Писмата на фронта бяха най-голямата радост

След една битка получих благодарност лично от Сталин

* На 17 г. се озовах на бойното поле
* Кръвта и болката бяха навсякъде
* Имам орден за храброст, побеждавахме страха с хумор
* Жените в тила изиграха голяма роля
* На Путин не му е лесно да се справя с икономиката, но живеем добре
* Крим винаги е бил и ще бъде наш
* Младите да обичат родината като майка си

Владимир Сергеевич Гвоздев е ветеран от Великата Отечествена война. Той е роден на 1 юни 1926 година в Москва. Удостоен е с два ордена за храброст и пет медала. Сега 90- годишният ветеран живее в Москва, кара си сам "Ладата", подарък от президента Владимир Путин, и цяло лято работи активно на вилата си. Има двама синове и двама внуци.

- Владимир Сергеевич, откъде сте родом?
- Роден съм в Москва. Баща ми е бил от известен род в град Рязан, служили в редовете на царските гвардейци при цар Иван Грозни. Баща ми бе с много суров и твърд характер, което напълно съответства на фамилното ни име, произлизащо от думата "гвоздь" - пирон. Оттам и тръгва фамилията ни Гвоздеви. Впоследствие родът ни се мести в столицата.
- Днес е знаменателната дата 9 май - Денят на победата над фашизма. Кога и как се озовахте на фронта?
- Когато започна войната, не осъзнавах какво точно се случва, бях юноша. През 1943 г., когато навърших 17 години, ме взеха на военно обучение в град Митишчи близо до Москва. Първоначално минах необходимата военна подготовка, сетне ме разпределиха на работа във военен завод в града. Този завод в мирно време е бил за производство на вагони и влакови композиции, но през войната бе преобразуван за военни цели.(Сега там се произвеждат вагони за метро, част от които возят и софиянци - б.а.) Там се произвеждаха самоходни оръдия. И тъй като през април 1943 г. вече бях получил шофьорска книжка, прецениха, че ще съм много полезен на завода не само като работник, но и в качеството си на шофьор. Работих в завода като шлифовчик на новата самоходна машина СО-76. Какво ли не вършех във фабриката. През военно време работиш всичко, само и само да си полезен на отечеството. Никой не ти гледа образование и възраст. Учихме се на място. Работата е там, че за малко да не ме изпратят на Втория фронт. Попаднах случайно като опитен шофьор и механик в маршовата щабна рота. Тази рота трябваше да се отправи на фронта. Но аз се озовах в полското подразделение. Наближавайки град Тула, нашият ешелон бе спрян и разделиха вагоните. Поляците, които трябваше да пристигнат на фронта, ги пратиха в Англия, а нас, руснаците, ни оставиха в Тула, а после ни пратиха на руския фронт. Съблякохме полската униформа и облякохме руските мундири. Откараха ни в разпределителен център, откъдето обикновено преразпределяха ранените. Много от нас останаха в тила, други ги взеха на фронта. По време на войната и тилът имаше нужда от хора. Тилът изигра голяма роля в помощ на фронтоваците. На мен ми излезе късметът и ме изпратиха като курсант в Киевското училище, за да повиша квалификацията си на военен механик. Оръжейната промишленост се развиваше и на фронта имаха все повече нужда от офицери механици, които компетентно да се грижат за оръдията и да командват самоходните машини. Получих необходимата квалификация и ме пратиха на фронта. И така се озовах на бойното поле на 17 години. Първоначално бях шофьор на командира на полка. Това бе голяма отговорност - да возиш началството. Веднъж колата се повреди и трябваше да я стартирам от манивелата. Двигателят издаде рязък звук след завъртането на манивелата и ме отхвърли на метър от автомобила. Бях много хилав. Счупих си ръката на няколко места. Заминах на фронта със счупена ръка, какво да се прави. Разпределиха ме във Втори Украински полк. Довериха ми американски военен камион "Студебейкър", върху който се превозваше оръдието.
- Какво си спомняте от първата битка? Сташно ли беше?
- Естествено, че беше страшно. Ако някой ви казва, че на война не е страшно, а е забавно, жестоко ви лъже. Особено за седемнадесетгодишен младеж. Освен службата в полка бях и десантчик във Военновъздушните сили. Имам орден за храброст, но ще си призная, че ме беше страх да скачам с парашут, и въпреки това имам над 20 скока. Преди скок винаги се шегувахме, хуморът надделяваше над страха. Обикновено някой разказваше виц, преди да ни дадат команда за скачане. С оптимизъм воювахме, с оптимизъм скачахме. Страхът се преодолява, защото си убеден в това, което вършиш - защитаваш Родината!
- Раняван ли сте по време на войната?
- Да, и то неведнъж. Но най-сериозно пострадах, когато при един от взривовете и двете ми ръце бяха засегнати многократно на няколко места. Пострада и единият ми крак и окото. Сега съм инвалид от войната. Но тези моменти се преодоляват със силата на характера, с която сме закърмени още от деца.
