Историята не бива да се забравя, за да се вземат поуки от нея и да не се допуска да се повтарят най-мрачните й страници.
Историята за най-големия атентат в България започва в ранната привечер на 14 април 1925 година, когато народният представител от Демократическия сговор генерал Константин Георгиев е убит. Надали тогава някой си е и помислил дори, че това ще бъде началната страница на една трагична история, а именно терорът в църквата „Света Неделя“ („Свети Крал“) в София, извършен на 16 април 1925 година.
Погребението е определено за 16 април в 15 часа в храма „Света Неделя“, където се очакват да присъстват представители на висшия държавен и военен елит – офицери, висши чиновници, част от министрите и Негово величество цар Борис III. Тук е моментът да отбележим, че това е и замисълът на атентаторите – да бъдат събрани на едно място възможно най-много влиятелни политически фигури, за да бъдат премахнати.
Как се стига дотук?
В годините след подписването на Ньойския договор голяма сила набират крайните течения в политиката. Идеологии като комунизъм и анархизъм стават все по-популярни сред обществото, а респективно с тях се засилват и различни антикомунистически движения. През 1923 година Българската комунистическа партия (БКП) организира въстание, потушено по кървав начин. В резултат правителството засилва натиска и репресиите срещу дейци на комунистическата партия, както и срещу други леви среди и интелектуалци.
От своя страна през есента на 1924 година ръководството на Военния център на партията (това е нейната военна организация) замисля организирането на акция, която да нанесе решителен удар върху държавното ръководство и репресивен апарат. Обсъжда се възможността за взривяване на „Юнион клуб“, където често се събират управляващи и военни, а един от работещите в клуба тайно подпомага Военния център на БКП. Тази идея обаче пропада, след като служителят е уволнен. Следващата възможност, на която се спират, е храмът „Света Неделя“.
Въпросите, които веднага изникват на преден план, са: кои са организаторите на атентата и как успяват да поставят взривоопасни вещества в свещения храм?
Атентатът е планиран старателно, а главно действащите лица са Никола Петров, Димитър Златарев, Петър Абаджиев, Марко Фридман, Коста Янков и още един човек, който може би изиграва най-главната роля – Петър Задгорски. Не за друго, а защото той е клисарят, благодарение на когото в църквата биват внесени 25 килограма взривни вещества. Ето как си го спомня Александър Цанков:
"И сега, след 30 г., виждам пред мен образа на този злодей - висок, строен, облечен в дълга, подобна на попско расо клисарска дреха, с подстригани мустаци, голобрад, сключени черни вежди, причесана и прилепнала гъста, мазна черна коса, с бледо мургаво лице, с поглед на орел лешояд в човешки образ."
Същият на 16 април 1925 година около 15 часа и 20 минути се качва на тавана, почуква на вратата три пъти, какъвто е уговореният знак, и тогава Никола Петров запалва фитила – експлозивът се взривява, а над черквата се издига черен облак. Главният купол на църквата се събаря, а под него се намират множество невинни хора. Пожарният командир Юрий Захарчук споделя:
"Там видях жива гробница - парчета от икони, разхвърляни шапки, ръце, окървавени глави и всичко това застлано с кръв. Всички хора бяха загубили присъствие на духа, бягаха на всички посоки, викаха."
Пораженията в църквата
Жертвите са много, трагедията е огромна, а хаос цари навсякъде. По случайност всички членове на правителството се отървават с не толкова тежки наранявания. А главната „мишена“ - Цар Борис III, изобщо не присъства на опелото, тъй като е на погребение на убитите по време на опита за атентат срещу него в прохода Арабаконак, извършен два дни по-рано.
Така макар министрите и царят да се спасяват, общият брой на загиналите е огромен – 213 души, сред които 12 генерали, 15 полковници, седем подполковници, трима майори, деветима капитани и трима депутати. Сред жертвите са бойци, сражавали се геройски за своята родина. Стефан Нерезов например е офицерът, първоначално водил Първа българска армия край Дойран. Други видни личности, загубили живота си в православния храм, са генерал-лейтенант Калин Найденов (военен министър по времето на Първата световна война), генерал Александър Давидков, генерал-майор Иван Попов, майор Никола Рачев.
Делото за атентата завършва на 11 май. Петър Задгорски се предава на полицията и признава всичко още ден след самия атентат, като прави това по съвет на своя зет Ангел Манолов. Така ръководителите на военното крило на БКП са намерени. Коста Янков е убит, а Иван Минков се самоубива преди да бъде заловен. Голямата част от организаторите получават смъртни присъди, изпълнени публично на 27 май.
Отзвукът от атентата обаче не доставя нужния ефект за БКП. Посланието до управляващите несъмнено е изпратено, отговорът от правителството обаче тепърва предстои. Още на същия ден в България е обявено военно положение, което продължава до октомври 1925 година.
Отворени обаче остават редица въпроси, сред които най-важни са причината за извършването на атентата и силата, която стои зад него. Преобладават две основни тези: че комунистическата партия е натоварена с тази задача от Москва и Коминтерна, а другата че това е чисто самостоятелна акция на Военния център на БКП.
Други историци обаче разглеждат ролята на Югославия в атентата, изхождайки от политиката на убежище, която Белград води спрямо различни земеделски и комунистически течения и която е свързана с идеята за „интегрална Югославия“ (според която държавата трябва да се простира от Словения до Черно море). Мястото на Белград в атентата се разглежда с оглед стремежа да бъде предизвикана политическа криза в България чрез ликвидиране на основните политически и военни фигури.
Интересно е да се отбележи, че Иван Манев, организационният секретар на Централния комитет на партията (ЦК) също посочва, че при един атентат Югославия може да премине към окупация на София под предлог за липса на ред и хаос в държавата, а това би наранило и партията. Подобно становище споделя и Георги Димитров.
Но атентатът в „Света Неделя“ не е просто изолирано явление. Той може да се разглежда като част от засиленото противопоставяне в българското общество в следвоенните години, за което голяма роля играе краха на възможността за национално обединение на българите. Крайните идеологии на земеделци и комунисти, противопоставящите им се антикомунистически и антиземеделски сили, явления като „червен терор“ и „бял терор“ са само щрих и от духа на епохата.
Непосредствено след атентата започват т. нар. „бели нощи“, по време на които освен погроми над дейци на БКП са извършени и репресии срещу онази част от обществото и конкретно интелигенцията, която симпатизира на левите политически идеи.
Безспорно най-кървавият атентат в българската история преди всичко повдига много разсъждения. Има ли граници силата на идеологиите, докъде се простират те, може ли целта да оправдава средствата? Изводите и отговорите на тези въпроси оставяме на вас.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
