Не всеки е избран да преживее голямата любов

Не вярвам в музите, а в сила свише, която ми диктува стиховете, казва той

Добромир Банев е един от най-популярните съвременни поети. Автор е на книгите "Еднакво различни", "Абсурдни времена" 1 и 2, написана съвместно с поетесата Маргарита Петкова, и "В понеделник ще е късно". Роден е преди 46 г. в Ловеч. Завършил е право в СУ "Климент Охридски" през 1993 г.

Може ли любовната лирика да се роди по време на скучен филм? Крие ли се музата във Фейсбук? Кога умира любовта? И защо всеки Божи ден е неин празник? Добромир Банев отговаря пред "Стандарт".

- Г-н Банев, кога написахте последното си стихотворение?
- Написах го в сряда вечерта и то беше провокирано от темата за любовта, разбира се. Не толкова заради факта, че наближава Свети Валентин, който по една или друга причина в България също доби голяма популярност и по български се нарича празник на любовта и виното заради Трифон Зарезан. Стихотворението ми "се изля" буквално. Както гледах по телевизията скучен филм, изведнъж онзи отгоре започна да диктува и аз трябваше да стана да запиша. Спрях филма и го записах. Ще използвам това интервю като повод да зарадвам почитателите си с това стихотворение, което могат да прочетат за първи път на страниците на "Стандарт".
- Скучните филми ли ви вдъхновяват всъщност?
- Не съм от хората, които чакат някакво нарочно вдъхновение, нито пък вярвам в музите, които ти кацат на рамото. Вярвам, че има една свиша сила, която диктува, а аз просто записвам. Когато усетя, че имам какво да запиша, хващам химикалката и го правя.
- Празнувате ли Свети Валентин?
- Не. Имам по-особено отношение към празниците, защото просто животът е един безкраен празник. Слава на Бога, имам много добри приятели, с които празнувам ежедневно. Все пак нямам нищо против празниците, защото те са повод хората да се забавляват.
- Преди време бяхте споменал, че харесвате мисълта на Оскар Уайлд, че животът често имитира изкуство? Припознавате ли тази мисъл?
- Във времето, което живеем, си давам сметка, че животът до голяма степен имитира изкуството, защото самото изкуство стана много разтегливо понятие. В днешно време за такова минават много пошли и комерсиални, че дори и много обезпокоителни неща. И това се отразява наистина на живота, на отношенията между хората, на начина, по който пишат и рисуват, правят музика. Изкуството до определена степен определя живота.
- Плаши ли ви това?
- Плаша се, защото виждам, че това не е креативно. Пошлостта като че ли ни превзема все повече и повече. Липсата на вкус. Кичът. Чалгата във всички сфери на изкуството. Побърква ме очалгачаването на хората.
- Казвате, че любовта е непредсказуема окръжност...
- Да, любовта е непредсказуема окръжност, която прилича на детска въртележка. Всеки от нашето поколение си спомня въртележките от детството ни. Върти се, върти се, върти се. Инерцията намалява и в един момент спира. Любовта е едно много особено състояние на духа и фактът, че за нея няма определение нито в тълковния речник, нито легална дефиниция, където и да било, я прави най-невероятното нещо на този свят. Тя е много благодатна за думи, много благодатна за четката, за нотните листа, но в живота вярвам, че тя се случва трудно и рядко и не всеки е избран да преживее голямата любов. Тя се случва или не. Не можеш да си я поръчаш по куриер. Но пък не е малко, че повечето хора се стремят към нея.
- Твърдите обаче, че любовта ни прави предсказуеми?
- Това е така, защото всеки си мисли, че неговата любов е една-единствена и неповторима. Всеки е убеден, че само той знае как да се справи с нея и как да докаже чувствата си към другия. Рано или късно обаче човек осъзнава, че е част от този шаблон, който е чел в книгите или гледал на кино. Рано или късно човек се разочарова от любовта. Хемингуей е казал, че любовта предполага двама души, които накрая остават нещастни.
- Казвали сте, че единственото нещото, което може да убие любовта, е самата любов?
- В стремежа си да докажеш на другия колко много го обичаш и държиш на него и ревността, която се настанява между хората, рано или късно това се връща като бумеранг. Човек трупа умора, познанието - тъга, а любовта е част от познанието. А когато човек стане тъжен, до голяма степен той се самоубива в чисто духовен аспект.
