Майка и баба истерясваха, докато ми четяха ужасиите на Братя Грим, спомня си министърът на културата
Петър Стоянович преди броени дни отново разкри своята вярност към традициите и тяхното възраждане. Докторът по философия поведе 1500 ученици и преподаватели от седемте столични училища по изкуства и култура в празнично шествие по софийските улици на 11 май. "Трябва да сме мотивирани от духовен смисъл и вътрешна бодрост. След Великден това е следващият голям празник за нас, българите. Светите равноапостоли братята Кирил и Методий са направили така, че и днес да сме истински духовна нация. Без култура няма държава", каза той тогава. Сега, навръх 24 май, арт министърът продължава да споделя емоции и размисли.
- Господин Стоянович, кога и как се научихте да четете? Кои бяха любимите ви книги и автори тогава?
- Ох, откакто се помня, все чета. Друго ако не е, поне писане и четене в живота ми има почти до втръсване. Като дете ми четяха, естествено. Какво ли? Класическите приказки най-вече - Братя Грим, Андерсен, Вилхелм Буш, Ран Босилек - абе, "по домова книга". Обикновено слушах, застанал на челна стойка, защото от малък съм си нервничък. Майка ми и баба ми истерясваха! Но Братя Грим ми бяха най-любими - тяхното е фактически роман на ужаса. Прекрасна извратеност, с която отраснах и се калих.
Андерсен и до днес ми е твърде бозав
В пубертета, с нетипична за възрастта методичност, си направих образователна програма за световна литература - две лета по списък: Хемингуей, Стайнбек, Фицджералд, Хамсун, Ремарк, после англичаните и французите. Ама, от - до. На другата година руснаците и немците: Бунин, Тургенев, Толстой, Гогол, Ман, Рилке... Пълна лудост! Съревнование със самия себе си! Успях! И, слава Богу. Днес не бих имал нито нервите, нито времето да го повторя.
- Кои са любимите ви четива и писатели сега?
- Продължавам да обичам два вида текста - които ме отпускат, и, които ме обогатяват със знание, ситуации, характери. При обогатяването авторът е без значение - важното е да имам вътрешна полза от него. Колкото до "вечните" четива, там списъкът е дълъг. Все по-често в него е руска поезия от XIX и XX век - особено Ахматова, Цветаева, цялата група модернисти и символисти. Религиозните автори от по-миналия век също. Умирам за мнозина българи от същия период - през Бояджиев, Лилиев чак до Далчев. Как да ви разкажа всичко? Всеки момент от живота и делника ти иска различна утеха. Децата са още малки за това прозрение. Те все още гледат на литературата като на част от задължителното школско усилие.
- Защо едно време четенето беше издигнато в култ? Някои по-"отворени" днешни тийнейджъри и млади твърдят, че книгите са били нашето спасение в действителността отсам Желязната завеса?
- Днешните тийнейджъри нямат представа нито от Желязната завеса, нито от положението отсам и оттатък нея. Това е обикновена маниерност, да ме прощавате. Ще попитам обратното: Защо дядовците ни са чели като безумни, без да имат никакво социално ограничение, без завеса? Защото "науката е слънце", греещо в душите, затова! Трябва да имаш нужда от него, да бъдеш възпитаван да не се плашиш от светлината и да си вътрешно убеден, че без знание и просветеност ставаш безименна брънка от безпросветността, която ни заобикаля. Бих се срамувал да не познавам старата и нова класика, поне в общи граници. Виждам, че днес това за мнозина е почти гордост, която ни съобщават със самочувствено презрение.
- Бяхте ли силен ученик по литература? Кои текстове ви се отдаваха най-много?
- Да, литературата и историята ми бяха и сила, и хоби. Дори си позволявах да споря с учителите. С кой акъл при онази система?! За "отдаването", не знам. В онази възраст то беше насочено главно към съученичките. Но нямаше мърдане. Преди 20 години двойката и шестицата бяха реални оценки на (не)грамотността. Днес често са продукт на тежък компромис.
