсиониране" от Академията? Чочо Попйорданов тогава искаше да пали пожари...
- Възможно е, има много такива случаи. "Пенсиониране" е изключително деликатна дума за онова, което му спретнаха шепа негови колеги в театралната академия. Това беше подла постъпка,
преднамерена жестокост, добре обмислена злина
И друг път съм казвала - смятам, че именно този шок, който той преживя покрай това "пенсиониране", поради унизителния начин, по който беше извършено, тласна болестта му напред.
- Как успяхте да се научите да прощавате - на докторите, които осакатиха детето ви, на "колегите" на Коко, които го прогониха от ВИТИЗ?
- Все още се уча... Човек трябва да прощава главно заради себе си, а не заради другите - за да свали от себе си бремето на гнева, на обидата. Това са киселини, които разяждат човека. Ти прости, а дали другият ще ти прости - това си е негова работа. Не е лесно. Случва се някой да ни нарани дълбоко - и дори да не забележи. Но най-лошото е, когато някой ни наранява съзнателно, а ние с нищо не сме го заслужили. Често се случва да те нарани някой, на когото си правил само добро. Но нали сме тук, за да се учим.
- Сънувате ли мъжа си и сина си, които са в рая, говорите ли с тях? Кои са техните любими предмети, които пазите?
- По-рано ги сънувах повече. Сега се случва по-рядко. Но все едно - помежду ни не е престанала да тече енергията на обичта, няма значение кой къде се намира... Синът ни нямаше любими предмети, той беше стопроцентов инвалид - и имаше други уроци за учене в този живот. А от Коко пазя много неща,
дори любимите му дрехи все още висят в гардероба
- Какво се случва - тук и сега - в поезията и прозата ни? Има ли рецепта за качествено писане?
- Случват се различни неща, сред които хубави и сериозни събития. Има много талантливи поети и писатели. И това ме радва изключително - просто не успявам да дочета една книга, когато вече в ръцете ми се озовава друга, и това са все български автори! Естествено, събитието на последните години за мен беше "Възвишение" на Милен Русков. Невероятен разказвач, мощна, плътна проза - и такова чувство за хумор! А напоследък - "Гръцко кафе" на Катерина Хапсали. Умее да разказва това момиче! Такава сладкодумница! А току-що получих като подарък романа на Людмил Тодоров "Разглобено лято". И не можах да се удържа - колкото и да ми се спеше, прочетох първите няколко страници. Обичам този писател! Който е и чудесен режисьор. Харесвам и някои от по-младите, които пишат и проза, и стихове: Оля Стоянова, Ина Иванова, Йорданка Белева... А поетите - има толкова истински талантливи, че списъкът ще е много дълъг! А и всички са ми приятели, знаят, че ги обичам. В рецептата за качествено писане най-важните две съставки, които според мен трябва да са в съотношение 1 към 1, са: талант и характер. За мен така стоят нещата.
- Доста години сте били в киното - защо, според вас, някога имаше добри филми, макар и леко инфантилни в своя патос, а сега всеки втори български филм не може да бъде изгледан до края?
- Отговорът е прост: правеха се много филми - по 24 на година! До един финансирани от държавата. От тях винаги имаше няколко много добри. И нямам спомен патосът на "Време разделно", например, или на "Една жена на 33", "Аспарух" или "Маргарит и Маргарита", да е бил инфантилен. Да, имаше слаби филми, имаше и много средни. Но имаше и силни, големи, сериозни. Когато се правят повече филми, възможността за по-висок добри между тях нараства.
- Разкажете за наградата, която получихте неотдавна. Над какво работите в момента?
- В края на януари получих националната награда за поезия "Теодор Траянов". Тя се дава на двама поети, връчва се в Пазарджик, родния град на Теодор Траянов, на рождения му ден - 30 януари. Другият носител е чудесният поет Андрей Андреев, стар колега и приятел. В момента започнах голям проект - превеждам стиховете и есетата на изключителния руски поет от началото на ХХ век Инокентий Аненски. Това сега ми е приоритет. След стиховете, разбира се.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
