Но трябва всеки ден да се радваме на живота, казва прочутият художник навръх най-светлия християнски празник
Никола Манев e роден на 28 август 1940 година в Пазарджик, но е израснал в Чирпан. Завършва Художествената гимназия в София, а през 1962-а е приет във френската Академия за изящни изкуства, където се дипломира в класа по "Живопис" на професор Морис Брианшон. Тогава се установява в Париж - в ателие в "Ил Сен Луи". Но през целия си живот обикаля света и трупа впечатления за платната си. Зад гърба си има над 165 самостоятелни изложби, а над 3000 негови творби са притежание на държавни и частни колекции и музеи в над 30 страни. Манев живее и твори от 54 години в Париж, но остава завинаги свързан с България. През април 2000 г. купува старинна възрожденска къща в Чирпан и я завещава на града заедно с 40 свои картини от различните периоди. През 2008-а Манев става академик на Българската академия за наука и изкуство.
- Господин Манев, днес е Разпети петък - какво е за вас Великден, присъства ли в картините ви?
- Изключително много почитам християнските празници. Великден е светъл миг. Но не се влияя от датите в календара. За мен, като творец, всеки ден може да е Великден. Когато погледна към ясното небе с прекрасните пътуващи към неизвестното облаци, когато погледна слънцето, чуруликащите птици, кацнали на верандата ми, когато почувствам уханието на пролетните цветя, усещам, че постоянно е Великден! В картините ми присъства цялата прелест и топлина на този свят - Великден е някъде там, в някое ъгълче на моето платно. Пожелавам на читателите на „Стандарт": Постарайте се да постигнете съвършенството – а то е да се радвате на живота всеки ден!
- Наскоро открихте съвместна изложба с вашият брат Добромир. Как се навихте да обедините - вие сте индивидуалист като всеки артист?
- Не бих казал, че това е обединяване. С брат ми сме напълно различни и показваме съвсем различно изкуство. Независимо, че сме от една майка и един баща, ние не сме еднакви като личности. Добри само от 15 години работи този занаят, след като четвърт век беше преуспяващ актьор. Той си създава в неговия стил, аз - в моя. Рисувам повече от 50 години и не си представям живота без рисуването – това е професията ми, това е съдбата ми. Но понеже сме братя, изведнъж решихме да направим нещо интересно заедно и да покажем на ценителите изкуството по различен начин. Приехме предизвикателството и направихме общата ни изложба, която имаше голям успех. Десетки хора я посетиха.
- Брат ви от актьор стана художник. Излизал ли сте някога на сцена?
- Аз съм актьор непрекъснато! Много
често сънувам, че съм на снимачната площадка
и играя роля. Непрекъснато имам усещането, че някаква камера ме следи и снима. Дори на сън заставам в поза, за да бъда по забелязан и красив. Брат ми е професионален актьор, той е завършил ВИТИЗ. Има доста филми зад гърба си. Играеше в Младежкия театър. Докато аз съм актьор на сън и в живота!
- Къде се чувствате най-комфортно - в Париж, Чирпан или Пазарджик?
- Озовах се с два родни града, но не е важно къде си роден, а къде си израснал. Роден съм в Пазарджик, но съм израснал в Чирпан при баба си Кера. Затова се смятам за чирпанлия. Ако трябва да се изразя образно – родих се в Пазарджик, но прогледнах в Чирпан. В Париж живея от 54 години, така че Франция и нейната столица за неразделна част от мен като творец, и като личност. Но колкото и да се мъча да стана французин, не мога. Останах си българин! Независимо, че много обичам Франция. Това е страната на демокрацията и свободата, които изключително ценя. Франция ми е дала много и продължава да ми дава. Франция ме издържа. Рисувам в Париж, всичките ми творби се раждат в Париж - моите рожби, сътворени с четката са от Париж. Но кръвта ми е чисто българска, какъвто съм и аз! Копнея за България. През последните десет години преоткрих Пазарджик. Там сме родени с брат ми. Обожавам морето и Варна, където се връщам повече от 30 години. Харесвам Ловеч, Троян, правил съм изложба и в малкия китен Първомай. Изключително чист и спретнат, подреден. Винаги с удоволствие ходя там, но все бързам по работа. Чарът му е в пазара, площада, читалището, сенчестите кафенета.