- Пишехте ли стихотворения, вдъхновени от ученически влюбвания?
- Разбира се, но не бяха любовни. А мрачни, уж философски, пожелателно езоповски. В стила на Константин Павлов, който често снизхождаше да ме приема в самоволното си изгнаничество в Бояна. Не че бяха толкова лоши стиховете ми. Но не бяха блестящи. Затова спрях.
- Имахте ли любими учители?
- Човек винаги има учители, на които дължи много - още от първи клас. Като икони! Те и досега са в сърцето ми. Но със съзряването започваш да оценяваш не милите, а чешитите. В Немската гимназия имах двама от тях. По математика, по която бях и съм пълна нула, едва докарвах някакъв баланс с частни уроци. И на финала на девети клас не издържах, отидох при учителката. Беше сурова, но много свястна. И й казах много любезно: "То Ви е ясно за какво става дума при мен, дайте да се разберем човешки - на мен ми трябва петица в края на всяка година. Изпитвайте ме, мъчете ме, ще гледам да не Ви излагам, ама и Вие не прекалявайте". В прав текст й го предложих!
Тя ме изгледа убийствено и замълча
Десет години по-късно беше казала на леля ми (голямата актриса Жана Стоянович - бел. ред.), че подобна симпатична наглост не е преживявала. Без да знам, се оказаха приятелки. Другият беше учителят по география, самороден гений, достоен за професорска катедра. Патриот до безпределност и потискащо начетен. Треперехме от него като листа от вятър! Любовна омраза бе това, като в романите. Идваше от някакво школо от провинцията и именно с нашия клас се случи държавната му приемателна комисия. Беше обзор на българска география. Блестящо мина до момента, в който, завършвайки урока, "тръгна" към Южна България, която, без да му трепне окото, изтегли към Егейска Македония, заявявайки Тасос и Самотраки като етнически български. Комисията беше шокирана, слава Богу, простиха му и ни стана редовен преподавател. Още в първите месеци се оказа, че дядо му е служил като мерач в артилерийския полк, командван през войните от прачичо ми Сава. Та затова, при всяко излизане на дъската пред картата, имах странната и твърде тежка привилегия да бъда изпитван половината време по география, другата половина за военните действия през Първата световна война. Ама така - позиция по позиция, паланка по паланка, от Северна Добруджа до Вардарско.
- Кои събития бяха най-важни и емоционални за вас, докато бяхте ученик? Кои от тях няма да забравите никога?
- Любовните трепети с момичетата. Другарствата и предателствата с момчетата. В гимназията
изкарах първия курс по ориенталска дипломация и човешка низост
Беше си пълна подготовка за реалния живот навън. Нищо не съм забравил, за някои неща просто не искам да си спомням.
- Как приемахте някогашните манифестации за 24 май?
- У дома отношението към режима беше твърде еднозначно, но манифестациите отдавна се възприемаха като преглътнато зло. При това - пренебрежително малко. Не че да манифестираш е нещо лошо. Напротив. Но първо трябва да е (почти) от сърце, да са опитали поне да ти обяснят защо го правиш. Второ - да викаш "ура" точно на онези от трибуната беше унизително. Когато ми хрумна да възродя сега шествието с моите училища по изкуствата за 11 май - за Кирил и Методий - исках да съм сигурен, че децата ще го приемат искрено, че ще се радват, че учители и служители ще са по своему горди да манифестират в деня на просветителите. Никога нямаше да го направя, ако беше обратното. То е като любовта: зорлан гюзелик олмаз. Знаете ли продължението на поговорката "Насила хубост не става!"? - "А и да става, не бива!"
- Имаха ли смисъл тогавашните звания като "заслужил" и "народен" артист? Какви бяха коментарите във вашия дом по този повод?
