Интервю с актьора Николай Урумов
- Г-н Урумов, как оценявате протестите на улицата?
- Не съм особено възторжен. Посоката на протестите е грешна. Мястото - също. Не може някой да ми пречи да отида на работа. Не е редно да блокираш баща, който е тръгнал да прибере детето си от училище, или пък друг, който бърза за болница. Ако го направиш, означава, че имаш претенции точно към всички тези хора, на които създаваш проблеми. Ако наистина искаш да изразиш протеста си към министрите и депутатите, тях не ги допускай до работното им място. А сега аз няма как да бъда приобщен нито към уличните лозунги, нито към някоя друга неформулирана ясно кауза.
- А с какво сте съгласен?
- С това, че новото правителство прави гаф след гаф. Но в крайна сметка се получава така, че протестът не е срещу министрите и депутатите, а срещу средностатистическия гражданин. Ако през пролетта имаше позиция срещу монополите и аз я подкрепях, сега е различно.
Разочаровах се от момента, в който видях нелицеприятни и нечистоплътни типове с бутилка в ръка да се загръщат в трикольора, да надуват свирки и смятайки се за недосегаеми, да дърпат чанта на възрастна жена. Тя притискаше внучето към себе си, а въпросните юнаци я убеждаваха да тръгва с тях. В този миг напълно се убедих, че това не е начинът. Вече го няма онова нормално шествие от първите дни с интересни хора, с цели семейства, с млади интелектуалци. Заставам зад всички тях. Но не и зад малобройната група, която седи по кръстовищата и блокира София. Самите протестиращи не бива да я допускат, защото така се разминават със симпатията и съпричастността на хората.
- Какво трябва да се направи според вас?
- Ако имаш проблеми с правителството и парламента, блокирай тях. Не съм съгласен да заобиколя половин София, за да свърша работата си. И ако е вярно, че линейките са закъснели за инцидента на "Цариградско" заради блокадата, нека това да тежи на съвестта на съответните персонажи. А някакъв анархистичен тип пък ще рита и чупи стъкла! Откъде накъде? Подозирам, че голяма част от висящите по улиците дори не работят.
- Правите страхотна роля в "Службогонци" в русенския театър. Темата в прочутата пиеса е за това дали малкият човек може да се "сложи" успешно на властта. Вярно ли е, че протестите се отразяват в спектакъла?
- Играя Какавидов. Режисьорът Пламен Панев направи страхотен ход - пренесе действието от къщата на министър Балтов в тоалетната на министерския съвет. Всички просители посещават богоугодното помещение, за се облекчат или освежат. В една от клетките се е заселил въпросният Какавидов - с цялата си покъщнина и домочадие. Влезе ли някой, той веднага го хваща и казва "Дай!". Обстановката е уникална - клекалата и казанчетата са в злато.
Неслучайно министрите също от време на време се усамотяват в тоалетната. С какво е различен Какавидов - със сатиричните стихове, чрез които протестира. Защото са го уволнили - когато министрите минавали през неговото село, за да стигнат Чамкория, им държал слово. И точно след него му видели сметката. Докато репетирахме, Пламен Панев каза: "Трябва да го измислим това съдбоносно слово". И докато пътувах към Русе за репетиции - в пет часа сутринта, защото се прибирах вечер в София за представления - мислех постоянно: какви, аджеба, трябва да бъдат тези думи, та толкова да разгневят властимащите и те да пуснат водата на горкия Какавидов. И го измислих. Шофирах и записвах на телефона. Словото е малко в стила на лудия в селото, който казва всички истини.
Ето кратък откъс: "Вий, изедници народни, кръвопийци безпардонни, херувими шестокрили, дет парите присвоили, дет разказахте играта на народа и страната, дет прокудихте децата и побъркахте жената, старците ридаят в кърви, за портрети вий сте първи, кожата ни вий съдрахте, мамицата ни ебахте..." И Какавидов казва: "След последната запетая вече ме уволниха". И добавя: "Бях се подготвил много сериозно - имам още четири страници, но не успях да ги прочета. Ето още малко от тях: "А народът тих и скромен, пали свещ като на помен - за Българийката свята, дет погребахте горката". Моят герой е учител и псалт, търси прилична служба. На финала на пиесата кабинетът подава оставка и всички се втурват, за да разграбят цялата тоалетна - златните казанчета и клекалата, дръжките на вратите, които също блестят. Какавидов е категоричен: "Правителството падна, кой какво можа - открадна. Свърши се май - не-е, таз цикличност няма край. На опашка чакат други и те били със заслуги." Всъщност спектакълът беше замислен в хода на предишните протести, но преля и към днешните. А пиесата на Вазов е писана в 1903 г.
