С дясната ръка на областния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич са съставени два документа и един е останал написан. Двата написани документа са: ферманът за прогласяване на Българската екзархия и първият Екзархийски устав. Документът, който е останал ненаписан, е една телеграма до Цариград, с която Кръстевич е трябвало да извести централната власт, че в Пловдив започва движение за съединението на провинцията с Княжество България и да изиска изпращането на войска за неговото потушаване. Макар че е бил длъжен да напише тази телеграма, той не я е написал.
Благодарение на написаните от него документи днес имаме независима Българска православна църква. Благодарение на онази, останала ненаписана телеграма, днес празнуваме Деня на Съединението на България.
Тези думи на пловдивския митрополит Николай пред паметника на Гаврил Кръстевич в Пловдив разтърсиха днес България. И в Деня на Съединението върнаха спомена към забравените ни герои. Един от тях е именно Гаврил Кръстевич.
.jpg)
„Помолих се да се случат две неща - Гаврил Кръстевич да бъде обявен посмъртно за почетен гражданин на Пловдив и в града ни да бъде издигнат негов паметник. Благодаря на кмета и на членовете на пловдивския Общински съвет, които откликнаха на първата молба и прогласиха Гаврил Кръстевич за почетен гражданин на Богоспасяемия град Пловдив.
Нашата епархийска църква, от своя страна, пое със собствени сили и средства изпълнението на втората част от задачата и днес осветихме и откриваме паметника на този заслужил църковен и народен деятел в двора на катедралния ни храм. Тук, където е започнало движението, довело до създаването на Българската екзархия, на самоуправляващата се Българска православна църква. Дело, за което Гаврил Кръстевич има най-съществен допринос“, добави митрополит Николай.
Кой е Гаврил Кръстевич?
Гандьо Баев (Гаврил Кръстевич) се ражда в Котел през 1818 година. Още като ученик в местното училище той прави впечатление като даровито дете. По препоръка на местни котленски първенци той продължава образованието си в Карлово при прочутия Райно Попович. Между учител и ученик се установяват топли и сърдечни отношения, които Кръстевич запазва към своя наставник до края на неговия живот (1858), разказва bulgarianhistory.org.
След свършването на карловското училище, Кръстевич е за кратко учител в Сливен (1834). Котленският първенец Стойко Стойков Попов – бащата на Георги Раковски, го свързва с най-влиятелния котленец и българин по това време – знаменитият сановник на турска служба княз Стефан Богориди, чрез когото Гаврил Кръстевич попада в Цариград през март 1835 година. Благодарение на своето ученолюбие, прилежание и упоритост той много бързо става любимец на княз Богориди, с чиято финансова помощ учи във Великата народна школа в Куручешме (1837-1838), а след това завършва и право в Париж през 1843 година.
Завръщайки се в Цариград, Кръстевич работи като секретар на княз Стефан Богориди. Бидейки негов пълномощник, той се изявява като талантлив администратор и управител на гръцкия остров Самос от 5 май 1845 година до 12 април 1850 година.
Кръстевич бързо напредва в кариерата и става член на Върховния съд на Османската империя, поради което на него започва да се гледа като доверено и лоялно лице на султанската власт. Затова не се учудваме, че именно той е натоварен през късната есен на 1850 година с разрешаване на имотен спор между Хилендарския и Иверския манастир в Света гора, покрай който успява да спаси от заточение знаменития водач на борбата ни за църковна независимост Иларион Макариополски!
Гаврил Кръстевич има огромна заслуга за султанския ферман от 28 февруари 1870 година, с който се учредява и признава от османското правителство независимата българска църква. Неговата правна грамотност, познаването на църковната и политическата история на Балканите и влиянието, с което е разполагал по високите етажи на властта в Цариград, са достатъчни за издаването на прочутия ферман на Абдул Азис, в чието написване и той самият взема дейно участие. Нещо повече – Кръстевич е душата на Народния църковен събор (23 февруари – 24 юли 1871 година), който начертава основните правила и начала за нормалното функциониране на независимата ни църква.
През 1871 година Гаврил Кръстевич издава знаменитото си „Възражение“ срещу претенциите на гръцката патриаршия за решаването на гръцко-българската духовна разпра, като в 8 точки логически обосновано, подпомогнат с богат доказателствен материал, жарко и темпераментно защитава българската кауза.
За управленските му качества и усилия през 6те години като генерал-губернатор на Източна Румелия са написани и суперлативи – Михаил Маджаров, и унищожителни критики – Захарий Стоянов.
Истината е, че Гаврил Кръстевич е знаел за подготвяното Съединение. Можел е да упражни насилие, но умишлено не изпълнява задълженията си на османски управител и не предприема никакви действия срещу народа си. Хората обаче не са му благодарни за това. Напротив – прокуждат го, слагайки край на бляскавата му политическа и дипломатическа кариера.
На 18 септември 1885 година в София пред своите съмишленици и приятели Марко Балабанов и Димитър Гешов той прави горчива, но и точна равносметка: „Аз знаях какво се вършеше за това съединение и с време аз можех да взема таквиз мерки, на каквито ми даваше право законът, но предвид на всички злини, които можеха да сполетят поверената ми област, аз се престорих, че не виждах и не слушах. Аз знаех и ценях общонародното желание за присъединението към българското княжество. Като българин аз съчувствувах, но по моето положение аз не можех да ида по-нататък от съчувствието. Във всеки случай делото беше народно и аз всичко забравям и всичко прощавам за това, което се извърши и спрямо моята личност; но едно нещо не мога да забравя, не мога да простя на нашите българи, а то е, дето ме качиха на един файтон с една облечена в хъшовско облекло мома и с гола сабля на ръка и ме разведоха така низ града за присмех и подигравка.“
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
