50-хиляден окупационен корпус остава в България с Берлинския договор
Наближи ли националният ни празник 3 март винаги говорим за ролята на Русия, забравяйки че в освободителната война участват много украинци, беларуси, финландци, румънци, сърби и черногорци, които също са загинали по българските бойни полета. Забравяме и още един важен факт. Свободата ни си е имала цена и то висока - точни суми, които сме платили на руснаците до последната рубла.
ВИЖ ОЩЕ: Магаре изяло чертежите на Паметника на свободата
Официално на страната на Русия се включват Румъния, Сърбия и Черна гора. Но освен тях в състава на руската армия има огромен брой представители и на Финландия и на днешна Украйна.
От военна гледна точка най-лесно и бързо за Руската империя е било изпращането на военни подразделения от западните части. А те са включвали днешни Украйна и Беларус.
Така че, в армията на Александър II е имало освен руснаци и много украинци и беларуси. Това е ясно видимо от наименованието на бойните единици -
Донска казашка дивизия, Орловски полк
Брянски полк и др. Личният състав на тези формирования е набиран в съответните губернии, чието наименование носят. А за самоотвержеността им говори споменаването на орловците от Вазов в "Опълченците на Шипка".
Първи на страната на Русия се включват румънците. Още през април 1877 г. в Букурещ се подписва Руско-румънска конвенция, с която се регулира преминаването на руските войски през румънска територия, спазването на местните закони и заплащането на оказаните услуги от румънска страна. Разбирайки за това, Високата порта приема този документ за обявяване на война и в началото на май турският гарнизон разположен във Видин обстрелва с артилерийски огън стоящия на отсрещния бряг на Дунав румънски град Калафат. Така страната фактически влиза във войната, като са създадени два армейски корпуса. С третата атака на Плевен от 7 септември 1877 г. започва бойното участие на румънските войски. За командващ Западния руски отряд номинално е назначен румънският крал Карол I.
Румънците вземат дейно участие в отблъскването
на турските атаки при Гривица и превземат редута Баштабия. По време на блокадата начело с генерал Чернат прекъсват опитите на Осман паша да пробие обръча при река Вит. След падането на Плевен на румънците е възложена задачата да конвоират пленената турска армия, а по-късно са съсредоточени в западно направление, като обсаждат Видинската крепост, където ги заварва Одринското примирие. Като резултат от участието си във войната, Румъния е призната за независима държава. Тя отстъпва на Русия Южна Бесарабия, но е компенсирана със Северна Добруджа.
Участието на Сърбия във Руско-турската освободителна война е своебразно продължение на Първата сръбско-турска война от 1876 г. В сръбската историография участието на Сърбия в Руско-турската освободителна война е известно като Втора сръбско-турска война и е мотивирано от желанието за военен реванш. След официалното обявяване на войната в Кишинев през април 1877 г. в Плоещ през юни се състои среща на сръбския княз Милан Обренович с император Александър II, на която се постига споразумение Сърбия да се включи в подходящ от външнополитическа гледна точка момент във военните действия.
За подготовката на сръбската войска Русия отпуска 1 млн. златни рубли
След падането на Плевен през декември същата година княз Милан излиза с прокламация, с която обявява влизането на Сърбия във войната с цел извоюване на пълна независимост, освобождаване на намиращите се под турска власт сърби и подпомагане на Русия за освобождаването на българите. Според стратегическите планове, изготвени месец по-рано, се предвижда сърбите да подпомогнат частите на генерал Гурко в направлението София-Ниш-Пирот, охранителни операции в северозападна България и пълен отказ от военни действия в западна посока, за да не засегнат геополитическите интереси на Австро-Унгарската империя. Сръбските сили помагат за превземането на Кула, Цариброд, Сливница, Драгоман. Те покриват и направлението Трън-Брезник-Перник. В края на януари 1878 г. е завзет Ниш и сърбите се насочват в южна посока към Куршумлия, Враня, Куманово и Прищина, където са застигнати от вестта за подписването на Одринското примирие на 31 януари.
След подписването на Санстефанския мирен договор Сръбското княжество получава независимостта си и
прибавя 10 300 квадратни километра към територията си
включвайки Лесковац, Ниш и части на Новопазарска област.
По време на Първата Сръбско-турска война на страната на Сърбия с неголяма армия се включва и черногорският княз Никола Негош. След подписването на мирен договор през февруари 1877 г., който възстановява положението отпреди началото на военните действия, Черна гора не приема условията и продължава военните действия търпейки ред поражения. Но, с началото на Руско-турската война и успехите на предния руски отряд под командването на ген. Гурко, на Високата порта се налага да прехвърли в Тракия намиращия се по това време в Черна гора корпус на Сюлейман паша. Така съотношението на силите в планинската държава се променя и черногорската армия започва серия от настъпателни бойни действия. Освободени са градовете Никшич, Подгорица и Антивари, които са присъединени към територията на Черна гора след подписването на Санстефанския мирен договор.
По време на войната Финландия, част от Руската империя със статут на Велико княжество, е имала правото да поддържа автономна войска - Финландска гвардия, част от руската армия. В Руско-турската война участие взима Трети стрелкови батальон, който по това време е считан за
най-боеспособната част от Финландската гвардия
и е бил в състав близо 1000 войници и офицери. Бойното му кръщение било при Плевенската обсада в битката край Горни Дъбник. По-късно батальонът е част ат отряда на ген. Гурко, участвайки в сраженията край Правец, Саранци, Враждебна и за освобождението на София. След това финландците освободили Пловдив и продължили бойния си път чак до Сан Стефано. Освен това подразделение, в Руската армия имало много офицери с финландски произход, като Казимир Ернрот, който останал след Освобождението у нас, изпълнявайки длъжностите на военен министър и премиер по време на управлението на княз Александър Батенберг.
Друг интересен аспект относно "даряването" ни със свободата е свързан с финансовото измерение на този акт. В член 22 на Берлинския договор, ревизирал подписания на 3 март 1878 г. Санстефански предварителен мирен договор, е записан и регламентиран окупационният дълг на България към Русия. Но, по-интересен е член 8 на Санстефанския мирен договор, в който е записано: "Числеността на руския окупационен корпус, съставен от шест пехотни дивизии и две кавалерийски, който ще остане в България след напускането на Турция от императорската армия, не ще надхвърля петдесет хиляди души." Дали турското владичество не е
заменено с руска окупация?!
Отново в член 10 на Берлинския договор е записано и че България трябва да поеме тежестта на част от дълговете на Турската империя. На 16 юни 1883 г. е парафирана Българо-руска финансова конвенция, в която е записана и точната сума на българските задължения към Русия - 10 618 250 рубли и 40 копейки, което се равнява на 89 640 000 златни лева или в теглово съотношение 32 тона злато. Според документа на плащанията не се начисляват лихви, като те трябва да са изплатени до 1896 г. Но, поради финансови затруднения на БНБ, а и вследствие изостряне на дипломатическите взаимоотношения между страните окончателното издължаване приключва през 1902 г.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
