И с длето, и с компютър, словото си остава едно и също
Преподавателите чергари свалиха нивото, казва проф. Боян Биолчев
Много ли са университетите в България? Как се промениха младите хора в тях и имаме ли повод за тревога? Как се промениха четенето и словото и намалява ли броят на добрите читатели, "Стандарт" попита писателя и председател на Националната агенция за оценяване и акредитация проф. Боян Биолчев.
- Проф. Биолчев, обикновено говорим с Вас около празници. След тях често настъпват депресии, агресивни прояви, както и този път бяхме свидетели. Имате ли усещането, че са ни много празниците, или че не умеем да ги посрещаме?
- Имам чувството, че бъркаме махмурлука със следпразнична депресия. Трябва просто да приемем, че е необходимо време човек да си почине от празника. Нормализирането на ежедневния ритъм неминуемо настъпва след време. А дали са много празниците - само работохолиците могат да се оплакват от това. А мисля, че не са толкова многобройни.
- На Вас лично кога Ви е празнично?
При мен е малко по-особено, аз цял живот съм работил в университет, където понятието за работно време и празник е малко размито. Празникът и работата са винаги слети. А да не говорим за художествената игра, която представлява писателското, не поприще, по-точно този своеобразен кът на душата. Той никога не те оставя без работно време. Където и да съм, каквото и да правя, най-малките отклонения на мисълта винаги са там. Има някои неща, които съм искал да напиша и все не мога да се реша. Но това няма нищо общо с работата, то е начин на мислене и възприятие на самия себе си. Знаеш, че си такъв, въпросът е да свикнеш и да не почнеш да се държиш като замислен писател, защото най-важното в художествения текст е да не си скъсал връзката с паденията, вировете и цунамитата на живота.
- Какви са наблюденията ви върху съвременната българска литература? Открояват ли се нови ярки имена?
- Аз мисля, че няма никакви основания да се говори в някакъв застрашително-трагичен план за българската литература. Напротив - мисля, че има много интересни млади писатели. Но това, което днес може да поражда песимизъм в повече хора, е фактът, че става много взривна промяна в четенето. Възрастовите групи в България вече имат парадоксално различно четене и възприемане на предназначението на самата литература. Оттук се получават много големи разлики, включително и разочарования.
Книгата се промени физически, днес тя е и екран. Но така или иначе, това е словото. Текстът, дори преди пачето перо, е бил длето и камък. Нека не забравяме, че има издълбани надписи с очевидна поезия в тях. Материалът се е променил, но словото си е слово.
- Дали за новата ни литература има достатъчно реципиенти, чете ли се по-малко според Вас?
- Аз нямам чувството, че се чете малко. Като се отворят форумите, се вижда висок процент от хора, които не само четат, а и изразяват мнение. И това са единствените форуми, които не са залети с пошла фраза и с дивотията на анонимния хулител. Между другото, истинските читатели никога не са били много. Имаме четци и читатели, и това е било винаги. Предполагам, че екранът, който сега е основният носител на словото, няма да намали броят на расовото читателско око.
- Изкушава ли Ви ставащото днес да го превърнете в част от книга, или Ви кара да се дистанцирате?
- Не искам да се дистанцирам, защото живея в България. Естествено, следя всичко, наясно съм с много неща. Но като човек, който се опитва да реди думи, художественото ми наблюдение ме тласка другаде. Мога да науча много повече неща в социални среди и говорни пространства, които нямат нищо общо нито с политиката, нито със "салона на литературата".
- Какво най-често Ви дава импулса да го превърнете в текст?
- Има много неща, които са натрупани като идея, дълги години нося сюжети, които са недокоснати в съзнанието ми. Не бих казал, че съм се чувствал когато и да било в ситуация да си кажа "Ето, трябва да завърша това и това". Просто вече имам изработен клапан, който изпуска напрежението. Изчаквам. Такъв беше случат, когато бях в Антарктида през 2001 година. Тръгнах с игривата илюзия да направя книга, която да е написана в момента на ставащото. Искаше ми се да направя пътепис на автопилот. Разбира се, не стана нищо. Единственото, което написах там в продължение на един месец, бе разказ със сюжет отпреди 30 години. Просто там имаш някакво чувство, че разговаряш не само с космоса, но и със себе си в космоса. Едно отстранение от собствената личност. Особено чувство.
