Да се оплачеш
на арменския поп
Антония Кюмюрджиева
Да се оплачеш на арменския поп като последна инстанция. Май това му остава на българина, след като не вярва, че някой ще се занимава да разследва кражбата на телевизор от дома му или на портмонето в трамвая. Почти всеки е изпитвал безсилието и омерзението, след като, прибирайки се вкъщи, намира дома си обърнат с хастара наопаки - входната брава разбита, дрехите разхвърляни по пода. После следва обаждане в полицията, идват служителите, гледат, вземат отпечатъци и си отиват. След известно време получаваш известие, че преписката е прекратена.
Извършител - неизвестен
При следващ такъв набег вкъщи човек дори не си прави труда да звъни на полицията, защото го смята за безполезно, а просто сменя бравата на вратата. Или слага СОТ, ако може да си го позволи. Това е един от най-простите примери, които илюстрират липсата на доверие на хората в полицията. Много често потърпевшите предпочитат да се оправят сами, защото обикновено много трудно се разкриват извършителите на битови кражби. Преди няколко месеца социологическо проучване показа, че едва 13% от гражданите мислят, че униформените ще заловят извършителите на кражби с взлом, а 30% от недокладвалите посочват като водеща причина недоверието в полицията. Съвсем логично е тогава, след като хората не виждат смисъл да се оплакват, много престъпления да не се регистрират. Така остават неизвестни за статистиката ограбени имоти, откраднати, разбити и запалени автомобили, пострадали от джебчийство, жертви на побой, т.нар. посегателства над собствеността и личността на гражданите. Логично е тогава, че нежеланието на потърпевшите да подават оплаквания в полицията изкривява истинските данни за престъпността. Затова и никак не е учудваща констатацията на изследване на Центъра за изследване на демокрацията, че престъпността е два пъти по-голяма от обявената. Разбира се, хората не се оплакват в полицията не само защото не вярват, че ще си мръдне пръста и няма капацитет, за да го разкрие. Някои от пострадалите от грабеж, примерно, се страхуват от отмъщение.
Друг е въпросът, че недоверието в полицията се отнася само към заявяването на някои категории престъпления. Когато станеш жертва на нападение или заплаха, имаш далеч по-голяма вяра, че полицията ще ти помогне, отколкото ако ти отарашат къщата. Освен това като че ли чувствителността ни към битовите престъпления е по-изострена, защото ако ни пребият на улицата или ни свият портмонето в магазина,
ще го усетим по-пряко, отколкото ако някой източи ДДС
примерно. За обикновения човек доверието в полицията и нейната ефективност е свързана повече с връщането на откраднатия му телевизор, пенсията, на която разчита, за да живее, спестени от цял живот работа пари, или кравата, която му осигурява прехраната, отколкото с разбиване на поредния контрабанден канал. Дотам я докарахме, че обикновеният гражданин май не се вълнува толкова от усилията на полицията срещу организираната престъпност, след като самият той е жертва на улични набези и на кокошкарски обири на имуществото му.
Стресиращо звучат резултатите от едно социологическо изследване, че ниското доверие към съда и полицията засилва страха на хората, че ще станат жертви на престъпление, а престъпността се приема като естествено проявление на живота в България. Страната ни се нарежда и сред европейските държави с най-ниско доверие в полицията и висок дял на нерегистрирана престъпност. За съжаление.
Има ли хапче за връщане на изгубеното доверие?
Сигурно. От МВР мислят да разпространяват нови типови бланки за жалби, да правят разяснителни кампании. Обмисля се и пешите патрули да имат право да регистрират престъпления. Дали обаче това е достатъчно? Проблемът не е само на МВР. Невъзможно е в условията на криза министерството да се справи най-вече с битовата престъпност, която се превръща в бич за всички ни. Трябва подкрепа от всички институции, които имат отношение към проблема и доверието на обществото постепенно ще се възвърне.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