- С полка накъде тръгнахте? Какво си спомняте от онзи период?
- Спомням си сраженията, спомням си взривовете и изстрелите. Копаех яма, за да скрия оръдието. После копаехме окопи за войниците. Непрекъснато си заобиколен от ранени другари. Кръвта и болката бяха навсякъде. Това е войната, не е красива гледка. Спомням си, когато тръгнахме с полка към Австрия. Минахме Будапеща, по посока на Западна Унгария и стигнахме до едно много красиво и голямо езеро. Ако не ми изневерява паметта, се казваше Балатон, местните го наричаха Морето на Унгария. Там имахме жестока битка с фашистите. На 13 април 1945 г. стигнахме до Австрия и освободихме Виена. След тези битки едва 18-годишен получих първия си медал за храброст. После се сражавахме на бреговете на река Раба. След тази битка получих лична благодарност от Сталин. Тази благодарност до ден днешен виси вкъщи на стената.
- Къде ви свари победата? Какво почувствахте, когато разбрахте, че Германия е капитулирала?
- Победата посрещнахме на езерото, преди да стигнем до Прага. Мястото, където разбрахме новината за победата на Червената армия, се казва Чешка Будьовица. Сега това е елитен курорт, а за мен там свърши омразната война. На езерото до Чешка Будьовица се срещнахме с американците, които бяха на другия бряг. 9 май ме свари там. Край! Войната свърши, фашистка Германия капитулира и на онова място прозвуча нашето продължително и гръмко "Ураааа"!
- Кой ви чакаше вкъщи след победата?
- Майка ми и любимата ми Мария. Баща ми го убиха още през 1941 година. Имал съм по-голяма сестра, която е починала от дизентерия още през 1922 г. Моята невеста Мария беше активистка в тила и вярно ме чакаше да се върна от фронта. Бяха й възложили да чисти с шкурка перките на самолетите. Жените по време на войната изиграха изключителна роля в тила, която трябва да се помни и в никакъв случай да не се подценява. С Мария завързахме дружба още преди войната в 72-о Занаятчийско училище, в което учихме и двамата.
- Мария пишеше ли ви писма на фронта?
- Разбира се! За войника да получи писмо на фронта беше най-голямата радост. А за неговите близки да получат отговор бе признак на живот. Щом има вест, значи е жив. Писмата поддържаха огънчето на вярата. Спомням си как командирът на полка ни викаше поименно да си получим писмата. На мен ми викаше: Пирон, я се размърдай! Лицето ми сияеше от радост. Командирът вдигаше високо плика в ръката си, а аз започвах да танцувам грузинска лезгинка или казачок в кръг около него, докато той не ми пъхне писъмцето в устата. Такъв бе обичаят на фронта. Това бяха най-щастливите мигове.
- А имаше ли любов на фронта?
- Не ни е минавало и през ум. Даже невестата ми не ми е писала за любов в писмата. Знаете ли каква беше любовта през онези времена - "тя" върви по единия тротоар, а "той" по отсрещния. Ако сме се събирали на по-тясно, то това беше единствено в бомбоубежищата. Като ти засвири сирената над главата и се шмугнеш под земята, там усещаш близостта на девойката до теб. И пак не можеш да я докоснеш, защото получаваш шамар. Може да сме проявявали симпатии, но за любов не сме се сещали. Всичко това, което виждате във филмите, е пълна измишльотина! Като гледам какво правят режисьорите, ми прилошава! Войниците, с мръсни лица и изцапани дрехи пушат, пият, прегръщат се и се целуват с девойките, а сирените вият. Пълна глупост и измислица. След войната останах да служа още пет години. През 1947 г. ме пуснаха в градска отпуска от Беларус и се прибрах за малко. Тогава се сгодихме официално с моята Мария. И пак не помня да сме се целували и натискали. Имаше морални норми и комсомолско поведение, които се спазваха като закон. Отношенията бяха много чисти, непорочни и може би затова дълготрайни. С Мария се венчахме чак в 1950г, изкарахме заедно 53 години, имаме двама сина.
- Какви бяха следвоенните времена в Русия?
- Тежки, разбира се. Възстановявахме страната с всички усилия. Аз отидох в Можайск, на 100 км от Москва. През 1932 г. баща ми бе изселен там от болшевиките, които го смятаха за "новоруснак", тъй като баба ми и дядо ми, който беше златар, бяха купили малко земя и два коня. Навремето Ленин беше направил някаква икономическа програма, в която уж разреши частната собственост, а сетне ни преследваха за нея. Сталин прати доста хора в затвора, още когато беше генерален секретар на КПСС след 1922 г., в това число и тези, които притежаваха такива стопанства. През 1929 г. баща ми отиде зад решетките, амнистираха го през 1932 г. и го пратиха в "101-а зона" в Можайск. Когато се върнах от фронта, отидох там, в Можайск, където ми бяха лепнали нов прякор - "лишенец", защото бях лишен от избирателно право заради това, че някога дядо ми и баща ми са имали земя. Такива бяха времената, много объркани. Полковникът, на който бях дълго време шофьор, ме посъветва да се оженя колкото може по бързо за Мария, която беше с московско жителство и така да се преместя законно в столицата. Така и сторих. Роди ни се първият син през 1951 г., а после и вторият. Исках момиче. Ах, как мечтаех да имам момиче (просълзява се). Младежките ми години минаха в униформа. После започнах работа като шофьор на различни обекти и накрая се установих като таксиметров шофьор. Цял живот въртя волана. А Мария беше голям началник в магазин за месо в центъра на Москва.
