Покрай безсмислените спорове със западната ни съседка относно общата ни история, националността на Гоце Делчев, Даме Груев и други видни български революционни деятели, забравихме, че те са се борили не само за освобождението на Македония, но и на Одринска Тракия и Беломорието. Днес отбелязваме годишнината от конгреса на Одринския революционен комитет, проведен на 28-30 юни 1903 г. в местността Петрова нива.
През 1895 г. е взето решение от основаната две години по-рано Македонска революционна организация, да бъде включено в целите освен освобождаването на Македония, така и останалата под османска власт част от Тракия. Един от основателите на МРО Даме Груев възлага на на учителя в Одринската мъжка гимназия Христо Коцев да започне да изгражда
комитетската мрежа в Одринска Тракия
Година по-късно на Солунския конгрес организацията е преименувана на Български Македоно Одрински Революционни Комитети (БМОРК), като териториите на Тракия и Македония са разделени на революционни комитети. Един от тях е Одринският. Същата година начело на революционния окръг застава Лазар Димитров. Важна роля за развитието на революционната дейност в Тракия и Одринско изиграват решенията на Пловдивския конгрес на окръга проведен през 1902 г. и председателстван от Гоце Делчев. Одринският окръг е разделен на пет района – Малкотърновски, Чокенски(Одрински), Мустафапашански (Свиленградски), Дедеагачко-Гюмюрджински и Ахъчелебийско — Скеченски (Смолянско-Ксантийски). От своя страна най-важният Малкотърновски район включвал три революционни окръга - Малкотърновски с ръководител Георги Кондолов, Лозенградски начело с Лазар Маджаров и Бунархисарски воден от Тодор Шишманов.
В градове и села закипяла трескава революционна дейност – провеждали се организационни събрания, засилила се агитационната дейност,
чети обикаляли и обучавали на военно дело
бъдещите въстаници. Във връзка планирането на въстанието на 11 юли (28 юни по стар стил) 1903 г. бил свикан конгрес на Одринския революционен окръг в местността Петрова нива близо до село Стоилово в Странджа планина. Мястото било старателно подбрано – обградена от три страни от река Велека обширна поляна. Тя имала отличен обзор и предлагала добри възможности за отбрана. Присъствали над 300 души - гости, делегати, войводи, четници, легални деятели и други. 47 били официалните делегати, като голяма част от тях били от Малкотърновския окръг. Конгресът бил открит от Михаил Герджиков и ръководен от Васил Пасков. Взето било решението въстанието да се обяви между 20 и 30 юли. Основната идея в разработения план била бунтът да има повсеместен характер, като обхване и най-слабо подготвените революционни райони, с цел да се разпокъсат турските войски и не им се даде възможност да действуват компактно срещу отделни въстанали райони. В плана на въстанието била точно определена и тактиката за провеждането му. Предвиждало се извършване на чисто бойна дейност и провеждане на саботажни акции в тила на турските войски. За сковаване, дезорганизиране и объркване на турските сили въстаническите чети трябвало да извършват
смели и дръзки нападения
срещу намиращи се в казарми или на открито турски войскови поделения, караули, часови, постове, да унищожават полицейски отряди и башибозушки потери, да разрушават важни шосейни и железопътни мостове, станции и други съоръжения, да унищожават военни складове, като при възможност предварително се сложи ръка върху намиращото се в тях имущество, да прекъсват железопътни линии и телеграфни съобщения и пр. На конгреса е избрано Главно боево тяло, което трябвало да подготви и ръководи въстанието в състав – Георги Кондолов, Лазар Маджаров и капитан Стамат Икономов. За командващ всички въоръжени чети бил избран Георги Кондолов.
Известието за избухването на въстанието в Македония заставя Главното боево тяло да се събере на извънредна среща в местността „Голямо Кокорафи”, Бунархисарско, където е взето решението въстанието да се обяви на 5-ти срещу 6-ти август, т.е. на празника Преображение (18-ти срещу 19-ти по нов стил) 1903 г. Сигналът за започване на борбата трябвало да се обяви чрез биене на камбани и запалване на огньове по височините на Странджа планина. Войводите водят четите си по върховете на планината на здрачаване погледите им са приковани от запалени огньове в селата на юг. Там войводата Яни Попов получава информация, че се готви предателство и
превантивно убива изменниците и запалва къщите им
Така пламва искрата на въстанието в Одринският революционен окръг. Само за два дни Странджа е освободена. За съвсем кратко време турската власт из целия Странджански край е премахната с изключение на Малко Търново. Турските постове покрай границата са унищожени, а гарнизоните по селата са прогонени и цялата организационна територия в района е освободена. Но, една от основните цели – Малко Търново, не е превзет. Турците получават подкрепление и се укрепват здраво. Михаил Герджиков обявява създаването на Странджанската комуна простираща се от Василико до Малко Търново.
Скоро обаче турското ръковдство мобилизира в района 40 000-а армия под командването на Шукри паша. В района на Василико, Мидия, Енияда и Ахтопол е стоварен турски десант в гърба на въстаниците. Ръководителите на бунта разбрали за грозящата ги заплаха и военният специалист капитан Стамат Икономов предложил жените и децата да бъдат прехвърлени в България, като четниците трябвало да ги прикриват и да отблъскват настъплението на турците, докато беззащитното население успее да се установи в пределите на Родината Майка. Но, това предложение било отхвърлено от другите войводи, които не желаели да оставят освободените земи без бой заради свидните жертви, които вече били дадени. Така продължаването на въстанието било оставено в ръцете на отделните участъкови ръководители. На 20 август турците предприели масирано настъпление. Чак сега била дадено нареждането беззащитното население да бъде оттеглено в България. Турските сили напредвали изключително предпазливо, забавяни от дебнещите ги възстанически чети. Това, както и провала на османския план въстаниците да бъдат обкръжени,
улеснило бягството на жените, децата и възрастните
хора в България. Последната организирана съпротива въстаническите сили дали на линията на височините Китка—Копрец—Голеш в района на Василико. На 28 и 29 август (10 и 11 септември) след ожесточени боеве многочислените турски войски принудили отбраняващите се с безпримерен героизъм въстаници да се оттеглят и от тази последна позиция.
