След близо двадесет години в парламента един от най-колоритните депутати вече няма да бъде в залата. Ще влиза само ако го поканят, казва. Професор Любен Корнезов се отказва от активната политика. Той вече е свободен човек, което ще му позволи да се посвети на студентите, книгите и други приятни неща.
- Г-н Корнезов, обновлението в депутатските листи на БСП, за което воюва г-н Станишев, ли е причина да се откажете от нов мандат? Принудиха ли ви?
- Това е само мое решение. Нито някой ми е подсказвал, нито може да ме накара. Човек трябва да знае кога да се оттегли, за да го направи с достойнство. А и да даде път на младите. Всяко начало си има край, освен вселената. Хората, които са около мен, знаят, че когато бях избран в този парламент, казах, че това ще бъде последният ми мандат. Знае го и председателят на моята партия. Колко съм могъл, съм дал. Вероятно има и грешки. Сега обаче се чувствам по-спокоен човек.
- Спря ли да звъни телефонът ви?
- Засега все още звъни. Има още много неща за обсъждане. Но аз съм преживял такива ситуации. Паднеш от стола и коня и телефонът замлъква Остава само малък кръг приятели.
- Криво ли е тогава?
- Винаги е криво. Да не се правим на герои. Има горчилка.
- Това ви се случи, когато след жребий загубихте мястото си в Конституционния съд. Какво почувствахте?
- Малшанс. Това беше един от тежките моменти в живота ми. Останах на улицата. Нямах пари за офиси. Тогава Татяна Дончева, с която не се й познавахме, ме приюти. Винаги ще й бъда благодарен. Но от мен адвокат не става. Не мога да вземам пари. Около година адвокатствах. Имам клиенти, но как да им искаш хонорар. Все приятели. Даже се прочух, че работя безплатно. Един дядо дойде с ракия. Седемстотин грама. Сам си я варил. Носи ми я увита във вестник. Адвокатската професия е хубава, но не е за всеки.
- Били сте съдия. Дори сте издали смъртни присъди. После станахте най-върлият противник на това наказание...
- По мое предложение в 38-то НС смъртното наказание в България бе отменено. Знам безсънните си нощи, когато трябва да четеш такава присъда. Случвало ми се е няколко пъти. Единият беше изверг. Убил едно дете, а после жената, с която той живее. Безпричинно зверски. Тя бе прекрасен човек, лекар. Тогава законът предвиждаше до двадесет години или смърт. Но през 1989 се наложи мораториум на смъртното наказание. Петър Младенов в качеството си на председател на Държавния съвет можеше да подпише помилването вече осъдените. Той не го направи. Един ден, в качеството си на зам.-министър на правосъдието, отидох в затвора на инспекция. И там срещнах точно този, който бях осъдил на смърт. Не ме погледна. Наведе главата и изръмжа.
- Защо сега сте против това наказание?
- В Европа няма държава, която постановява смъртни присъди. В САЩ в 33 щата го правят в останалите - не. Големият проблем са съдебните грешки. Те са неизбежни. Историята го е доказала. Възможно е едно лице, което е обвинено, осъдено и разстреляно, по-късно да се окаже невинно. Такива случаи има и по света и в България. Един човек, например, три години чакаше. Добре, че не изпълниха присъдата. После се намери истинският убиец. Затова поради допустимата съдебна грешка това наказание трябва да го няма.
През 1989 година имаше 12 смъртни присъди, които подлежаха на изпълнение. Когато променихме смъртното наказание на доживотен затвор, осъдените искаха присъдата да се изпълни. Да се отърват. За мен не е живот в тези килия, казваха.
- Затова последно поискахте отмяна на доживотната присъда без замяна.
- Това го има може би единствено в България. Човек трябва да има шанс. Малка надежда. И това ще стане още в следващия парламент.
- Поне три пъти бяхте на крачка от това да станете председател на парламента. Не успяхте. Какво е чувството?
- В три парламента бях заместник-председател. Но други го решават. Нагарчало ми е, но никога не съм го изразявал. Работил съм добре с всички председатели. Когато си горе и водиш заседанието, няма партии и парламентарна група. Трябва да бъдеш като съдията, безпристрастен. Даже ако трябва ще притиснеш твоите. Трябва да си диригент. Не само да даваш думата. Да се приемат закони, алинеи се иска майсторлък.
- Всички гласуваха против вашия проектозакон за евтаназията. Провал ли е това?
- Никой не ни пита кога идваме на този свят. Редно е поне да ни попитат кога искаме да си отидем. Има толкова тежки болести, неизличими, съпроводени с кански мъки. И когато няма никаква надежда, а само адска болка, човек си казва, че е по-добре да напусна този свят. В накои държави това се прави. Например Швейцария. Там евтаназията се заплаща.
