Преди време бях на репортаж в родопско село, което се състоеше от старци и деца. Хората в така наречената трудоспособна възраст бяха отвъд границата - да берат ягоди и да живеят в кирпичени колиби в Испания, да пасат говеда и да спят под открито небе в Гърция. Да гледат болни възрастни хора из цяла Европа и да късат от залъка си за децата, които не могат да отгледат.
За 13-годишния Мехмед се "грижеше" прабаба му - жена над 70, самата тя нуждаеща се от грижи, включително и медицински. Така момчето, чиято основна тревога би трябвало да бъдат домашните, търчеше веднага след училище да почисти и сготви в две къщи, да купи лекарствата на баба, да повика лекаря й, ако пак не се чувства добре. В съседната махала една възрастна жена отглеждаше три къщи челяд, оставена на ръцете й от родители гурбетчии. Тичаше от едната в другата и все се притесняваше, че нещо няма да смогне, няма да догледа и ще "изпусне" хлапетата, стигнали вече пубертета.
Това са децата, които се отглеждат сами. И те съвсем не са малко, не са в изолирани махали и коптори, не са изоставени от родители, които не ги обичат. Сетих се за тях, когато преди ден взрив срина къщата и уби едно от децата на гурбетчийско семейство, оставяйки другото тежко ранено. На газ в къщата миришело от няколко дни, децата го споделяли с роднините, идващи да ги нагледат. И толкова. Никой не се опитал да предотврати трагедията, която сигурно е можело и да не се случи. Както и никой не се опитва да надникне в дома и душите на такива деца, които са като саморасляци по нашата земя.
Немалко саморасляци - ако цифрата на гурбетчиите ни наистина е по-висока от тази на работещите българи, значи си имаме цяло поколение, което се отглежда самичко и вероятно основно с помощта на скайпа. За което липсва авторитет у дома, а вероятно и в училище, защото родителите са направили отчаяния избор да жертват родителското внимание в името на прехраната на децата си. Защото за мнозина от тях изборът е именно този -
грижа без хляб или хляб без грижа
Това не са хора, които отиват в чужбина, за да се устроят и пренесат живота си там. Те са гастарбайтери, живеещи в постоянна несигурност и генериращи малка част от онези над 60 млн. евро, които по оповестявани публично данни емигрантите ни в чужбина са влели в икономиката ни. В по-голямата си част тези деца биват оставени на баби и прабаби, които сами имат нужда от грижа - като Мехмед. Те съзряват по-рано покрай липсата на авторитети около себе си и покрай тревогите, които надхвърлят крехката им възраст. Защото не само родителите са абдикирали от грижата за тях, а същото е направила и държавата. Социални работници влизат в дома им само ако децата имат проблем. Загиналият Анатоли и малката Азру на практика са се отглеждали сами, сами са подгрявали вечерята си на газовата бутилка и са разпалвали печката на дърва. Все неща, които не бива да са част от ежедневието на едно дете. Далеч от всевъзможни образователни и социални стратегии за обгрижване на децата в риск, които държавата бълва непрестанно. А всъщност именно тук е мястото на училищни психолози и педагогически съветници, доколкото ги има в училище - да помогнат на детето да се справи с новия и труден за него свят, така различен от този на връстниците му. Училищни директори разказват, че имат цели класове с гурбетчийски деца, за които не се знае нито кой е настойник, нито към кого да се обърнат в случай на нужда. На родителските срещи, ако въобще дойдат, идват баби и дядовци, които в съвсем редки случаи могат да бъдат стожер и да задържат у дома вече отрасналия тийнейджър, камо ли да го мотивират по някакъв начин да учи. Не се и опитват -
единствено се кръстят детето да не тръгне по лош път
При размерите, които гастарбайтерите вземат у нас, грижата за децата им вече би трябвало да бъде проблем на държавата. Но не под формата единствено на рестрикции за родителите, които заминават. А на истинско разбиране на проблема, който не се измерва и решава с глоби. В училищата или поне в общините да има под някаква форма или настойници, или просто педагогически екипи, които да отговарят за тези хлапета, да съветват старците в грижата за тях, да се намесват навреме, ако детето има проблем - независимо дали битов или административен. От заминаващите родители трябва да се иска изрично да декларират на кого поверяват грижата за детето при тръгването си. Да казват за какъв период заминават, да посочват каква издръжка ще изпращат на малчуганите. За да не се размива отговорността. И да не чакаме поредната трагедия, след която единствено можем да обявим ден на траур. Или първата противообществена проява на тийнейджъра, за да включи държавата единствено репресивната си машина спрямо него. В България расте поколение, възпитавано чрез "Уестърн юнион". Или чрез изпращаните по автобусните линии и познатите гурбетчии пари. Расте именно поради нейното безхаберие - защото не е намерила начин да задържи родителите им тук. И тя трябва да намери начин да плати цената.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