- Върху какво работите сега?
- Вече наистина започнах да пиша една повест, която е посветена на преселението не само на българите от Тракия към България, но и на други нации, които са се размествали. По-скоро става дума за този котел от ненавист на балканския полуостров, който е напълно безсмислен, защото невероятно много си приличаме. И всичките ни озлобления като че ли идват повече от приликите, отколкото от разликите.
- С Вас и преди сме говорили за този сюжет.
- От много години е. Аз съм събрал данни още от 80-те години, имам записи на старци, които са преживели и 1903, и 1912-13 година. Имам огромен набор от автентични спомени, но като че ли все нещо не ми позволяваше да се докосна до темата. И сега го пиша трудно, защото не е толкова свойствено за начина ми на писане. Аз имам по-афористично отношение към словото, а тук, в оголената жестока истина и изтерзаната чувственост на героите, като че ли няма място за метафора.
Имам и два почти завършени разказа и единият ще го дам на "Стандарт", където излезе цялата ми книга "Белег", така че до голяма степен е дом на моето слово. Най-вероятно до лятото ще завърша и една пиеса, която се опира върху романа ми "Амазонката на Варое". Много хора са ми казвали "От това ще стане кино". А то си беше сценарий, стана роман след двайсет години, а сега ще се опитам от него да направя театър.
- Каква оценка давате на съвременното ни кино? Мнозина твърдят, че няма достатъчно филми като количество, за да се постигнат реални върхове...
- Аз бях председател на жури на "Златната роза", участвал съм в две комисии за субсидии, много неща са ми пред очите. В областта на художественото творчество количеството никога не преминава в качество, както гласят някои закони от миналото. Естествено е, че когато има малко филми, е много вероятно талантливи хора да не успеят да се доберат до възможност за дебют. Но в общи линии смятам, че има достатъчен брой филми, които са гледаеми, филми с послание, със самочувствие на първа дума. Тоест, синдромът на догонването, от който може би всички наши изкуства носят следа, а в киното е бил много очевиден, на моменти вече е преодолян. Не ми се иска да цитирам имена, но смятам, че се броят на повече от пръстите на двете ръце.
- Вие сте председател на Националната агенция за оценяване и акредитация - НАОА, много ли са ни университетите според Вас?
- Това е пак количествен показател. Тъй като съм оценяващ и агенцията представлява нещо като лицензно бюро за образованието, нямам право да давам конкретни данни. А и самият аз, като човек, работил цял живот в областта на образованието, зная, че е възможно да се развие добра практика дори и там, където не са налице всички условия. Животът е томбола - могат да се случат няколко млади учени, които да развият наука на много високо ниво, и изведнъж да се окаже, че го правят в институция, която не е била високо оценена. Винаги съм си давал сметка за това. Но едно е сигурно - не са много университетите от гледна точка на предвиденото в закона. Непрекъснато слушам приказки колко много са те, и то точно от средите, от които това е зависело. Аз от много години казвам, че преподавателското чергарство създава предпоставки за сваляне на всички нива. Не само на нивата на няколкото университета, където тичаш с изплезен език за допълнителна заплата, а и за собствения ти университет, където не можеш да отделиш съответното време за присъствие. Но законът позволява две висши училища да се акредитират с помощта на един преподавател, въпреки че той не е разделил трудовете си на две. Сега в новия закон е залегнала промяна на това положение, но знам много добре, че има огромно брожение, защото това засяга финансови интереси. Корпоративни, групови, финансови интереси и още един интерес - на ниските нива, които не обичат затягане на критерия качество.
- Ваши колеги се оплакват често, че пада качеството на студентите.
- Целият ни агресивен нихилизъм като нация, склонността ни да се вайкаме като египетски оплаквачки най-често се изразява в "младото поколение така, пък студентите така". Аз съм сред тях и имам други впечатления. Може да са станали по-прагматични, може да са придобили качества, които са заличили у тях енергията на послушника. Но до голяма степен са развили проницателна наблюдателност за света. И най-важното е, имат усещане за това, че са граждани на света. България не е тлаката в Алтъново много отдавна.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
