Взривяването на самолета над Синай е удар срещу Русия и Египет
Американците изчакват силите да се пренаредят по "естествен начин", смята доц. Симеон Евстатиев
Ислямска държава се стреми да всява ужас в сърцето на противника
Обама си взе поука от злочестата война в Ирак
Путин се пази от проникването на джихада в Централна Азия
Доц. д-р Симеон Евстатиев е арабист и специалист по исляма, доктор по история, доцент по история на арабския свят и исляма в СУ "Св. Климент Охридски", където е ръководител на Университетския център за изследване на религиите и на магистърска програма "Общество и култура на арабския свят". През 2013 г. и 2014 г. е работил в Принстънския университет, САЩ. Публикациите му включват десетки научни статии и студии. Автор и съставител е на няколко книги, сред които и монографията "Религия и политика в арабския свят: Ислямът в обществото" (2012).
- Доц. Евстатиев, появяват се все повече доказателства, че руският пътнически самолет над Синай е взривен от местния клон на Ислямска държава (ИД). Ударът изглежда е насочен срещу Русия, но също и срещу туристическия бизнес на Египет. Какво се крие зад този сюжет?
- Поне ако се съди по изявленията на участници в разследването или по действията на египетските и руските власти, вероятността ИД да е взривила самолета става все по-голяма. Освен това до този момент самата ИД не е показала, че е склонна да си приписва действия, които всъщност не е извършила. Ето защо в случай, че свалянето на самолета от ИД се потвърди и окончателно, бихме могли да откроим някои важни изводи за естеството на предприеманите от протохалифата на Абу Бакр ал-Багдади действия и за техния обхват.
ИД за пореден път доказва, че следва стриктно и неотклонно идеологията на джихадисткия салафизъм, изискваща непрестанен стремеж както към буквалното прилагане на постановки от ислямските нормативни текстове – Корана и Сунната (състояща се от пророчески предания – хадиси), така и към възстановка в съвременни условия на вдъхновяващи религиозното въображение събития от ранноислямската практика. В нея е положен и нормативно легитимният парадигматичен пример на пророка Мухаммад и неговите сподвижници, които са образец за мюсюлманите във всяко едно отношение, включително и във воденето на джихада като мисионерско религиозно военно дело.
Въз основа на своя буквален прочит на ислямските нормативни източници и сунитското учение за джихада ИД насърчава воюването срещу врага на малки групи и дори индивидуално, а бойните единици нямат нищо общо с онова, което днес сме склонни да си представяме като „редовна армия“. Ключов, също нормативно обусловен, момент в тактиката за водене на джихад е и всяването на ужас в сърцето на противника. И то навсякъде, където това е възможно – не само в конкретния „театър на военните действия“, но и в пограничните области, и на самата територия на противника. Оттук и впечатлението за „асиметрия“, и трудното противопоставяне на джихадизма с конвенционални средства.
В конкретен план евентуалното сваляне на самолета от ИД е директен удар както срещу Русия, така и срещу властта в Кайро. Египет губи туристи и трупа огромни загуби, по летищата му настъпва хаос, а десетки хиляди руснаци, намиращи се в тази страна, се евакуират на фона на засилваща се паника. Заедно с тези конкретни последици за Русия и Египет, поемайки отговорността за падането на руския самолет, ИД показва, че съвсем не смята да ограничи своя джихад на територията на Ирак и Сирия. Формированието на ал-Багдади твърдо е възприело легитимиращата действията му постановка, че е в състояние на война с унищожаващите мюсюлманите „кръстоносци“, с „юдео-християнския алианс“ и техните колаборационисти неверници, управляващи повечето арабски държави и страни с мюсюлманско мнозинство.
- Русия се включи във войната на страната на шиитския алианс. Какви последствия ще има за Кремъл?
- Констатацията Ви е фактически вярна, но трябва да имаме предвид, че Москва не се ангажира на страната на шиитски алианс поради някакво свое желание да заеме тази наистина твърде неблагоприятна позиция, която ѝ носи доста негативи пред мнозинството мюсюлмани, които са сунити. Русия на първо място защитава своите национални интереси, намесвайки се в конфликта със стремеж да възвърне загубения си престиж на влиятелна световна сила и да преодолее международната изолация, в която е поставена от Запада през последните години. Кремъл иска да възстанови и утвърди по нов начин своите позиции в арабския свят и, като запази доколкото е възможно един от малкото останали светски режими там, да пренареди в своя полза геополитиката в целия регион.
