Оля Стоянова е поет, писател, драматург и журналист - призната и харесвана е във всеки жанр, с който се захване. Носителка е на куп литературни награди, последната от която бе "Аскеер" за драматургия за пиесата й "Покана за вечеря" (реж. Тея Сугарева), осъществена в Театър "София" след конкурс. Оля е и майка на три деца (това все по-често, за съжаление, изглежда като необичайно), а заедно със съпруга й Живко Джаков са заклети планинари и издадоха книга за дивите места в България. Оля, по парадокс или пък всъщност това е единствената правилна формула, не изглежда като човек, обсебен от писането. Ето какво каза тя.
- Мишел Уелбек ползва следния израз: че никак не харесвал европейската "семейственост". Интересното е, че в българската драматургия обаче има съвсем малко посветени на семейството текстове. Как се реши ти за такъв, с "Покана за вечеря"?
- Повечето хора ме питаха дали пиесата не е преживян, документален текст. За радост не е. Просто си дадох сметка за начина, по който виждаме най-близките си: предимно в роли. Колко хора се питат - дали баща ми е щастлив? Рядко имаме очи за родителите си. Щеше ми се такава тежка история да се разкаже и със смях, защото иначе рискуваш да потънеш в бездни, от които няма измъкване. Повлия ми и една случка от погребение, на което видях, че всеки от присъстващите има съвсем различна представа за покойника.
- Как работи с Тея Сугарева?
- Тя е млад човек с много зрялост. Хареса ми как работи - чисто и умно, без театралничене и широки театрални жестове. Ходейки на репетициитеq постоянно се изумявах и от дисциплината на актьорите. Винаги ми е чудно как запаметяват толкова много текст?
- Каза ли си - добре, че пиша...
- Да. На мен ми е неудобно дори да изляза накрая на постановката и да се поклоня, ще ми се да си го спестя. Не знам как актьорите успяват да се справят с напрежението. Предпочитам да се боря с текст, идеи, диалози, отколкото с това, на което на тях им се налага.
- Очакваше ли да вземеш "Аскеер"?
- Не. Когато стане дума за награда, отивам на церемонията съвсем сигурна, че няма да съм аз. Наградите в театъра са нещо, на което не отдавам особено значение, но все пак има един сериозен плюс - че чрез конкурсите текстът ти може да достигне до сцена, без да се налага да търсиш режисьор, актьори, екип - на мен поне ми е непосилно. Аз съм встрани от театъра, дори дълго време ми се струваше загубена кауза да пиша драматургия. Питат ме сега - какво ще правиш с тази награда, сякаш с някакво очакване, че би трябвало да ходя 5 сантиметра над земята. Но това е несериозно, промяна вътре в мен няма.
- Какво мислиш за жеста на Ивайло Христов да върне неговата статуетка?
- Разбирам го. Като преподавател вижда какво се случва с младите актьори, колко им е трудно, каква цена трябва да платят. Иначе действително е така - културата е в криза, и то не отсега, а откакто съм се родила. Актьорите, които правят документален театър, например разказват, че всеки върши нещо друго, за да продължава да бъде на сцената.
- Стоят ли ти в главата всички тези съображения за лошата среда - когато пишеш?
- Не. Сега, ако бях на 18, пак бих кандидатствала журналистика и пак бих избрала да се занимавам с литература. Ясно е, пари и слава няма. Дори ентусиазмът, поне при мен, е нещо, което бързо се изчерпва. Обаче има нещо хубаво - и то е, че в процеса на правенето и писането откриваш смисъла на нещата и това ти харесва.
- Клишетата в женските списания гласят, че на модерната жена й се налага да се справи с работа, семейство и какво ли още не. Давам си сметка обаче, че при теб това наистина е действителност: три деца, писане, допреди време работеше и като журналист - как смогваш?
- Не знам, не съм се замисляла. Не вярвам в цялата тази работа за дините и двете под една мишница, всъщност може. Аз живея така и така ми харесва. Вярно, правя всичко в последния момент, често закъснявам, но е неизбежно. Виждам хора, които са заложили всичко на една карта и тази карта е литературата. Не е препоръчително писането да се превръща в професия. Животът е по-важен, всичко останало е вторично. Когато баща на няколко деца ми каже, че за него литературата е смисълът на живота му, нещо не е окей. Дори в момента ми липсва журналистиката, с която дълго време се занимавах. Помага много - спасява човек от това да си мисли, че е центърът на света.
- Знаеш обаче, че не е професия, която носи особен престиж, особено в България.
- Никога не съм се срамувала, че съм журналист. Тази професия поддържа здравословно любопитство към света. Ако има срамни неща в журналистиката, те са защото хората, които я работят, смесват неща, които са несъвместими. Нивото, за съжаление, е високо в много малко издания. Спомням си в един момент аз и съпругът ми бяха безработни, и то с три деца. Предложиха ми работа в съмнително издание, но нямаше как да се правя на принцеса. Трябваше да работя в културния отдел, парите бяха добри. И поискаха от мен следното: да направя интервю с вдовица на театрал, която да разкаже какъв гад е бил мъжът й. Тръгнах си веднага. Нечистоплътна история - не знам как някои хора биха се съгласили да направят това.
- Със съпруга ти Живко Джаков издадохте "Пътеводител на дивите места" - преди си разказвала, че сте се запознали на връх Мургаш. Не че не е нормално, но откъде иде любовта ти към планините?
- Просто там, особено на връх Мургаш, се чувстваш толкова свободен, както никъде другаде. Над нещата си - буквално и преносно. Преди време ми се струваше, че всеки ден, който съм прекарала в София, е бил загубен. А като прекараш 20 дни на Мургаш и после се върнеш в София, нещата в столицата ти изглеждат почти нереалистични и странни.
- Няма как да не е седял пред теб въпросът за емиграцията.
- Почти всичките ми приятели са в чужбина.
Но не заминахме, може би защото самата идея, че сме далеч и че не можем да стигнем за един ден до Рила или до скалите на Лакатник, ни е отказвала. Но ние с Живко и децата и без това пътуваме често, така че не мога да кажа, че това, че живеем тук, ни тежи. Истината е, че на българите, които са в чужбина, също не им е леко. Малко ми е странно и как разсъждават - ако примерно са прекарали 15 години навън, дори и да изпитат желание да се върнат, го считат за нещо като поражение. В "Покана за вечеря", впрочем, има неща и в този контекст.
- Как възпитаваш децата си?
- Май им давам прекалено голямо възможност за избор и съвсем естествено е да се случи - качили са се на главите ни. Ще ми се да бъдат добри хора. Това е много по-важно от неща като "математика или български".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
