Малтретират Вазов и Ботев, докато българският преход не заслужава и ред, казва писателят
Недялко Славов е автор на три романа, стихосбирки, сборници с поеми, разкази, пиеси, някои от които преведени на немски, английски, руски и гръцки. Последната му книга "Портрет на поета като млад" е номинирана за наградите на Портал "Култура", "Хеликон", "Фонд 1300 България", вече има приза "Пловдив" за 2014-а. Михаил Неделчев я определя като един от най-силните на последните години. Румяна Дамянова твърди: "Това е страхотна, не, страховита книга". Според Андрей Захариев Славов е написал роман на световно ниво.
- Господин Славов, очаквахте ли този успех? Какво си помислихте, когато сложихте последната точка? Кой първи прочете ръкописа и какво каза?
- Написах романа за година и няколко месеца - много бързо, защото нещата ми бяха ясни. Винаги са ми важни опорните точки - началото и краят. Имах ги и се получи. Докато пишех, бях в голям подем. Пролетта, лятото, есента бяха прекрасни. Ръкописа го четоха едновременно четири-пет човека, на които държа много. Бяха единодушни, че е станал. Аз обаче го знаех преди тях.
- Казвате, че пишете за отрязъка, който ви е определен - тоест за годините, на които сте съвременник и които са гротеска за кривите огледала на нашата младост, както казва Емил Андреев.
- Не обичам да се местя напред-назад из линейното време. А и не мога да пиша за времена, в които не съм живял или бих живял след сто години. Значимият момент е моят реален живот. Тук искам да вметна случка, която е малко Радичковска. На село, където имам вила, веднъж идва моя съсед Божидар и ми "носи" история. Съседите често го правят - чакат ме да дойда от града и веднага пристигат. Та ето какво му се бе случило. Преди време върху дома му паднала гръмотевица. Съборила му комина и запалила плевнята, но най-важното било друго - мъжът ме убеждаваше, че по време на гръмотевицата клечал в тоалетната, а след гърма се озовал в спалнята при жена си. И взе да ми говори, че това имало и научно обяснение - и все от тоя род. А аз в това време си мислех, че нещо подобно се случи и на българския народ на 10 ноември - от персоналната си социалистическа тоалетна той се озова клекнал на глобалната тоалетна на неолиберализма.
- Имате ли и друга история?
- Преди време стояхме под лозниците в Стария Пловдив и си говорихме с Маша Немировски, изключителен театрален режисьор - искаше да прави мой абсурдистки моноспектакъл в Тел Авив. В един момент Маша започна да се смее. Попитах я защо. Тя ми отговори: "Светът е вече такова абсурдно място, че вече е нелепо да се поставят Йонеско или Бекет. Едва ли и те биха го измислили такъв!"
- Как си обяснявате носталгията по соца, за който и вие пишете?
- Не бих казал, че това е носталгия. Поне за мен. Истината е, че човек инстинктивно се вкопчва в младостта си. Нещо като Валс номер 2 на Шостакович. Млад си. Красив си. Безгрижен си. Младостта не вижда графично света. Носиш се напред в танца с една или много Ани - макар и не Каренини - из залите на живота.
- Не сте ли се изкушавали да напишете роман за родния преход?
- Така нареченият преход не заслужава и ред. Той редуцира българите с 2 милиона, пръсна генофонда ни по света. И вместо демокрация узакони плутокрация. Но още по-важно е какво стана с душите ни. Човечеството губи хуманния си идеал.
- Глобализацията е по-страшна от комунизма, казвате вие. Защо?
- И двете доктрини са отвратителни. Това са политически проекти, по-скоро геополитически шашми. Не следват някакво еволюционно и хуманно развитие. И имат подозрителни съвпадения. Преди девизът бе "Пролетарий от всички страни - съединявайте се", сега е "Потребители от всички страни - потребявайте." Повтаря се тоталният медиен и не само медиен контрол, много по-рафинирано, разбира се. Имам реалното усещане за нов Интернационал. Като писател съм най-отвратен от едно: от малтретирането на Вазов и Ботев. Правят го анонимни, снобеещи и меркантилни псевдоинтелектуалци.
