Рицарството не е занаят, то ми е инат, казва адвокатът артист
Човек стигне ли сто години, вече не е подвластен на времето, а на вечността. А вечността не може да се обхване, а още по-малко да се обясни. Тази мъдри прозрения са на гения разказвач Йордан Радичков. Припомни ги академик Светлин Русев в словото си, посветено на годишнината от рождението на Петър Увалиев.
Той е българинът с най-дългата визитка картичка - дипломат, филмов продуцент, сценарист, театрален режисьор, теоретик на изкуството, университетски преподавател, писател, радиожурналист, критик. Един от най-влиятелните наши интелектуалци емигранти е роден на 13 януари 1915 в София. Въпреки че в документ на българската екзархия пише 30 декември 2014-а. Каприз на календара. Кръстен е на дядо си Петър, адвокат, с когото задочно ще се надпреварват кой ще научи повече езици. Побеждава внукът с поне осем: английски, испански италиански, френски, немски, гръцки, латински и като капак един-два балкански. Старецът останал само с пет. В годината, в която се ражда синът, бащата Христо Увалиев завършва учебника "Обучение по френски език". Труд, чието издаване би могло да се нарече венец на цялата му педагогическа и езиковедска дейност. Майката Гина Здравкова, възпитаничка на Екатерина Каравелова, изучава Виктор Юго и Александър Дюма в Гренобъл. Завършва кариерата си като директор на училище в София.
За Петър Увалиев познанието започва в италианския лицей в София, продължава във френски колеж в Пловдив и приключва в Юридическия факултет на СУ "Свети Климент Охридски". Адвокат и магистрат обаче от него не става. Остава само ироничната забележка, с която се отнася към дипломата си: "Който не може да прави друго, прави право."
Младокът е увлечен от други стихии
Пише стихове, статии, театрални рецензии и дори текстове за песни. От тях пък корифеят Йосиф Цанков създава вечните си шлагери, между които и романсът за онези "Бели ружи", които и до днес цъфтят под нечий прозорец.
Дирекцията по печата към Министерството на външните работи е първото работно място на човека, който след години ще нарекат "мост между Изтока и Запада". Прозорливият Сирак Скитник бързо забелязва таланта на неосъществения адвокат и през 1936 година той, макар и само на 20, вече е в екипа, който ражда първите предавания на БНР. През 1942-ра полиглотът вече е там, където му е мястото - в елита на родната дипломация. Заминава за Рим като секретар на легацията ни по времето на Мусолини. Войната свършва. В България вече е социализъм, а младият дипломат тръпне по-красавицата, която среща в кабинета на директора на Операта Любомир Пипков. Това е Ивайла Вълкова. И двамата са млади (тя е родена десет години преди него), красиви, интелигентни и страстно обичат цигарите, с които между другото, не се разделят до края на живота си. Любовта е като разбунен вулкан, а народната власт вече налага следващото назначение на дипломата: втори секретар на посолството ни в Лондон. На 1 август 1947 година напук на майките си, които се противят,
влюбените стават семейство
Три дни след това Увалиев е вече в кабинета си в британската столица. И нетърпеливо чака съпругата си. Не знае още, че тя никога няма да дойде. Всичко опити семейството да се събере удрят на камък. Нещо има, но никой не знае какво. На 6 декември 1948 година вместо любимата си човекът, който скоро ще стане Пиер Рув, вижда поредната заповед: назначен е за първи секретар на посолството ни в Прага. Това е краят или по-точно началото на разделното време. Един свободен мъж се отрича от несвободната си страна. Отказва назначението. Всичко започва отначало. С молба до британците да остане в Англия. С това, че тя е удовлетворена, с клеймото "невъзвращенец", с присъдата от пет години затвор и глоба, наложени от родината малко по-късно.
В същото време в България Ивайла Вълкова попада под жестоките удари на социалистическите закони. Съпругата на избягалия от родината трябва да се прости с цялото си имущество и да бъде интернирана. Приятелят Лозан Стрелков отива при Георги Димитров и "вождът и учителят" я помилва. Цената е отказ от съпруга Увалиев. "Най-простите и най-милите неща, които имам да ти кажа: че бих искал да си срещу мен, когато вечерям, че искам ръката ти да е в джоба на палтото ми, че мечтая да купиш цветята, които са на масата ми. Малките неща, които правят живота на хората. Изглежда има господари, които са заграбили и тези малки неща", пише изгнаникът до жена си.
В следващите години Ивайла Вълкова работи във вестник "Земеделско знаме". Става зам. главен редактор. Продължава като кореспондент във Виена. С Петър Увалиев се виждат петнадесет години след раздялата си в Париж, където журналистката е изпратена да отразява посещението на съветския вожд Никита Хрушчов.
"Първото нещо, което разбрах като емигрант, е че трябва да знаеш за тях повече от самите тях. Чак тогава ще те допуснат до себе си", пише Увалиев. И успява. Влиза през парадния вход в двореца, в който се подвизава елитът на световния театър, кино, литература, музика философия... Има самочувствието на човек, който знае, че мястото му е там. Скоро е втори режисьор на филма "Невинни в Париж". Работи с Микеладжело Антониони,
създават обща компания с Карло Понти
съпродуцент е на "Милионерката" със София Лорен. През 1966 година работи с Антониони над култовия филм "Фотоувеличение" по разказа на Хулио Кортасар. Сприятелява се с Чарли Чаплин и дъщеря му Жералдин, с каймака на европейските интелектуалци.
През 1962 година Пиер Рув е запленен от красотата и чара на далеч по-младата Мадлен Джоинс. Почти едно десетилетие по-късно се ражда Мила-Георгина. Днес вече зряла жена, тя казва: Аз съм българка.