Тогава останах неразбран, но този закон седи на бюрото ми и рано или късно ще бъде приет. Пред очите ми са нечовешки страдание. Защо да продължаваме агонията. Една позната ми се обаждаше покрай закона, даже участва в обсъждането му. Болна от рак в тежка форма. В деня, в който Народното събрание отхвърли закона ми, тя се самоуби. Религията забранява този акт. Евтаназията дава възможност на човека да се спаси от този грях. Тя му помага да си отиде достойно от този свят.
- Какво казаха лекарите?
- Една част от тях тихомълком ме подкрепяше. Други пък казваха: Няма да ни правиш убийци.
- След толкова години в парламента какво мислите за работата на депутата?
- Гледам как с лакти, зъби и нокти се натискат да влязат в листите. Парламентът е отговорност, и то изключителна. Много често обаче си безпомощен, особено ако си в опозиция. Не можеш да помогнеш на човека, закона, идеята. Един приятел, когато има парламентарен контрол, който се предава директно по телевизията, винаги е на трибуната. Иначе не се обажда. Питам го защо? А той: Тъщата да ме види. Позната ми казва: Професоре, помогни ми да стана депутат. Каквото ми кажеш, това ще правя. Ще гласувам за когото поискаш. Може ли човек с такова мислене на стане депутат?
- Може. Повечето в парламента са такива?
- Дай, боже, следващият да бъде по-добър.
- Казахте, че ви боли сърцето, когато горят конституцията. Настоявате ли да се промени?
- Против съм. Колкото пъти я променяме, толкова повече я разваляме. За нашия хал не е виновна конституцията, а ние самите.
- Известно е, че при изпит едно студентка едва не родила в кабинета ви? Колко и писахте?
- Много по-приятно ми е в аудиторията, отколкото в пленарната зала. Това, което споменавате, се случи във Варна. Студентката бе в напреднала бременност. Казах й да не чака да влезе. Изпитвам от сутринта до вечерта. И то само устно. Да видя как човек мисли, как разсъждава. Та момичето сигурно се страхувало, та влезе чак в десет вечерта. Седна. Преподавателите имаме правило - бременна не се къса. Тя е добра студентка. Изведнъж жената пред мен пребледня, водите й изтекоха. Смутих се. Дойдоха от болницата. Взеха я. Едва не роди в скута ми. Ходих да я видя в родилния дом. И тя ми казва: Професоре, кръстих момчето си на ваше име - Любен.
- Писахте ли й шест.
- Природата й писа.
- А вие?
- И аз.
- Но на една "Мис България" не писахте.
- Тя не знаеше. Скъсах я няколко пъти. Накрая изкара четири. Дойде с пръстени, гривни, гердани.
- Мъжът, макар и професор, не е от желязо. Достраша ли ви да отговорите на съблазънта?
- Корнезов не го е страх. Допада ми нещо по духовно.
- Защо късате толкова много?
- Обичам студентите си. Те дали ме обичат не знам, но ме уважават. Искам да бъда обективен спрямо всички. Шестици почти не пиша, но двойки много често. По време на миналата кампания изпитвам в юридическия факултет в Благоевград. А там и ще ме избират. И почват ходатайства, приятелства, партийни другари. От 127, които бях изпитани за два дни, само седем взеха изпита. После на партийното събранието ми викат: Корнезов загубихме изборите. Ти на всички си писал двойки. Скъсаните, техните роднини и приятели, всички са против теб. Губим. Въпреки това не загубихме.
- Спрягат името ви за конституционен съдия?
- Отказах. Когато си минал по един път, не се връщай назад.
- А сега какви са пътищата ви?
- Скоро издадох учебник в два тома, 2000 страници. Не скучая. Трябва ми още малка време да се отърся от битието си над депутат.
- Забогатяхте ли?
- Колкото богат влязох, толкова богат излизам. Или може би по-богат, но не с финикийски знаци. Нямам чувство към парите.
- Свикнали сте с мерцедеси? Сега?
- Аклиматизирам се. Ще трябва да отвикна. Каквото за всичките, такова и за мен. Да, разбира се, че депутатството има известни екстри. Возела ме е кола, но нито веднъж не съм ходил на почивка в правителствените станции и по чужбина.
- А кюфтетата?
- Те за нищо не стават.
- Ямбол?
- Нося го в сърцето си, в душата си. Тунджа, приятелите. Роден съм, израсъл съм, родата е там, приятелите. Ямболската кръв тече във вените ми и никога не съм се правил на софиянец. Но засега нямам намерения да се връщам. Студентите ми се тук.
- Оптимист ли сте?
- Поне в скоро историческо време: 4-5 години ще отиваме надолу.
- Накъде още?
- И аз не знам, но вижте какво става. Младите напускат, безработицата се увеличава, бедността също, възрастовият баланс лош. Няма перспектива. Не виждам как ще се оправи. Който и да дойде.
- Какъв искате да бъде следващият парламент?
- По-добър от сегашния. Дано това политиканстване да бъде ограничено. За мен парламентарната република е най-демократичната форма.
- Стига управлението да е в добри ръце.
- Вземи един нож. С него можеш да си отрежеш хляб, но можеш и да убиеш. Зависи в какви ръце е. Така е и със закона.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
