Българските градинари имат историческа мисия в Унгария. Те правят революция в градинарската култура, модерницират зеленчукопроизводството, въвеждат напълно нова напоителна техника и култивират непознати дотогава зеленчуци като чушка, патладжан и др.
Унгарците харесват нашите градинари и заради тяхното трудолюбие, скромност, и непосредственост в общуването.
В Будапеща например, в 14-и район, където са живеели най-много българи, улици носят следните имена: "Български градинар", "Чушка", "Патладжан". Поставен е и надпис в памет на родните градинари.
За популярзирането на делото на градираните през 2015 г. Българското републиканско самоуправление започна своя проект "Пътят на българските градинари", чиято цел е да разработи международен тематичен маршрут. Той трябва да показва въздействието на българското градинарство върху европейската и най- вече върху унгарската аграрна култура, както и да проследи създаването на унгарските зеленчукопроизводителни райони.
Делото на градираните започва през първата половина на ХтХ век в околностите на Велико Търново и Пловдив, където се създава развита зеленчукопроизводителна култура, ала поради ограничеността на вътрешния пазар, нейните носители са принудени да се обърнат навън. Първите градинарски групи тръгват от Лясковец, от Търновско. По-късно основната част от тях излиза от селата Поликраище и Драганово, които са близо до старата българска столица. Най-напред градинарите тръгват в посока Сърбия, Румъния и Русия, а след като тамошните възможности се изчерпват, се появяват на територията на историческа Унгария: в околностите на Брашов, Сибиу, Тимишуара, Арад, Байа, Сентеш, Сегвар, Естергом, Дьор. Към края на ХтХ век ги намираме край всеки по-голям град в Австро-Унгарската империя, където се занимават с градинарство и играят решаваща роля в унгарското зеленчукопроизводство.
Първото и второто поколение български градинари във времето до 1930 г. се организират в специфични съюзи и трудови колективи, наричани още "дружество" или "тайфа". Работата се ръководи от организатора или газдата. Обикновено той обикаля българските села през декември-януари за да набере работници. Обяснявал им къде и колко декара земя ще наеме за обработка и какви вложения очаква от членовете в пари и в труд. Никому не обещавал заплата - така е било до 1920 година, когато споразумението е било за процент от печалбата (Kovacs, 1998). Членовете на тайфата се хранели, работели и живеели заедно на наетата земя, а работата се направлявала от газдата. Паричните дела също се уреждали от газдата като той имал правото да дава аванс. На Димитровден обикновено се изплащал наемът за земята или арендата на собственика на имението, след което разпределяли чистата печалба според труда и дела на всеки от членовете. Всеки от работник знаел задачите си, както и какъв ще бъде делът му от общата печалба. По тази причина всеки бил заинтересуван да положи максимални усилия за общия успех. При нужда българските градинарски стопанства наемали и унгарски надничари, които от своя страна изучавали и предавали познанията си на унгарското селячество.
Обикновено част от българските градинари се завръщали след края на сезона в у нас, където строяли къщи или купували земи със спестените си пари.
Други оставали в Унгария и ставали газди. Една част от българските градинари оставали в Унгария като по-късно към тях се присъединявала новата вълна от бягащи от политическия режим градинари. Голяма част от тях се заселвали във все още демократичната по онова време Унгария като второ или трето поколение преселници. В резултат на това на мястото на тайфата се появили семейните стопанства и всеки обработвал сам собствената си или наета земя.
Градинарите имали предимно дворни стопанства. Те сами са се грижили за продажбата на стоките си като от началото на април до падането на първия сняг щандовете им са били неизменен атрибут на градските пазари. Брането е било съобразено с пазарните дни като тази роля била отредена на жените, а мъжете изнасяли пълните със стока кошове или сандъци.
Появата на големите градски пазари коренно променя търсенето и предлагането на зеленчуците. Производителите събирали информация за търсенето от първа ръка и така знаели какво и колко да произвеждат. Някои от тях доставяли стоката си директно в магазините и сключвали договори с тях.
Те от своя страна са били в тясна връзка с пазарите и халите, както и с българските търговци. Големите български производители следели пазара на едро, който се е намирал ту на пазара "Халер", ту на "Лехел", ту на "Бошняк".
Има сведения, че в годините преди Първата световна война на територията на историческа Унгария е имало около 100 000 български градинари.
Печалбите, изпратени у нас подпомагали българските семейства.
Огромно значение за обществото ни имат българските гурбетчии, които идват от почти цяла Европа и донасят европейски дух в току-що освободената от османско владичество държава. В трудните години след двете световни войни, по времето на режима на Ракоши или след революцията от 1956 г. българските градинари осигурявали храна и пресни зеленчуци за унгарското население.
Днес български зеленчукопроизводители в Унгария почти няма. От 1980 г. насам мнозина са се преквалифицирали в цветари, тъй като професията се оказала по-доходна.
Днес българите в Унгария имат оживен обществен живот, заедно отбелязват празниците и съхраняват духовното наследство на своите предци.
С цветя пред паметника на градинаря в Драганово бе отбелязан Денят на българо-унгарското приятелство на 19 октомври. Селото от години има тесни връзки с наследниците на българските градинари в Унгария. На събитието присъстваха инж. Иван Кишев - кмет на село Драганово, Наталия Генова - секретар на НЧ "Съединение-1888" и Каталин Йонкова - представител на унгарската общност.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