- Имате ли си любимо кътче, което ви вдъхновява?
- Живея предимно във Варна – в прекрасна къща на брега на морето. Повече от десет години притежавам и ателие до Фестивалния комплекс в центъра. Рисуването ме крепи, презарежда и вдъхновява за живот. Четката трябва непрекъснато да се държи. За художника няма нищо по-лошо от изсъхнала палитра. Морският бриз, полъхът, пейзажът - другаде не мога да рисувам.
Да рисувам в София?! Абсурд
В Чирпан също не се получава. В чифлика ми в село Партизанин само си почивам предимно с приятели. Там ми е най-спокойно и добре, но не мога да работя. В чифлика имам великолепен огромен двор с цветя, отглеждам фазани и други екзотични животинки, имам зеленчукова градина - и въпреки това не мога да творя там.
- Как се формира творецът?
- Завърших Академията в Париж, където влязох след живота в Тунис с моите родители. Спечелих мястото си със собствени усилия - с конкурс, никой не ми е помагал. Продължавам да се изграждам. За твореца няма възраст - той се развива, докато е жив. Непрекъснато откривам нови хоризонти.
- Вие сте известен с комините, които рисувате в Париж. Говорите за тях, че „са живи"...
- Ами влюбих се в тях. За мен те са връзката между земята и небето, в пушека има невероятна символика, която усещам. Но и други гледки ме провокират - пустинята в Сахара, големият каньон в Аризона, който просто ме смая. И го отразих, естествено. Впечатлен съм от селцата в Северна Африка, обичам ги. Човек може да обича природата в различни кътчета от земята. Любовта може да е към много сюжети. Те са в картините ми – топли, нежни, позитивни, успокояващи, излъчващи любов!
- С какво самочувствие живеете?
- Аз съм занаятчия, който си гледа професията. Не съм знаменосец. Благодарение на моите три пръста, с които държа четката, се издържам. Другите трябва да кажат дали съм голям художник. Чувствам се „мъничък" пред шедьоврите на световното изкуство. Аз съм си на моето ниво! Имам над 165 самостоятелни изложби из планетата. За артиста обаче не е важно количеството, а общуването с широката публика, желанието й е да ме оцени. За артиста е съществено дали го харесват.
- Изложбата е критерий за успеха, за постиженията на твореца. Не бива да забравяме и парите, макар че аз не съм тяхна жертва. Моите картини са единственото нещо, чрез което се прехранвам. Нямам друг начин на препитание. Много малко хора биха могли да дойдат и купят платна от ателието ми в Париж. Затова "произвеждам" целогодишно - за да мога лятото да правя изложби. Но в никакъв случай не давам приоритет на комерса пред изкуството.
Никога не съм правил поръчкови картини
Подобни предложения не ме интересуват. Сутрин, обед и вечер мога да се храня, имам покрив над главата си, плащам си наема и тока. И най-значимото – не оставам без бои в палитрата. Това ми стига, за да бъда напълно щастлив. Рисувам това, което чувствам. Късметлия съм - имам много почитатели и колекционери в България и по света.
- Явно опровергавате поговорката „Художник къща не храни"...
- Тя обаче е измислена съвсем на мястсо. В историята на изкуството повечето художници не са били признати приживе. Те не са могли да продадат и една картина през живота си. Тънели са в мизерия и глад. Та да си дойдем на думата. Сред художниците тези, които не хранят къщата, са много повече от тези, които я хранят. Така че самата истина е закодирана в тези думи. Те се отнасят и за музикантите, и за поетите, и за писателите – принципно за чадата на изкуството. Знаем от учебниците, че те често са изповядали друга професия, за да се издържат. Ако са оставали верни на своята, дори са се самоубивали от безизходица и отчаяние. Великият Ван Гог слага край на живота си. Приживе той не продава нито една картина. Издържал го е брат му. Това е най-известният случай в историята, която е пълна с подобни примери.
