София. Драмата в Лясковец, при която психично болният Петко Петков уби една барета и рани три други, се превърна в повод за много въпроси. Какви грешки бяха допуснати при акцията, защо мъжът толкова време не е бил лекуван, след като всички са знаели за болестта му. Това стана повод да попитаме психолога Иван Игов къде обществото ни бърка в подобни случаи. - Г-н Игов, един психично болен преди дни изправи Лясковец на тръни, уби полицай и рани трима. За вас какви са най-съществените грешки, които бяха допуснати спрямо него?
- Г-н Игов, един психично болен преди дни изправи Лясковец на тръни, уби полицай и рани трима. За вас какви са най-съществените грешки, които бяха допуснати спрямо него?
- Аз не съм психиатър, но ми се струва, че в случая човек дори няма нужда да бъде специалист, за да разбере, че с годините продължават да се допускат грешка след грешка по отношение на психично болните. На практика около 5 на сто от хората в България имат психични проблеми. Всяка година се случват поне десетина убийства, извършени от психично болни. Въпреки това ние продължаваме да не се учим от грешките си и по същия начин да се отнасяме както към психичните заболявания, така и към здравната помощ за тях.
Разбира се, че можеше станалото да бъде избегнато, ако човекът бе лекуван. Тук опираме до две неща. Първо, нужно е опростяване на процедурата, при която човек с психично заболяване може да бъде принуден да се лекува. Сега тя е много тромава, трябва да се мине през прокуратура, да има няколко свидетели, че човекът е опасен, за да може той да бъде въдворен за лечение. Тъй като, за разлика от много други заболявания, психично болните хора
най-често нямат усещането за болест
Те приемат изкривяванията, които имат в съзнанието си, като част от света, който ги заобикаля. И обикновено схващат този свят като агресивен. От години говорим, че тази процедура трябва да бъде опростена. Тук, разбира се, се намесва темата за правата на човека, но има начин - просто трябва да се види как го правят в другите страни. Никой там няма да остави в обществото човек, който има неадекватно поведение. Ако това се налага, той ще бъде въдворен на лечение.
- А кое е второто нещо?
- Второто, на което трябва да обърнем внимание, е здравната помощ за психично болните хора. В момента тя би трябвало да бъде държавна, а психодиспансерите към болниците трябва да бъдат търговски дружества, както самите болници. Няма клинични пътеки. В момента тече един парадоксален спор у нас - едната страна иска да ги вкарат в клиничните пътеки, за да може психодиспансерите да получават пари и да могат да лекуват тези заболявания. Другата страна твърди, че това доникъде няма да доведе, тъй като
повечето от психично болните нямат здравни осигуровки
И двете неща са истина, и двата подхода са абсолютно погрешни, защото не дават решение. И вместо да потърсят трети подход, те се обвиняват едни други. А третият подход е обръщането към професионалистите в неправителствения сектор. Има Асоциация по психично здраве, Асоциация по психотерапия, Дружество на психолозите. Всяка една от тези организации вече е достатъчно стабилна, има един куп професионалисти. Те биха могли да поемат разпределянето и насочването на държавните средства към тези хора, както се прави на много места по света. Това, което се случва сега, е, че парите, които се дават за тази цел, обикновено отиват за нещо друго. Вместо грижите да бъдат оставени на професионалистите, те са в ръцете на чиновници.
- В случая с Петко от Лясковец говорим за симптоми, които ги е имало от няколко години, той се е изолирал от хората, а нещата са оставени на самотек..
- Тук става дума за драстичен случай. Един човек заплашва с оръжие, а един училищен директор е принуден да забранява на децата да ходят в отделни части на двора, и това продължава с месеци. И никой не се намесва. Отиват полицаите и му казват "Дай си оръжието", при условие, че се знае, че той има психично заболяване. А такива хора имат периоди на ремисия и периоди на задълбочаване на проблема. В случая той явно е бил във второто положение. Би трябвало някой да научи полицаите как да действат, когато има такава ситуация. Абсурд е да застанат под куршумите на един психично болен с идеята, че той няма да стреля срещу човек.
- Твърди се, че му е изготвен профил от Института по психология на МВР, и затова акцията е планирана именно по този начин...
- Аз лично мисля, че в МВР няма специалисти по клинична психология. Сега при обучението си психолозите дори не влизат в клиники. А основното е, че липсва и модел за справяне с този проблем. Би трябвало баретите, изпратени на мястото, да имат някаква бегла представа какво представлява болното съзнание. А те нямат - излагат се под куршумите, защото принципът е "Аз съм невъоръжен, той не може да ме застреля". Но са далеч от онова, което става в главата му. Това е големият проблем. Просто не си даваме сметка как може да се изкриви съзнанието на един човек. Когато говоря за това, винаги давам за пример случая с Даниела Терзийска, която удуши детето си. Тогава ми се е налагало да обяснявам какво точно се е случило, а реакцията много често беше "Как една майка може да посегне на детето си". А тези хора пребивават в паралелен свят. И всичко, което е извън фантазията, в която те живеят, може да бъде враг, да се превърне в заплаха, и те да посегнат да унищожат тази заплаха. Ето тези неща хората не ги знаят. В случая говоря не за психиатричния, а за обществения проблем, който е свързан с общественото съзнание.
- Оказва се, че Петко е имал цял арсенал от оръжие, и тук опираме до въпроса как е взел теста, за да се сдобие със законна пушка.
- Те тези изпити се купуват, за съжаление. Това, което мен ме тревожи най-много в момента, е, че една институция прехвърля вината на друга институция, а тя на трета. По стария наш обичай за всичко това ще се направи една анкетна комисия, за която още утре ще забравим, че я има, и така до следващото подобно убийство. А едно такова убийство и самоубийство в Норвегия преди близо 20 г. става повод да бъде създаден цял модел в психологията за справяне с тормоза между деца. Един такъв случай се превръща в повод да се даде в ръцете на специалистите възможност да разработят модел за справяне и той вече работи в целия свят. А ние точно това в момента не го правим. Това е най-страшното. Защото един човек си е отишъл, друг човек са го прибрали и няма да го пуснат - ще влезе в лудницата в затвора и няма да излезе оттам.
Но от това не си вадим никаква поука
- до следващия подобен случай. От никоя институция не чух тази идея - дайте да съберем екип от професионалисти, да накараме тези хора да направят модел и да насочим малкото държавни пари, които имаме, в полезна посока.
- При този модел за лечение на психично болни, който имаме, излиза, че май само хората с достатъчно пари могат да си позволят лечението?
- Аз се опасявам, че не. Тук стигаме до другия проблем, за който сме говорили и преди - липсата на култура в общественото съзнание за психическото заболяване. То се смята за стигма, за нещо срамно за семейството - не го признават, крият го. И дори да имат пари да го лекуват, обикновено стигат до лечение едва в крайната фаза, когато то вече е трудно. Би трябвало още в училище да се говори за това. В учебника по психология за девети клас, който сме писали аз и мои колеги, има специална глава за психическите отклонения. С идеята децата все пак да прочетат нещо на популярен език за това, че има хора, които живеят в друг свят, различен от този, в който живеем ние. И този друг свят може да изкриви представата им за хората. С идеята да не ги доближават, да се дистанцират от тях. Но никой не го преподава това в момента.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