Москва е пряко заинтересована да се противопостави на тенденцията джихадисти и ислямистки групировки да се окажат на нейната граница, метастазирайки към Централна Азия, изграждайки устойчиви структури и сдобивайки се с влияние на самата територия на Руската федерация. Разбира се, прякото включване на Кремъл в конфликта е продиктувано и от руски икономически интереси, свързан с контрола върху пътищата на природни суровини и ресурси в Близкия изток. Значение тук имат и историческите връзки, в случая между Русия и баасизма на фамилията ал-Асад, и традиционната културна роля, която Москва още по-отдавна претендира да играе като защитник на християнското население в Леванта, особено на територията на днешна Сирия.
Да, преплитането на тези различни фактори доведе дотам, че Русия де факто се оказва въвлечена в тази война на страната на сили, стремящи се към изграждането на „шиитска дъга“, въпреки че всъщност подкрепя светския режим в Дамаск и поставя акцент върху необходимостта от сътрудничество с „патриотичните сили“ в Сирия, включително и с национално ориентираната опозиция, ако такава се сдобие с някаква политическа легитимност на фона на преобладаващо ислямската съпротива срещу Башар ал-Асад. Това наистина е част от проблема за самата Русия – колкото и да твърди, че не воюва с мюсюлманите сунити и от перспективата на Москва това наистина да е така, от гледна точка на враждуващите както с режима в Дамаск, така и с шиитите в региона, войнстващи сунитски групировки и лидери Русия вече се превръща в техен враг номер едно наравно със САЩ и Запада.
Това вероятно е сред причините Москва да демонстрира готовност за известни отстъпки и нюансиране на предишните си позиции след наскоро проведената среща във Виена. За първи път Кремъл намекна, че не застава безрезервно зад режима на Башар ал-Асад и не изключва възможността за сътрудничество и с опозиционни формирования като Свободната сирийска армия (ССА). Включването на Москва в сирийския конфликт е нов момент в историята на руското присъствие и влияние в Близкия изток.
- Мнозина сравняват сегашната руска намеса в Сирия със съветската окупация на Афганистан през 80-те.
- Да, в Афганистан бившият Съветски съюз беше изпаднал в подобна позиция, като беше смятан за враг на ислямските сили там, но тогава и ислямските групировки на т.нар. глобален джихад едва се зараждаха в своя съвременен вид. А в Близкия изток след края на Студената война постсъветската Руска федерация няма подобен опит на пряка конфронтация с ислямски религиознополитически формирования. В този смисъл събитията, включително и негативите, могат да имат дълготрайни последици за Русия, като се вземе под внимание и оспорването на нейните позиции от страна както на Запада, така и на регионални сили като Турция. Тази позиция на Русия и отговорността, която тя поема, включвайки се във войната с определена кауза, изисква разбиране за сложността на конфликта, надскачащо тесните рамки на преобладаващо идеологизираните анализи. Те като цяло изхождат не от характера на събитията и процесите в Близкия изток, а от предварителни нагласи и пристрастия „за“ или „против“ президента Владимир Путин и сегашната власт в Кремъл.
- А Америка, която е впрегнала колосална разузнавателна и военна мощ, има ли ясна стратегия?
- САЩ, както и Западът като цяло, всячески избягваха да изпаднат в позицията, в която Русия е на път да се озове като враг на сунитските групировки, а в Сирия – и на сунитските опозиционни движения срещу режима на Башар ал-Асад. Спрямо своята наистина колосална мощ САЩ заеха позицията по-скоро на страничен наблюдател, който подкрепя „умерената опозиция“ в Сирия. В тази опозиция обаче редом до ССА воюват ислямистки сили, а в някои случаи бойци на ССА, подготвени преди това от американците, преминават на страната на ислямистки формирования, включително и на ИД. След ожесточаването на ИД, чиято бруталност хвърли региона в ужас, предизвиквайки широк международен отзвук, САЩ и предвожданата от тях коалиция се задоволяват с нанасянето на въздушни удари със спорен военен ефект. Ясна е и политиката на президента Обама, според която Вашингтон не трябва да се намесва в конфликта пряко.
Сегашната американска администрация смята, че това решение е резултат и от поуките, извлечени от злочестата война в Ирак, където след свалянето на Саддам Хусейн и пълното разрушаване на баасистката държавност имаше някакъв ред само докато американските войски го поддържаха. Веднага след изтеглянето им Ирак, а впоследствие и Сирия, потънаха в хаоса на религиознополитически конфликти, създали хаоса, в който ИД възникна и бързо надделя.
- САЩ наясно ли са кои са стратегическите им съюзници?