Много цигулари свирят по улицата и нямат пари за хляб
Звучи зловещо, но повечето художници ги оценяват след смъртта им. Ренбранд го признават за гений два века след смъртта му. В нашия занаят е като при винарите – за да стане еликсирът хубав и скъп, му трябва много време. Докато е млад и зелен, не може да се оцени.
- Какво е за вас свободата? Рисувате ли я?
- Жесток е стремежът към нея. Постоянен. Неукротим. Превръщаме се в нейни роби. „Трябва да си син на природата, не внук на природата", е казал Леонардо Де Винчи.
- Какво е за вас светлината?
- Пъпната връв на човека с вечността. Обичам светлината, ценя я и се стремя към нея. Изобразявам я, защото непрекъснато я виждам. Живея в светлина, творя в светлина, мислите са ми светли, душата ми е светла. Вероятно затова са толкова светли и картините ми.
- Може би заради това казват, че в картините ви има нещо космическо...
- Да, така е, но нямам и хабер за това не знам от къде идва тази идея. Един извор е хубав, защото извира естествено. Така трябва да е и изкуството! Спонтанно и естествено! С емоция, която трябва да почувстваме и съхраним. Натрупаното, изживяното го вадя на платното.
- Всяка година през септември организирате празник на Чирпан и галерия Манев - защо го правите?
- Всичко тръгна от желанието ми да оставя част от творчеството си на Чирпан. Френска притча казва: „Какво означава любов? Няма подобно понятие. Има любовни доказателства!". За да твърдите , че обичате някого - жена, град или държава, е добре да го докажете с факти, с жестове. Любовта без доказателства не е любов, а само хипотеза. Видях преди години великолепната къща в Чирпан и я купих – за да направя галерия. След което я завещах при нотариус на града. Така доказвам любовта ми към града и жителите му. Това не е моя частна галерия за лично ползване, това е център на изкуството. Така възникна идеята ежегодно да правим Фестивал на изкуствата в средата на септември. Участват певци, танцьори, поети, писатели, оперни изпълнители.
Всички звезди, минали през моя Фестивал са участвали без хонорар
Дори Лили Иванова, която пее за огромни хонорари. Подарих й картина. Всеки патрон получава платно от мен – Орлин Горанов, Тони Димитрова, Митко Щерев, Велко Кънев, Йорданка Христова, Катя Филипова, Антон Дончев, Валери Петров, Любомир Левчев. Входът е свободен. Събира се целият град. Местата никога не стигат в огромния двор на къщата-галерия. Затова построихме малък амфитеатър. Радост и чест е, че споделям един двор с къщата на великия Пейо Яворов. Това още повече допринася за атмосферата – и доказва предопределеност. Птичката кацна на рамото ми с покупката на тази къща. Тя промени живота ми.
- Какво замисляте?
- 2015-та беше най-продуктивната в живота ми! Сътворих много платна с четири техники: пастел, акварел, маслени бои, молив. Предстоят ми няколко изложби по страната и в столицата. Ще открия сезона в Пазарджик, където от 7 години показвам експозиции в галерията на Огнян Боев. Освен всичко друго, той е бивш антиквар и изключителен познавач на изкуството. В Пазарджик има група мои колекционери и почитатели, включително и шефът на общинския съвет адвокат Хари Харалампиев. Втората изложба задължително ще бъде в галерията на Икономическия университет във Варна по покана на ректора Пламен Илиев, който не само е мой колекционер, но и се съветва с Валерий Пощаров, изключително компетентен галерист. След това ще гастролирам в софийската "Финес".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