- Завърши ли сте право. Колко дълъг е пътят от правото до любовната поезия?
- Не бих използвал клишето "една ръка разстояние". Когато кандидатствах право, беше краят на социалистическия период. В нашия факултет 50% от студентите бяха неуспели актьори, художници и такива, които са искали да учат в консерваторията. По това време в тези висши учебни заведения се влизаше много трудно. Оказа се, че от моя курс много колеги понастоящем се занимават с изкуство. Според мен правото и поезията вървят ръка за ръка, без да са свързани толкова много. Правото ми даде основа в интелектуален план, на която мога да стъпвам сигурно и ми е само в помощ за нещата, които пиша. Правото дава широк поглед върху света и предполага да си добър психолог. В писането пък психологията е много важно нещо, защото не можеш да пише добре, ако психологически не можеш да изградиш образите на лирическия герой.
- Откога пишете всъщност?
- Откакто се помня, колкото и банално ще прозвучи. Баща ми, Бог да го прости, ми беше подарил пишеща машина, когато бях в трети клас. Оттогава досега фактически никога не съм спирал да пиша. Първата ми книга обаче излезе през 2011 г., защото никога не ми е било самоцел да издавам книги. Така се случи и в този смисъл съм много благодарен на издателство "Лъчезар Минчев" и на самия Лъчезар Минчев, който ме откри и ми гласува доверие. Издаде последната ми книга, както и съвместната с Маргарита Петкова - "Абсурдни времена" 1 и 2. В рамките на тази година ще излезе второ преработено издание на първата ми книга "Еднакво различни".
- Дъждът "вали" много често в стиховете ви?
- Обожавам дъжд. Самата мисъл за водата, че тя пречиства. Начинът, по който се стича по прозореца, начинът, по който като дете съм прескачал локвите. Винаги в главата ми нахлува образът на жена в ленена рокля, която е измокрена от дъжда. Тя присъства не в едно от моите стихотворения. Дъждът е едно от най-чудните природни явления.
- Често ви сравняват с Дамян Дамянов. Сравнението дразни, ласкае или ангажира?
- И от трите по-малко. Не бягам толкова от това сравнение, защото доста хора правят такава аналогия. Предполагам, че се дължи основно на това, че и двамата сме лирици, пишем за любов. За мен той е колос, когото много уважавам като автор. В края на краищата, хората имат право да правят каквито си искат сравнения, но смятам, че аз съм си Добромир Банев и моят почерк винаги се разпознава.
- Умножава ли Фейсбук броя на почитателите ви?
- Фейсбук и останалите социални мрежи са един феномен на нашето модерно и съвременно общество, тъй като по куп причини една книга не може да стигне до много хора. Било то от финансови съображения или пък, защото има много българи, живеещи в чужбина. Виждам го по мои почитатели от цял свят, които биха искали да си купят книгата ми, но нямат такава възможност. Така социалните мрежи са единственият начин те да се докоснат до нещата, които пиша. Това е хубаво, защото така творчеството ми достига до неограничен кръг от хора и често те са мой коректив. Това обаче е и нож с две остриета, защото трябва да обърнеш внимание на всеки, да бъдеш любезен с всеки. Не можеш да отминеш някого, защото хората са честолюбиви и трябва да засвидетелстваш все пак своето уважение.
- Вдъхновява ли ви този интерес във Фейсбук?
- Определено ме вдъхновява, не заради самата социална мрежа, а заради възможността, която дава на хората да ми пишат и да общуват с мен. Имам подаръци от цял свят, които идват по пощата и с куриери, от бутилка вино до ръчно изработени бележници и сувенири. Това за мен са най-ценните подаръци.
- Няма ли риск този глад на почитателите да изтърка перото ви?
- Не, защото през последните две години съм много умерен.
- Не се ли разглезва артистът от социалните мрежи?
- Има ли друг вариант в нашата страна артистът да се почувства глезен? Артистът в България нито е платен, нито е подплатен, нито по някакъв начин има гарантиран по-добър стандарт на живот. Напротив. Насърчавам в този смисъл българските артисти да се поглезят поне чрез социалните мрежи, защото друг начин няма.
- Точно и социалната мрежа ви събра с Маргарита Петкова.