- Артистът лелее всяка форма на почит и възхищение. И я заслужава! Дали ще са цветя, аплаузи, орден или звание - най-често това му е истинската награда, не е непременно парата. Званията, които споменавате, бяха част от тогавашната държавна система. И в тях логично се отразяваха всичките й несъвършенства. Справедливостта, особено за "народните", в повечето случаи беше пречупена и през партийно членство. Но че званията бяха радост за актьорите, бяха. По този повод у нас цареше историческо равнодушие.
- Имало ли е моменти, в които сте бил притеснен като българин, докато бяхте студент в Европа?
- Не. Но то си зависи и от човека - дали оставя някого да го притесни.
- Какво се случва в момента, според вас, в българската култура - оценете не като министър, а като човек, който цял живот живее между хора на изкуството.
- От всички неща, които ми правят впечатление, най-важното е, че има тенденция към глобализация на културната ни сфера. Или поне за оперативна европеизация. Виждам активната роля на неправителствения сектор и съм му благодарен.
- С какво бихте се похвалили като министър навръх 24 май? Изкушавате ли се от възможността да влезете в съответния отрязък от историята с някое от вашите постижения?
- Луната да свалиш на Земята,
в България признание не чакай
Продължавам онова, което казах в началото на мандата: само искам да бъда посредник, посланик и помагач в културната сфера.
- Наистина ли, според вас, се случва опростачване на нацията?
- Уви...
- Кои са артефактите, с които лично вие винаги можете да демонстрирате национално самочувствие по света?
- Стотици са! Но защо само артефакти? Погледнете сценичните и филмовите ни продукции, изобразително изкуство, фолклор, литература... Гордост и предизвикателство е да си министър на такава култура!
- Какво ви е най-интересно от кампанията на "Стандарт" "Чудесата на България"?
- Тази прекрасна инициатива ме изненада и тази година, на старта в Хасково. Допуснаха ме до оригинала на Александровската гробница, която според скромното ми мнение надминава дори Казанлъшката. Остава сега да я приведем в отлично състояние, подготвяйки я за ЮНЕСКО.
- Напоследък се срещате с диаспорите ни на различни места по света - за какво ви разпитват най-много, за култура или за политика?
- Нашенците по света са една паралелна България. Прекрасна, самобитна, своя си. Но България! Особено тези в Украйна, Сърбия и Унгария. За всичко питат, имат позиции, борят се да опазят себе си. Най-трогателните мигове от министерстването си съм имал из българските села в Бесарабия. Ние тук нямаме достатъчна представа какво национално богатство съществува буквално до нас - на едно сърце разстояние.
- Какво се случва с предстоящата изложба в парижкия "Лувър"? Кога ще бъде тя, вече ясно ли е финално какво ще покажем?
- Активно работим с французите. Тези дни изпратихме поредната делегация от "Лувъра" (от истинския). След дълги преговори, които досега просто не бяха водени конкретно, подписахме и предварително споразумение. Засега решението е изложбата да е през април 2015 г.
- На 29 май в националната галерия ще бъде открита изложбата "Метаморфози" на великия скулптор Огюст Роден от едноименния музей в Париж. Общувате ли отблизо с министъра на културата на Франция?
- Присъединих се и подкрепих възванието на госпожа Орели Филипети, отправено към Европейския парламент. То е важно не само защото предстоят промени в състава на институцията. В него има вярна оценка, свързана с консолидиращата роля на културата за съществуванието и запазването на европейската идентичност. Културата е важен икономически фактор, тя е един от двигателите за излизането ни от кризата. Под патронажа на Обсерваторията на д-р Диана Андреева наскоро имахме среща с бъдещите ни евродепутати именно по тези теми. Основният патос в апела на колегата Филипети е закодиран в това, че културата е заплашена от унификация, налагаща се до голяма степен от концентрацията на медийното и интернет пространството в ръцете на малко играчи, които контролират достъпа до нея. Преодоляването на тези тенденции превръщат културата в приоритет на бъдещия Европейски парламент и Европейска комисия. И в част от политиката и стратегията на нашето министерство.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
