Обхождане на необходимостта

Инвестирайте в български оркестри!

Преди избори, прелюбезни, рязко се увеличават горчивите размишления по народопсихология. Това е прелюбопитен, неизследван достатъчно факт - също като констатацията, че при въздушни ями в аеропланите рязко намалява броя на атеистите! Вероятно към това наблюдение можем да прибавим не само изборите, но и ваксинацията, и номинацията на българка за "Златен глобус", и класирането ни за европейското по баскетбол, и паметника на Боян Магесник и... Евровизия, абе, май всичко! И тамън на 26 февруари да вземат да се паднат точно 122 години от излизането на онези знаменити наблюдения на Константин Иречек, които са известни с "Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните. И сме направили толкова много с толкова малко за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо". Общо взето цитирането на Иречековата статия приключва с този откъс, който гордо краси най-вече офисите на чиновници от комуналните услуги, изложени на предната линия в битката с клиентите. Рядко цитатът продължава с "Еза мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата" или пък с "Ебългарите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те

много лошо се отнасят към своите си"

Тази тема е необходима! Ако се окаже, че необходима е обратното на обходима, ще рече, че темата наистина няма обхождане, въпреки малкостта на България ("България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри"). Сега ние вече сме повече от 2 милионна, но като цяло бившите, настоящите и бъдещите министри се въртят около бройката посочена от Иречек. А и сам да не сте министър, все ще се знаете от близо с някой. Както казва бай ви Ганя, гостувайки у същия този Иречек: "Вий нали бяхте министър в София... Е и аз съм оттам... То се казва емишерии сме, хе, хе, хе, ами как! Помниш ли статията във в. "Славяни" ...ей че бяха те нацапали!... Ама ти си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм ви хвалил!... "Така си е. Малка страна сме, под една черга всинца спим

и си знаем и пръдните, и парфюмите

Не само ги знаем, но и с радост си ги казваме на всеослушание, ама поука никаква! Още един цитат от прочутата статия на Иречек и спирам, обещавам!"Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършено без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма помежду им съгласие)."Така. Сега какво да направим, че това да начене да се променя? Откъде да започнем да обхождаме тази безкрайна не обходимост! Ще направя едно стряскащо предложение. Да вземем, например, онези пари, за които се карат продуцентите на телевизионни сериали и авторите на високо кино-изкуство и да ги раздадем на оркестрите. На всички оркестри: филхармонии, духови, училищни и читалищни оркестри, та дори до квартетите от акордионистки и свирачи на гребен да стигнем! Преди 170 години - на 26 февруари 1851 година - в Шумен е основан първият български оркестър от унгарския музикален педагог Михай Шафран. Година по-рано той е основал състав от 9 души - цигулари и флейтисти, но всики те били чужденци. Докато първият български оркестър включвал 12 "занаятчии, учители и търговци" до един българи! След заминаването на Михай за Одрин не друг, а Добри Войников го наследява и става първият български диригент на първия български оркестър. Ако несправедливо не му беше вменена "заслуга" за произхода на думата "шафрантия", името на този удивителен унгарец, направил много за културното развитие не само на Шумен и България, но и за Одрин, едва ли щеше да е така известно.