- Маргарита Петкова е на първо място страхотен приятел, на второ - съавтор и на трето място - редактор на моите стихотворения. Факт е, че така се получиха нещата между нас, тъй като не я познавах лично. Закачих се за нейно стихотворение, на което тя отговори и така написахме "Абсурдни времена". Книгата стана факт за 13 дни. Предизвика фурор, би по продажби Дан Браун, което за нас е огромен успех, защото става дума за поетична книга, а не за роман.
- Каква е любовта между Добромир Банев и Маргарита Петкова?
- Невероятна. Любов, каквото в онзи смисъл на думата, човек трудно може да постигне. Гледам на нея като на астрален близнак. Предсказуема е любовта между нас, защото вече сме се намерили, но ако някой преди това ми беше питал дали вярвам в такъв вид любов - категорично щях да кажа "Не".
- Как си обяснявате вашия успех? Вие сте съвременен автор, който пише за любов...
- Това доказва, че любовта е вечна, от една страна. От друга - поезия харесват както младите, така и хора в по-сериозна възраст. Успехът ми се дължи очевидно в това, че пиша добре и вярвам в таланта си. Това, че хората го оценяват може да ме прави само щастлив.
- Късно ли ще е в понеделник?
- Не, в понеделник никога не е късно. Затова така решихме да озаглавим последната ми книга. Идеята за заглавието е на Маргарита Петкова и е извадено от контекста на едно стихотворение, което е и първо по реда си в книгата. Хората обикновено казват "Хайде ще го мислим от понеделник", "В понеделник ще се чуем и ще видим", "От понеделник каквото стане". Всъщност това е едно отлагане, което правим всеки един ден от живота си.
- Книгата ще бъде допечатана скоро?
- Премиерата й беше през ноември 2014 г. Днес вече вторият тираж е на изчерпване. Предстои трети и, както казва издателят ми Лъчезар Минчев, когато хората искат, трябва да им се дава. Книгата включва стихотворения, написани през последните 2 г. Подборът е на Маргарита Петкова, като тя успя да я подреди, така че като четеш стихотворенията, историята има собствен сюжет, което е постижение за поетична книга. Една стихосбирка не се състои в това да събереш стихотворенията, които си написал, а се прави с мисъл. Трябва да има развитие, поанта, лирически герой.
- Какви са бъдещите планове? Нова книга?
- Пиша я. Няма все още заглавие дори, но тя ще последва повторното издаване на на "Еднакво различни", която ще излезе в преработен вид от Лъчезар Минчев. Това негово предложение дойде изненадващо, но предизвика радост, защото това е книгата, която предизвика шум около моето име. Хората ме разпознаха с нея и тъй като пълното издание е напълно изчерпано, това ще бъде изненада за моите почитатели в идните месеци
- Променил ли се е Добромир Банев от първата си книга досега?
- Усещам някакво странно спокойствие и улегналост, колкото и шаблонно ще прозвучи. Нещата, които включа "Еднакво различни", са писани преди доста години, а съвсем наскоро станах на 46 и е съвсем нормално, обръщайки поглед назад, да си дам сметка, че в мен е настъпила някаква промяна на съзряване, на помъдряване, да не приемам нещата от живота толкова емоционално. Човек с годините се научава да владее чувствата си. Това е пряка връзка и с въпроса в началото за предсказуемата любов. Става предсказуема с опита, който човек трупа и знае, и предполага какво може да очаква във всеки един следващ момент.
- Какво е посланието ви към читателите?
- Да бъдат добри хора, защото само добротата в нас може да ни движи напред. Част от добротата е любовта, разбира се. Винаги съм перефразирал онази мисъл, че красотата ще спаси света. Винаги съм казвал, че любовта ще спаси света, стига да бъдем добри.

Първо в "Стандарт":

В РИМИ

Любовта

Любовта е рамкирана снимка,
лист хартия с червен отпечатък,
възхитителна мъничка бримка
на чорап,
и възторг - див и кратък;
тя е отговор, търсещ въпроси,
тя е точката в бъдеще време -
стъпки в пясък - наивни и боси,
радостта от тъга - до колене;
тя изисква, ревнува и бяга -
бумеранг - като буря се връща,
за утехата - стотна тояга,
за надеждата - срутена къща;
тя се прави, че нищо не знае,
тя е "здрасти", "това е" и "сбогом" -
любовта е парфюмът нетраен,
и гримасата - мила, но строга.
Любовта е мотив без причина,
аргумент за невинност...
Виновна!
В подредената нейна градина
често ябълките са отровни.