Вестник "Стандарт" потърси мнението на проф. Александър Панов от БАН по въпроса за изваждането на Ботеви творби от учебните програми и цялостната образователна обстановка в България.
- Проф. Панов, покрай темата за изваждането на Ботеви творби от програмите отново се заговори за това какво трябва да бъде обучението по литература. Вие сте автор на сега действащи програми и стандарти, какво мислите?
- Въпросът е в друго. Това, което се разбира в обществото под програма по литература, е обикновено един списък от автори и произведения. Нещо, което е абсурдно. Програмата, която все още действа, се състои от пет графи, в които е разписано какви са образователните задачи. Проблемът е в това, че кой знае защо във всички официални документи предметът е един - български език и литература. Но винаги се работи по него като по два отделни предмета, което според мен е недопустимо. Това се прави само в България. Навсякъде по света предметът е един, едновременно се работи и по езика, и по литературата. Ние първо го разделяме, а накрая изпитът, кой знае защо, е общ.
- Ваши колеги дори поискаха разделяне на двата предмета..
- При положение че нещата сега стоят така, те до известна степен са прави. Разбира се, аз съм на точно противоположното мнение. Задачите на обучението по литература са много по-големи от това да възпитава децата патриотично и нравствено. За да се получи това нравствено въздействие, първото условие е ученикът да прочете самия текст. Не просто да свърже думите в изречения, а да влезе вътре в него - да го разбере, да анализира неговия патос, въздействието му и прочие. Научаването на децата да четат и пишат е много важен приоритет. Защо не го правят? Тук стигаме до болния въпрос за това, че всеки човек скача според тоягата. Има един нормативен акт, наречен "Държавни образователни изисквания за учебно съдържание", който е много по-важен, отколкото програмите. Това е държавният стандарт - в края на 4-и клас се изисква ученикът да знае това, в края на 8 онова, и така до 12-и. Точно този нормативен акт бива пренебрегван по най-безпардонен начин. Външното оценяване и матурите не проверяват дали тези изисквания са постигнати. И тук стигаме до факта, че всъщност българското образование е последната тоталитарна крепост. Тоталитарно означава на едно място да се държи цялата власт. В образованието министерството дава заявката, пак то си изпълнява заявката и накрая е в ролята на арбитъра, който оценява резултата. Как искате, когато ти оценяваш сам себе си, да се оценяваш обективно? Спомняте си при Даниел Вълчев се въведоха матурите. Долната граница, при която се пише тройка, минаваше на 27%. В Русия е 52 на сто, при това закована предварително, без плуващи нива, както е у нас. А в нормалния европейски свят е 60%. Но тук вече стигаме до най-страшния въпрос на българското образование. В последните 15 години то бе доведено до ситуация, в която трябва да избира между два грешни пътя. Правилен няма.
- Кои са грешните пътища?
- Единият грешен път е да сложим нормални изисквания. Но направим ли го, моментално 50 на сто от учениците няма да ги покрият. Почти всички малцинства отпадат. Един резултат, който не е желан от никого. Вторият път е това, което в момента става - ниски изисквания, за да не отпаднат тези 50%. Само че останалите 50% седят в училище и ловят мухите. Няма какво да ги стимулира и развие. В единия случай жертваш едната половина, а в другия останалите деца. 15 години мисля и още не съм успял да измисля правилния път. Защото той минава през доста тежки социални решения, които нямат нищо общо със самия образователен процес. Да накараш малцинствата да учат така, както се полага, означава да ги извадиш от тяхната среда, която ги дърпа като в блато. Тук се нуждаем от радикални мерки, които, първо, не са на ниво образование, и второ, не са особено демократични. Трето, са скъпи, а и до известна степен може да нарушат човешки права, така че е трудно човек да се реши да ги предприеме. Но без да се изкарат тези деца от блатото на своята среда, няма шанс те да бъдат вкарани в пътя. Затова в момента се избира пътят на най-малкото съпротивление. Ниски изисквания, което пък кара учениците, които биха могли да се развиват малко по-добре, също да не правят нищо.
- Новите проекти за програми дадоха идеята за изучаване на литературата по проблемни ядра. Така обаче учениците губят идея за културно-историческия контекст, когато са създадени творбите.
- Изучаването по проблемни ядра е моя идея. До изучаване на литературата в културно-исторически контекст може да се стигне, когато ученикът вече е изградил някакви умения за четене и писане, някакви ценности. Тогава вече може да стигнем до един преглед на това как човекът е търсил реализация на своите духовни потребности през вековете. Това, което доскоро се правеше, бе по-скоро чисто филологическо разглеждане. Наблягаше се на неща, които са важни за този, който ще отиде да следва филология. Те не са важни за този, който ще учи икономика, търговия или инженерство. Но и за него е важно да разбере онзи исторически път, който е преминал човешкият дух. Да види какви са били проблемите, които всяка една епоха е поставяла пред хората, и по какъв начин те са ги решавали с помощта на своята литература и изкуство. Това нещо се опитахме да го направим в някои учебници за VIII и IX клас. Всъщност през хуманитарните проблеми на съответното време се вижда как човекът се развива като духовно същество - а именно това е задачата на обучението. Днес според това, което чета в медиите, ми се струва, че хората възприемат произведенията и авторите по-скоро като своеобразни икони.
- Може би е така, но не може от учебниците да отпадат знакови творби, които всъщност правят същината на литературата ни.
- Това е хубаво, само че възниква и още един проблем - този с разбираемостта на съответните текстове. Не само за дадената възраст на детето, а за нашето време въобще. Нека да сложим ръка на сърцето си и да си признаем, че голяма част от тези текстове наистина са слабо разбираеми. Ние вече сме се отдалечили, да кажем, от Ботев, не само на 150 години. Отдалечили сме се много повече, защото по неговото време нещата, които е знаел тогавашният човек, са били главно от два източника - фолклора и религията. Да, но точно тези две неща съвременният човек не ги знае, те са му далечни. И понякога се сблъсква с неразбираемост на текстовете, защото живее в друга рецептивна среда. При възрожденския читател рецептивният контекст е един, съвременният е друг. Възможното разрешение на този проблем е може би да се правят коментирани издания, където не се правят интерпретации, а просто се възстановява контекстът.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