- Парадоксът на американската позиция по отношение в Сирия обаче е не по-малък от този на руската, само че САЩ де факто заемат страната на сунитските сили, които воюват срещу Башар ал-Асад, чиято власт виждат като „шиитска“ поради произхода му от алауитски род. Ето как, дори и на думи да се завоалира и заобикаля, в реалната политика сблъсъкът на ислямски религиозни и политически идентичности въвлича в конфликта и глобалните сили. САЩ тук се оказва на страната на сунитската опозиция, подкрепяна и от Саудитска Арабия, Катар и други сили, които подобно на Ердоганова Турция настояват за унищожаването на тираничния светски режим в Дамаск.
По отношение на Сирия световните сили са в патова ситуация: всеки един ход би могъл впоследствие да се окаже погрешен, всяко бездействие също е пагубно. Мисля си и нещо друго. САЩ имат не само най-голямата военна машина в света, а и мощен експертен потенциал, което наистина прави трудно обясними някои аспекти на тяхното поведение в хода на сирийския конфликт. Колкото и Барак Обама да държи на ненамеса, вероятно трябва да търсим и някакво допълнително, логично обяснение. Макар и засега да са намерили свое решение по въпроса за природните ресурси, включително чрез разработването на програми за шистов газ, американците остават сила със свои дългосрочни интереси в Близкия изток.
Неохотата на американците да участват пряко в конфликта вероятно може да се тълкува и като тяхно преосмисляне на възможността да се създадат условия за трайна политическа промяна, наложена отвън. Такава бе идеята, че свалянето на Саддам Хусейн ще повлече след себе си широкомащабна „демократизация“ на „широкия Близък изток“ от Рабат до Техеран.
Отчитайки този свой неуспешен опит и постигайки едно по-задълбочено разбиране за вътрешнокултурните особености на региона, Америка може би предпочита да заеме изчаквателна позиция, докато силите се пренаредят и прегрупират по „естествен начин“. Тоест, докато не проличи коя от действащите на място групировки ще надделее в спора за управление, което има капацитет да се сдобие с вътрешна легитимност, съответстваща на политическата култура в региона. Ако това е така, то може да означава и нещо друго. САЩ са се примирили с факта, че търсенето на политическа легитимност ще доведе до установяването на някакъв сунитски ислямски режим. Оттук и иначе неудачният израз „умерена опозиция“ – „умерена“ спрямо кого?
Вероятно става дума за американска и западна хипотеза, че е възможно една „умерено ислямска“, отговаряща на социалните и културни реалности, политическа сила да се сдобие с легитимност в Сирия, без да развива крайна враждебност към Запада. Това впрочем е и характерно за т.нар. „умерени джихадисти“ – наименование, само по себе си абсурдно. Те не проповядват регионален или глобален джихад, а са ограничили своето религиозно военно дело само до Сирия. Поне на думи, те също така твърдят, че биха уважили „демократични избори“ в Сирия, като са склонни да водят разговори с другите религиозни и политически групировки.
- Реалистичен ли е този сценарий?
- Уви, събитията през последната година, а и скорошният опит около Арабската пролет, като цяло опровергават целесъобразността и на такава хипотеза. При евентуално бързо и не докрай обмислено от гледна точка на алтернативата сваляне на режима в Дамаск по начина, по който бе цялостно демонтирана баасистката власт преди това в Багдад, вероятно би се установил ислямистки режим, но засега той не изглежда особено „умерен“, даже ако под това се разбира липсата на особена враждебност към Запада. Ето защо самовъзпирането на Запада да насърчи безапелационното сваляне на Башар ал-Асад сега и веднага вероятно е свързано и с основателни опасения, произтичащи от ескалацията на конфликта далеч извън региона. Този конфликт доведе не само до вътрешни проблеми с „чуждестранните бойци“ от западноевропейските страни, които се присъединиха към джихада и изграждането на халифата в Сирия и Ирак.
Ескалацията в Сирия предизвика и огромната бежанска криза, в контекста на която е на път да се разгърне заливаща Европа миграционна вълна. Русия вече е в Сирия заедно с Иран. Не зная дали това ще накара американците да променят или поне да нюансират трайно някои свои позиции в търсенето на взаимен компромис, за което те вече дават знак, но се надявам да е така, защото на този етап не виждам как конфликтът може да бъде решен без активно американско участие. Вероятно наистина може да се постигне поне някакво временно единодействие и договаряне и с Русия по този конкретен проблем.
Едно е сигурно: колкото и парадоксално да звучи, в цялата тази ситуация най-беззащитен е най-богатият континент – Европа. Въпреки не особено окуражаващите си резултати, разговорите във Виена доведоха и до едно съгласие между Джон Кери и Сергей Лавров, които заявиха, че Сирия трябва да остане „единна и светска държава“. Това е някаква, макар и минимална, надежда за политическо решение на кризата, което да избегне прерастването ѝ в широкомащабна война с участието на глобалните и регионалните сили.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