- А сега доволен ли сте от живота?
- Разбира се, че съм доволен! Доживях до 90 години. Толкова президенти се смениха, свидетел съм на цялата следвоенна история на Русия. И искам да ви кажа, че в момента като че ли съм най-доволен. През 2005 г. Володя (Владимир Путин - бел.ред.) ми подари лек автомобил "Жигули" и двустаен апартамент. Имам си вила, където прекарвам цяло лято. От юни до края на септември не ме търсете в Москва, аз съм на вилата. Копая си и непрекъснато нещо строя. Нали прякорът ми е Пирона ("гвоздь"), така и ми потръгна в живота. Все се намирам на работа. Събарям някоя беседка или навес и строя нов, кова си нещо, забивам си пирончета и така ми минава лятото. Две къщи съм построил сам, ей на, с тия две ръце! Единият ми син има туристическа агенция. И всяка година ме изпраща някъде на почивка. Ето, сега съм тук, в България, в Банкя, в този прекрасен хотел "Банкя Палас". Много ми харесва у вас. Прекрасна кухня, гостоприемни хора, персоналът е много мил с мен и се отнасят с невероятно уважение. А на 1 май бях на площада. Наслаждавах се на великолепните български народни танци и песни. Непременно ще се върна тук отново. Така "заплашвам" синовете си. Викам им, още четиридесет години имам намерение да поживея, не си кройте други планове (смее се). И двамата ми синове са пенсионери и аз барабар с тях. Колко ли му е трудно на Путин да издържа толкова пенсионери в тази огромна наша страна. Хич не му е лесно да се справя с икономиката и с бюджета. Въпреки всичко живеем много добре! Доволен съм от живота, не мога да се оплача.
- Как ще коментирате конфликтите в Украйна и в Сирия?
- Ужасно нещо! Братоубийствена война! Как може украинците, с които сме воювали рамо до рамо, да се обърнат срещу своите братя, руснаците, по такъв брутален начин, че да стигнат дотам да забранят руски език. Умът ми не го побира. Да се скарат със съседа си, това е безумие! Донецк и Луганск няма да се върнат към Украйна, първо, защото жителите не искат, и второ, защото ако се върнат, украинците няма да ги оставят на мира. Крим винаги си е бил наш и ще си остане. Много се притеснявам за Одеса. Страх ме е там да не станe нещо по-страшно. Човечеството е прекарало повечето време от историята си във войни, отколкото в мир. Като че ли това е естественият процес. Войните имат и възпитателен характер. Хората започват да преосмислят живота, да се държат по-скромно, стават по-честни и вярващи, след преживените загуби и скръб. Но такова чудо, каквото става в Украйна, не съм го мислил никога. Опитват се да унищожат и Сирия. Володя (Путин - бел.ред.) много правилно постъпи, че се намеси с авиацията там. Ако не беше този исторически ход, вероятно светът щеше да се е разклатил и другаде. Изключително правилна стратегия и тактика прояви Володя!
- Какво е за вас патриотизмът? Какво ще посъветвате младите?
- Да обичат Родината, както обичат майка си и да служат в армията! Само армейската служба възпитава истински патриоти, всичко друго са празни приказки.
- Можете ли с три думи да опишете войната?
- Войната е - скръб, сплотеност, мръсница!
- Как ще отбележите тази година 9 май?
- Преди се събирахме в Клуба на ветерана. Ние имаме Съвет на ветераните. Правехме сбирки по 30-40 човека на маса. Но сега наборите останахме много малко. Затова тази година съм решил да посрещна 9 май с младата ми приятелка, Лидия Ивановна. Тя е на 65 г., красива, пъргава, работлива. Вече пет години имаме връзка. Купих й пола, две блузи и парфюм от рози от центъра на Банкя и ще я заведа на ресторант в Москва.
- Какво ще пожелаете на днешния ден на хората по света?
- Приятелство, дружба! Хората по света да не се карат, да не правят войни, а да се хванат за ръце и да си другаруват. Това ще пожелая на човечеството - дружба в семейството, в обществото, на работното място, в държавите, по селата и градовете. За щастието се борете! Щастието трябва да си го заслужиш, то не се дава на тепсия! Дружете и се обичайте! И помнете - войната е нещо много лошо.