Разнасят мощите им като чакали
То не бяха платени учебници и издателски камарили. То не бе мародерстване. И най-страшното е, че сеят отровата и заразата си сред децата и студентството. Титулуват се с академични степени. А като връх на всичко им се плаща от джоба на родителите на същите тези млади хора. Това се прави на принципа: проба-грешка. Тества се обществената нетърпимост. И след време пак, и пак, и пак, докато накрая манипулацията мине. Това е престъпна ексхумация на историята ни. Набези от криминално угодливи типове. Вандализъм в сияйно-траурната алея на българската памет. Представям си, ако бяха живи тези велики българи, с какво презрение щяха да ги сложат между ноктите си като бълха, защото и по тяхно време е бъкало от такива нихилисти. Но да се върнем на глобализма. Аз вярвам в Божията подредба на нещата. Демиургът ни е пръснал по света, направил ни е различни - народи и култури. Не всички птички в гората са мушитрънки. Всеки народ си има своята песен. Но не може народите да се подстригват като райграс. Светът не е ливада за нечия голф игра. Не може да има една култура, и то ерзац на поп култура, една кухня, и то за дъвчене накрак, една литература, и то фентъзи за дракони и аватари. Престъпно е. Светът е велик и не е това, което ни кара да живеем.
- Не е ли превзето вашето твърдение: "Пиша, защото така живея"?
- Ами казвам истината. Откакто се помня, все това правя.
- А какво би се случило с вас, ако не създавате сюжети?
- Не бих бил интересен на себе си. Пък и да си призная - голямо удоволствие си е това.
- Възможно ли е човек да се издържа от писане на книги?
- Пазарът е малък. Дори и книгите ти да са много силни, ако издателят ти не работи за твоето име, трудно се живее от книги. Малцина са тия, които успяват поради таланта си. Неколцина са тия, които пък ги лансира литературното задкулисие. Но това е друга тема.
- Как започнахте? Откъде идва прякорът ви Деко?
- Винаги съм знаел, че животът ми ще се случи така. А се е случил така, защото съм го искал. Не съм имал колебание и съмнение нито за миг. В една възраст поезията бе единственото, което признавах. Е, бях твърде млад и твърде екзалтиран тогава. Защото
поезията е ходене на палци
Но човек не може да ходи цял живот на пръсти. После, със съзряването, дойдоха разказите, пиесите и накрая романите.
А прякорът ми тръгва от годините, когато играех футбол. Щях да ставам професионалист. Публиката ми викаше Деко, тя винаги си измисля подобни двусрични имена за по-лесно. Бяха фантастични години - спортът е велико нещо. Тялото ти лети, духът ти също. Това съм го описал в романа си "Фаустино". Там имаше метафора, в която е заключена магията на детството и юношеството - един от героите рита топката към небето, тя излита и се връща след години. И във времето докато лети из Космоса, текат бавните години на сияйната младост.
- Тъжно е, когато пишете: "Подлудява ме желанието да ни направят изключително глупави, а още повече ме подлудява нашата готовност това да се случи".
- От година и нещо пиша новия си роман и се изключих от света - тоест скоро не съм подлудявал. Извън медиите, извън голямото дрънкане и лъжене, извън тая бетонобъркачка за бетонни глави, светът е друг. Чуваш предцивилизационните звуци - песента на птиците, отпътуващата вода на реката, вятъра в клоните. Има светлина около нас, около мен, около вас - в хората, с които общувам, в Природата... Но това е друга светлина - тяхна си, персонална, на хората, на дърветата, на тревите, на животните, тя е в аурата им, дадена ни е свише. Нея никой не може да я отнеме. Освен загасването на собствения ми разсъдък.
- Машината за промиване на мозъци работи с пълна пара - какво произвежда тя според вас?
- Хомункулуси. Потребители. Както казваше Елиът - кухите хора.
- Имате много срещи. Какво ви питат читателите. Какво вие научавате за тях?
- Питат за книгите ми, но най искат да си говорим за нещата, които ги вълнуват - любовта, смелостта, предателството, приятелството, надеждата. На срещите научаваш, че хората са трогателни в стремежа си към духовното, че са прекрасни. Говоря за обикновените, скромните, земните хора. Особено в провинцията. Там още са неизкушени, естествени.
- Ботев и Христос - как изглежда паралелът между тях?