"Белокос, облечен в старомоден шлифер, с който метеше тротоара, с тънката си иронична усмивка на смуглото лице. Наричаше този шлифер на шега "филмов реквизит", а вдигнатата яка го караше да прилича на Шарл Боайе. Умен, весел, но често и тъжен човек." Така го е запомнила писателката Бригита Йосифова.
"Самотен български рицар на словото, който прекара по-голямата част от живота си извън родината, но духовно никога не я бе напускал", казва за него ректора на Софийски университет професор Иван Илчев.
Увалиев се връща в родината 24 години, след като я напуснал. Идва за някаква конференция. Казват, че заслугата е на Людмила Живкова. Тя се сприятелява с него, докато специализира в Лондон.
През 1994 година българското гражданство на емигранта е възстановено. Две години преди това на тържествена церемония той е наметнат с тогата на почетен доктор на Алма матер. Развълнуван чете: "Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на Балканите от упор, та бил той понякога и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самотност."
"Неговият свят е духовна вселена, в която влизахме като бедни родни, за да си тръгнем щастливи и богати, окрилени с вяра в собствения си път", казва академик Русев
Мнозина през годините са искали да извлекат политически дивиденти от продължителното му емигранство. Той обаче
не позволява да го боядисат
Носи в сърцето си родината такава, каквато е - нито напудрена и фризирана, нито подстригана и нагласена за поредната историческа и политическа конюнктура.
"Аз не съм търсил онези страни на българския живот, които трябва да бъдат оплюти, защото те нарушаваха собственото ми самоуважение. Търсил съм онова, което може да бъде похвално". Думи на Петър Увалиев, които днешните политици трябва да си повтарят всеки ден.
Светлин Русев: Той беше извън времето
С Петър Увалиев се виждахме сравнително рядко - при изложби в Париж, Лондон и при неговите идвания в София. Но всяка среща беше толкова красиво съдържателна и паметна за мен. Някой беше казал, че мъртвите живеят докато ги помнят живите. За Увалиев нямам усещането, че си е заминал, както нямам усещането за времето, което прекарвахме в неколкочасовите разходки. Всъщност той беше извън времето. По точно живееше в свое време и свое духовно пространство. Разстоянието от стотината метра изминавахме за няколко часа, в които преминавахме безкрайни пространства от пещерните рисунки и уроците на древни философи до космическите измерения на неразгаданите мистерии на духовната вселена. От наивните детски спомени до безкрайното бяло в последните пейзажи на Търнър. Бях истински развълнуван една вечер, когато Увалиев пристигна от Лондон в Париж преди откриването на моя изложба. Заедно подреждахме и вече скапани седнахме в близкото кафене. Уморен от напрежението, от пътуването, от подреждането от време на време леко се унасях, но Петьо, като че ли не забелязваше. Мисълта му скачаше от моята изложба до разходка из цялата история на изкуството. От някаква невидима енциклопедия извличаше парадоксални хрумвания, които естествено ставаха негова и наша истина. Ние разговаряхме - всъщност той говореше - а доколкото успявах да се включа в този странен диалог, моето участие беше повече на ум с някаква вмъкната реплика или отговор на някакъв неочакван въпрос, на който Увалиев вече имаше своя отговор. Мисълта му отскачаше от бялото пространство на Търнър до балканския хаос. Като че ли от някаква невидима лаборатория изваждаше истини, познания и информация, които забъркваше като някакъв странен алхимик и по най-естествен начин извличаше самородното злато на познанието.
Полунощ отдавна беше минала, някакъв дремещ самотник се беше захлупил на съседната маса. Сервитьорът деликатно, без да ни предупреждава, започна да обръща столовете върху масата. Увалиев нищо не забелязваше, беше в стихията си. Живи и покойници идваха някъде от небитието, намесваха се в разговора и неусетни си отиваха, същите и много по-различни, дарени с качества, смисъл, мъдрост и достойнство от един техен приятел и почитател, който в тях търси спасение за виденията на скитащата си душа. Разстоянието от кафенето до хотела на Увалиев беше няколкостотин метра, които изминавахме за час-два, изпълнени с онези неповторими монолози за езика, за Майка Тереза, за киното, за Иво Андрич и Багряна, за всички онова, което става е не става в света и в България. Вече на разсъмване се връщах в моя хотел. Заедно с пробуждането. С деня - окрилен и вярващ, че все още има смисъл, че все още познанието на духа струва много повече от изкушението на живота с определена цена. Стъпките ми бяха по-леки, не чувствах умора, чувствах се дарен и привилегирован.
Неговият свят е духовна вселена, в която влизахме като бедни роднини, за да си тръгнем щастливи, богати окрилени с вяра в собствения си път и и възможности.
(Из възпоменателното слово на академика по повод юбилея, произнесено в аулата на Алма матер на 13 януари 2015 година)
Мила-Георгина: Не е искал деца
Всички вие сте чували и познавате "Човекът с гласа" - Петър Увалиев. Той беше филмов продуцент, дипломат, университетски лектор и най-накрая - изключителен журналист. Той беше всестранно развита личност със забележителна кариера. Но най-важното за мен е, че той беше мой баща. Аз много се гордея с онова, което той е направил. Живи са спомените ми. Ние никога не скучаехме. Знам от майка си, че той дълго време не приемал идеята да има дете. Упорството и желанието на Соня да има дъщеря победило. Безумна щастливка съм с такава великолепна майка и такъв невероятен баща. Те ме направиха щастлива. Когато бях едва на седем години, татко се качи в стаята ми и започна да ми чете книга. Всъщност той не ми четеше, а я измисляше в момента. За мен. Говореше на английски и френски. Книгата му се казваше "Червеното колело". Ето това показва какъв невероятен и необикновен човек беше той.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