Изкланите християни са толкова много, че не могат да се изброятОтчаяни писъци на непразни жени заглушават гората
Из рапорт на официално лице от Лозенград с дата 4 септември 1903г.:
„...На 24 август започна клането над християните. Убитите и изкланите са толкова много, щото е невъзможно да се изброят и предадат поименно. Горите и долините са препълнени с трупове на изклани и избити християни. Избягалите в горите войската гони като зайци и убива. Където срещне християнин – заколва го, или ако бяга – застрелва го. Авторът на тия злодеяния е редовната войска командувана от генералите Исмаил паша, Шукри паша Садък паша и др. Тя коли, тя убива, тя безчести жени и моми...По няколко пъти наред са обезчестени 15-год. Момичета и млади непразни жени...Много от тях, за да се спасят, избягаха по горите, а някои дойдоха и тука, в града. Избягалите в гората са нападани от войници и безчестени...Залавянето им представлява сърцераздирателна картина. Отчаяните им писъци заглушават гората, но никак не трогват жестоките сърца на бесните войници, които като диви зверове ги нападат и завличат из затънтени места, храсталаци и долчинки – и там безчестят, а сетне заколват!...Ония от тях, които потърсиха прибежище в града ни, при влизането бидоха претърсени от аскера за пари и ограбени. След тридневно пребивание в града на множество такива клетници, голи гладни и боси, по заповед на мютесарифина бидоха събрани от улиците и къщитеи вчера заран изпратени с плач и ридания към селата си, където ще намерят само пепелища!... Четирима жандари – по двама отпред и отзад- придружаваха тия клети създания. Шествието беше потресающо!... Майки, товарени с деца по гърба и гърдите, наглас ридаеха, детския писък късаше сърцата ни... Безсилен да им помогна – и аз плачех заедно с тях.... Положението на християните е неописуемо! Тяхната участ е от най-плачевните.....”
През септември 1904г. Задграничното представителство на ВМРО издава „Македония и Одринско (1893-1903). Мемоар на Вътрешната организация.” На български и на френски езици. Този документ запознава българската и международна общественост с действителното положение на българите, останали в пределите на Османската империя, разкрива причините за техните освободителни борби и описва мащабите и разгрома на Илинденско-Преображенското възстание. Мемоарът е написан на солидна документална основа, подкрепена с имена, цифри , таблици и статистики. Според него жертвите в Одринския революционен окръг са:
- 46 убити въстаници
- 2565 мирни жертви
- 66 опожарени села
- 2565 изгорени къщи
- 920 изнасилени жени
- 135 жени отведени от турците
- 12880 обездомени българи
Заветът на героя: Проклети бъдете, ако не продължите борбата
Рожденото име на ръководителя на въоръжените чети е Желязко, но по-късно е прекръстен от брат си на Георги. Роден е в многодетно семейство в Малкотърновското село Велика през 1858 г. Седемгодишен отива при брат си в Цариград и учи в гръцко училище. Гърчетата често му се присмивали на българския произход и на втората година от обучението си Георги бил изгонен от школото, защото разбил главата на едно от тях. След това чиракува на файтонджия в тютюнопродавница и най-накрая като дърводелец. След Освобождението се завръща в България и в Хасково отваря дърводелска работилница. По време потушаване на Родопския метеж на турците през 1877-78 г. е войвода в Еникьойската чета и е награден лично от княз Александър Батенберг с бронзов медал. Включва в Македонското дружество „Пирин планина”, а през 1896 г. основава клон на Одринското преселенческо дружество „Странджа” Участва в Първия конгрес на одринските дружества и заедно със Стоян Петров и Петко войвода създават таен революционен комитет имащ за задача подготовката и изпращането на въоръжени чети в Тракия. През 1898 г. се преселва със семейството си в Бургас и е делегат на Бургаското дружество на Седмия и Осмия македоно-одрински конгреси. През 1901 г. формира първата си чета, с която влиза в поробените територии с предимно агитационна цел. На следващата година влиза с втора чета и успява да изгради канали за пренос на оръжие, като също така отделя внимание и на бойната подготовка на местните сили. През май 1903 г. влиза с трета чета в Одринско и остава там до смъртта си. След обявяване на възстанието командваният от него отряд, в който влизат Паспаловската и Мокрошевската смъртни дружини, поема задачата да унищожи турския гарнизон в Паспалово. Към полунощ на 5-ти срещу 6-ти август осигурителна бойна група обкръжава селото, а водената от Кондолов ударна група започва атаката срещу турската казарма. При опит да обходи турските сили войводата е тежко ранен в корема и четниците го изтеглят от полесражението. Страдайки от непосилни болки героят посочва за свой заместник Йосиф Македончето и моли другарите си да го убият със собствената му пушка. След теглене на жребий Димитър Желязков изпълнява волята на командира си. На следващия ден е погребан тържествено. На 5 септември 1925 г. петима негови верни другари и съратници пренасят нелегално костите му в Малко Търново. В чест на комитата дал живота си за поробените си братя през 1950 г. село Мързово е преименувано на Кондолово. Днес тленните останки на войводата са положени в костницата иззидана в задната част на мемориала „Петрова нива” в едноименната местност. Върху гранитния блок са изсечени последните му думи останали като завет за възстаниците: „Делото е свято. Проклети бъдете, ако не продължите борбата.”
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