- Има ли службогонци в арт гилдията?
- Не бих казал - между нас почти няма хора, които да живеят с психологията на чиновника. Ние все пак сме творци.
Актьорът е по-склонен да мизерства, отколкото да се стреми към службица.
- Бяхте в Австралия, какво се случи там?
- Поканиха ме от българското дружество "Родина" - Мая Василева и Веско Василев. В Сидни играх откъси от различни представления, навързани с интересни случки и събития - от "Бай Ганьо" до "За секса, политиката... ". За най-младите някои от тези пиеси нищо не им говореха, но се изкефиха на монолозите на общочовешки теми. Изпълних мои песни. Залата беше украсена с герба, с трикольора, с образи на светите братя Кирил и Методи, на Паисий, на Ботев и Левски.
Никога не съм допускал, че мога да стигна до този свят - три паралела преди и след екватора, седем меридиана на изток. 16 000 километра в едната посока. Бях първият български актьор, стъпил на тамошна сцена. Разбрах, че Глория е пяла там по покана на македонското дружество.
Може би Австралия отговаря на представата за рая - прелитат папагали вместо врабчета, всичко е природа, зелено, прекрасно. Континент колкото Европа, а с населението на Румъния. Усмихват се хората, излъчват позитивност. Законите им са писани преди 200 години - спазват се, не се поправят. Това е държава, в която има точно установен ред, и всеки, който пристига, се вписва в него и продължава да работи за нейното изграждане и да го отстоява, независимо откъде идва. Никога не е имало икономическа криза, хората не знаят какво означава това. Държава, в която всяко стръкче трева, цвете и растение е на почит и уважение. Символът е коалата, гушнала дръвче. Тази прегръдка се е предала и на хората - като топлина, доброта, искреност.
Има модерни сгради, има и красиви къщи в колониален стил, потънали в зеленина. Сърфистите порят вълните.
- Как ви представиха на австралийците?
- Като българския Джефри Ръш. Нашенците ме посрещнаха невероятно, с нетърпение. Още първата вечер се събраха неформално 50 човека - в заведение на сънародници. Българите там живеят изключително добре. Те са от средна класа нагоре. Няма гастарбайтери, няма шофьори на такси. Или имат собствен и проспериращ бизнес, или работят в някоя от успешно развиващите се институции и изкачват стъпалата нагоре. Щастливи и усмихнати хора, между тях не видях нито една дори притеснена физиономия, да не говорим за измъчена. Непоправими патриоти са. Може би защото са далеч оттук. Обикновено се говори, че в чужбина българите са разединени, че са отчуждени. В Австралия е абсолютно обратното - всеки се вълнува от житие битието на другия, а всички заедно - от това на България. Макар и на толкова километри, нито за миг не спират да се интересуват какво се случва в родината. Те са от различни емигрантски вълни, между тях има дори хора със смъртна присъда от едно друго време. Но това най-малко ги е отдалечило от България. На спектакъла имаше поне 250 човека. На простор бяха закачили с щипки фотоси с ролите ми в киното и театъра.
- Имат ли мнение за това, което се случва у нас - тук и сега?
- Абсолютно. Не приемат това правителство - тези, с които съм си позволявал да говоря на политически теми. Защото са стигнали чак там, прокудени от настоящия мандатоносител.
- За какво питат най-много - за политически или за човешки неща?
- Те следят всичко в интернет, но тъй като са наясно, че нашите медии по-често отразяват изборно живота, се интересуват за всичко онова, което не присъства в онлайн новините и коментарите. Знаят, че има много неща, за които не се говори.
- Как им резюмирахте актуалната ситуация?
- Казах им, че точно сега, за съжаление, не мога да ги убедя да се завърнат и да останат. Но те си идват, когато искат, защото са достатъчно заможни.
- Защо не заведохте в Сидни и дъщеря ви Далия Никол?
- Точно тогава се стягахме за изпити. Вече е приета оперно пеене в Консерваторията. Оттук нататък ще видим това сопрано накъде ще се развие.
- В киното имате над 80 роли. Защо не снимате напоследък?