- Имате пред вид думите, които тази година казах на 2 юни пред паметника на Ботев ли? Ами мисълта им за саможертвата, за пътя им! Общи са! Представете си: преди 2000 години единият изкачва кръста си към Голгота, преди сто години другият - към Вола. Младостта им. Съзнанието им за безсмъртие - общи са! Думите на Христос на Тайната вечеря: Иисус им рече: Син Човеческий ще бъде предаден в човешки ръце. И ще Го убият, и на третия ден ще възкръсне. Стиховете на Ботев: са "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...".
- Минахте към прозата - значи ли това, че сте ограничили интереса си към жените, които като че ли предпочитат поетите?
- Моят интерес към дамите е без значение за тях. По-важното е дали те са намалили интереса си към мен. Предполагам. И е нормално. Участвал съм в това дежавю - и аз съм бил млад поет. И в тъмна доба, и в слънчев ден съм грабвал дамата на застаряващия белетрист. Истината е, че
без любовта на жената светът няма смисъл
Всичките усилия на танца ни - чрез думите, чрез тялото, чрез музиката, чрез четката - всичко е, за да я ръкоположим за царица.
- Вие сте пловдивчанин и в кръвта. Възможно ли е да се роди отново онази прочута бохема, с което бе известно Филибето. Разкажете повече за нея.
- Ще започна по-отдалеч. Обичам София - мускулест, силен, лаком, брутален град: около Царя се прави на бизнесмен и политик, между "Раковска" и "Витошка" е културтрегер и леко, да не кажа тежко, сноб, към "Люлин" е гамен, към Подуяне - мутра, а към Централна гара - наркоман и клошар. Обичам и Бургас, Морската градина, но най-обичам моя Пловдив, аристократа на българските градове.
Пловдивската бохема, за която говорите, отдавна я няма. Но разбира се, че ще се роди нова. Всяко поколение започва света отначало. Но на онази бохема сянката й падна в Марица. Изтече. Знаете ли, странно е, че докато е жив някой близък твой приятел, той все се мотае наоколо и чезне, когато ти трябва... А така, в паметта ти, винаги е на твое разположение.
Понякога ми липсва много моят скъп приятел, големият скулптор Кирил Найденов. Той направи паметника на Христос пред Католическия храм в Пловдив и паметника на Филип на Джумаята - преди време го махнаха, но един ден отново ще го върнат на мястото му, защото историята я пишат творците, а не чиновниците. Помня и оня слънчев ден, когато му търсехме място. Обиколихме Небет тепе, Трихълмието, Градската градина и накрая се спряхме на Джумаята. Нали знаете онези мъже, които търсят с пръчка подземна вода, та така и Киро се спря, сякаш чуваше подземна вода. Обходи с панорамен поглед площада и ми каза: "Приятелю, ще бъде тук!"
- Разкажете за бъдещия си роман.
- Казва се "Улицата на златарите" и ще излезе в издателство "Хермес" в края на тази или началото на следващата година. Най-накратко историята е следната: композитор наема квартира на улицата на златарите и от този момент започва разлома в духовния му свят.
С него идва и просветлението
Това е книга за творчеството, за таланта, за неговата цена и за вечната повтаряща се история между Фауст и Мефистофел. Началният сблъсък между духовното иматериалното.
- Родословното ви дърво е повече от интересно. Признавате, че сте възторжен и шумен - като баба ви германката. Каква беше тя и съпругът на сестра й Гьобелс. Дали се е чувствал добре с това име.
- Моят дядо е учил инженерство в Дармщад, от където си води жена с дете на ръце - Мария-Елза или Ома, както я наричахме с брат ми в детството. Немската диплома му е коствала по-късно живота в лагерите през петдесетте, разпитите по душегубките на Държавна сигурност. А иначе сестра й в Германия имаше съпруг, скромен и работлив немец, инженер с 50 години трудов стаж в заводите на "Фолксваген". Но имаше тази, нелепа от историческа гледна точка, фамилия. Нямам спомени от Германия, но тук тя предизвикваше смут. Помня как се запотяваха очилата на чиновниците в МВР, докато татко попълваше документите. Иначе Ома беше светъл дух, не съм я виждал тъжна или мрачна. Радваше се на всичко от онази немотия. Все си пееше и най-обичаше "О, таненбаум".
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