А той заслужава паметник

поне толкова, колкото Боян Магесник. Защото няма по-красноречиво и еднакво говорещо на всички езици доказателство за успеха на добронамерените колективни усилия. Един симфоничен оркестър означава творчество, единомислие и единодействие, колективен устрем, индивидуален талант, субординация и единоначалие. И най-вече - ясен критерий за можене и неможене. Не че е невъзможно и не се е случвало в един симфоничен оркестър да бъде назначена "калинка", но все пак - съгласете се - тя трябва да знае поне гамата. За разлика от земеделското министерство, където е достатъчно да знае колко са сезоните....Представете си как би изглеждало едно правителство, което работи като симфоничен оркестър?! На първо място - диригентът е несъмнен авторитет, иначе просто не би могло да се получи. Може да не е добър човек, може да е подлец дори, но няма как да "не чува музиката". После идват концертмайсторът, първите цигулки, първите виоли, виолончелите, водачът на дървените духови инструменти, на медните, на ударните и т.н. И всички те трябва да са отлични професионалисти и в същото време умели ръководители на малки екипи, психолози, организатори... Точно каквито би следвало да са министрите, шефовете на агенции, началниците на отдели... Ех, мечти! Оркестърът е не само метафора на колективните усилия, но и апологетика на творческото единоначалие, сравнима само с армията като възпитателен ефект. Той е работещо въплъщение на индийската мъдрост, че когато си в лодка не трябва да се биеш с лодкаря. Повярвайте, имаме ли повече добри оркестри, ще имаме и по-добър футбол, и по-добър баскетбол, а - може би - и по-добри правителства. Защото - скоро го прочетох май у Мила Искренова - не е драма, че управляващите не слушат Моцарт. Драма е, че управляваните не слушат Моцарт. И над всичко това стои диригентът. Не е Господ, но нещо подобно.Човекът, който вижда цялото и детайлите, който задава темпото, определя стила и интерпретациите... Да не изреждам какво прави диригента - още Чудомир има един разказ за онзи, дето мечтал да е диригент, защото размахваш една пръчица и всички те слушат...Не че не е имало опити да се направи оркестър без диригент. Даже още продължават, включително и в България. Но най-прочутият е Персимфанс - съкращение в духа на ранния съветски идиотизъм, означаващо Първи симфоничен ансамбъл. Първият перформанс на Персимфанс е от февруари 1922-а година и е съставен изцяло от произведения на Бетховен. Няма диригент, музикантите се разбират помежду си как да свирят, наредени амфитеатрално един срещу друг. Историята на този просъществувал повече от 10 години експеримент е супер интересна. Има над 150 концерта и прелюбопитна практика на репетициите и "сработването" между доста неравностойни музиканти - от виртуози на Болшой театър до аматьори, свирещи само в свободното си време. Можете да си я прочете в Уикипедия. Започнал като чиста идеологема на комунизма от времето на НЕП-а (възхвала на колективизма, отричане на индивидуализма и експлоатацията), Персимфанс се превръща в един наистина уникален естетически, културен, а и технологичен феномен, логично катастрофирал с началото на Сталинската епоха. Това е важен етап от обхождането на необходимостта. Защото навлиза в особено чувствителната за демократите тема за единоначалието, за лидера, за диригента... И ето, да се запитаме направо: какъв диригент е Бойко Борисов? А какъв би била Корнелия Нинова, генерал Атанасов, Мая Манолова... Ако ДПС е сравним с оркестър, що за ръководител е Ахмед Доган? А Радев?Да, не е коректен този въпрос и това сравнение, може би, е опростенческо, но замислете се - какво се случва с колективните ни усилия? Защо винаги катастрофираме там, където поотделно най-често успяваме? Наша ли е вината, или на диригентите ни?! Дори на езиково ниво думата "заедно" може да бъде разчетена и като "за едно", но никога не успяваме да се разберем за това "едно" или този "един", който да е диригент. Не абсолютизирам ролята на диригента повече, отколкото заслужава. Наистина има страхотни световни оркестри, които нямат постоянен диригент, а си избират за всеки сезон различни, като музикантите помежду си се съгласяват кое световно величие да поканят. Такъв феномен е прочутата Виенска филхармония, която всяка година събира душите на европейците и света около прочутия концерт на 1 януари. Всяка година, всеки сезон артистите от този невероятен състав избират световно име за диригентския пулт, който да направи аранжиментите, да оформи стила и звученето, да избере темпото и солистите, и да вдъхне с инивидуалния си артистизъм и гений необходимия класически и всеки път различен почерк на един от най-прочутите световни симфонични оркестри. Но, за да може да се случва тази магия на колективното творчество, необходимо е изключителното единодействие на целия колектив, който оживява с магията си всяка година прочутата Златна зала на Мюзикферайн. Единодействие, защото единомислието е невъзможно, особено сред творци. Тази година, само преди два месеца, артистите на Виенската филхармония поканиха 80-годишния маестро Рикардо Мути. Заради пандемията концертът се проведе без жива публика, но никому и за миг не е хрумвало да бъде отменен. Един единствен път в цялата си 82-годишна история се е състоял не на 1 януари, а на предишния ден - 31 декември 1939-а... "Какъв сигнал бихме дали на света, ако отменим традиционния концерт на филхармониците" - запита вестниците един възмутен член на оркестъра...Представете си сега какъв чудесен сигнал бихме дали на България и света, ако внезапно партиите на предстоящите избори обещаят, че ще инвестират сериозни пари в оркестри?!Светът е не обходим! Но обхождането му винаги започва с малки крачки. Много малки крачки в една посока правят... оркестър!