- Отказах на четири сериала и два игрални филма, български и немски. Причините са различни - липса на провокация в сценариите, разминаване в представите за добра кинодраматургия, предложение за неадекватни хонорари. След като гледах някои от епизодите на въпросните тв продукции, разбрах че съм направил правилния избор. Продължавам да се вълнувам от театъра. Преминах през кастингите на два филмови проекта. Ако им се даде ход, отново ще се появя на големия екран след три години и половина пауза. Имам роля в "Преследвачът на звуци" на Петър Одаджиев по романа на Леа Коен, но всичко беше "замразено" поради липса на пари. Би трябвало да започна снимки във "Възвишение" на Милен Русков с режисьор Дочо Боджаков. Но трябва да има ситуация, за да се случи. Надявам се Димитър Стоянович и Лъчезар Аврамов скоро да започнат работа по историческия си сериал за БНТ по творби на Йордан Йовков.
- На какви герои ще дадете плът и кръв през новия сезон?
- В "Прах в очите" на Дьорд Шпиро за Сатирата, постановка на Владлен Александров, съм мъж късметлия. Един ден той се прибира необичайно рано от работа, защото е улучил шестица от тотото - какво произлиза от това, бедна ви е фантазията. И докато тече действието, публиката ще разбере, че всичко, случило се в социалистическа Унгария, е минало през главите и на българите. Екстремно събитие преобръща живота на човек - и той се хвърля от едната крайност в друга. Само си мислим и предполагаме как бихме реагирали от тотото, но сме много далеч от истината. В "Последният полов атлет" на Нийл Саймън в Плевен, постановка на Бойко Илиев, съм мъжът на средна възраст, който започва да усеща, че животът се изплъзва неумолимо. И той започва да се пита дали е опитал всичко. Изпада в смешки с три различни типажа жени. Кани ги в апартамента на майка си, за да се пробва като полов отлет, но определено не е за тази работа. Мераците за секс са толкова смешни.
- Защо българският мъж на средна възраст не се вълнува от секс?
- Може би социалната действителност го тормози, но тя е също толкова стряскаща и за американския мъж. А икономическата криза не би трябвало да е определяща - нали уж поддържаме мита, че сме супермачовци. Когато съзнанието ти е заето, как да си суперлюбовник? А българите обикновено са честни партньори и по-трудно стигат до секс срещу пари. По-трудно лъжат любимите си жени.
- Какво ще направите за първи път това лято?
- Ще ловя риба. Купих си въдица след "Службогонци" в Поморие - в магазина на Яни. Вече съм притежател на лична въдица. Досега приятели са ми давали да се пробвам. Дори ме споходи късметът на начинаещия, но не го броя. Сега ще мятам край нашия бряг, в Българево. Цяла Варна идва там.
- Защо Цонко Цонев ви направи почетен гражданин на рок столицата Каварна?
- Защото съм роден там. А в мотивацията на общинския съвет пишеше: за принос в културата, духовността и изкуството. Играхме "Последният полов атлет", а след това имаше церемония. Цонко беше поканил като гаранти изключителни личности - Антон Дончев, Андрей Пантев, Иван Гранитски. Стефан Цанев не успя да дойде от Балчик, но поздрави по телефона. Никога няма да забравя думите на Антон Дончев: "Най-важното от всичко е, че Николай е съхранил душевността си". Когато титаничен интелект като него ти даде подобна оценка, се чувстваш по особен начин.
- Рокаджия ли сте?
- Израснах във времето, когато слушахме всички тези хора, които идват сега в Каварна. Имахме ученическа рок група - повечето от нейните членове продължават да се занимават с музика. Свирех на бас и соло китара. В казармата, която карах в Школата за медицински инструктури в Русе, също се изявявах. И тамошните ми колеги влязоха в Консерваторията. Когато влязох във ВИТИЗ, спрях с китарата. Но нашият професор, Николай Люцканов, много държеше на музикалното си образование. Още в първи курс доведе Пепи Цанков, барабаниста на "Щурците", оперната певица Мария Бекярова, композитора Александър Бръзицов. Рок операта "Кукленикът" беше от дипломните ни спектакли. Пея и досега - в "Страхотни момчета" в Младежкия, в "Златният кос", с Борис Годжунов, Оги Дръндийски и Теди Георгиев направихме група "Карето" за финала на "Бургас и морето". Направих и дует с Кристина Димитрова. Имам готови парчета за албум - но може би не съм толкова напорист.
- Сваляхте ли навремето девойки с китарата?
- Годините бяха такива, че те пращаха бележки, танцуваха около нас и активно ни сваляха. Не знам сега как - сигурно е същото.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
