Капитан втори ранг Радко Пенев е завършил Висшето военноморско училище във Варна през 1998-а и оттогава е офицер във флота. Част от обучението му преминава и в САЩ. От 2007 до 2010-а е във Военноморското компонентно командване на НАТО в Нортууд, Великобритания. Бил е командир на два кораба, а в момента е началник на отделение за подготовка и използване на силите във военноморската база в Бургас, където живее със семейството си. Планира и провежда военни учения и операции. Капитанът обаче има сериозно хоби - задълбочено изучава древната ни история, по-специално траките. Провокацията идва след посещение на връх Бакърлъка в Странджа, където забелязва странни знаци. Заинтересувал се и скоро потънал в трудовете на професорите Александър и Валерия Фол, Иван Маразов, Иван Венедиков, Христо Данов, Богдан Филов. Така се ражда първият му роман, „Ритуалът", излязъл неотдавна с клеймото на "Сиела". Пенев използва научните теории, за да създаде история, която съчетава реални факти, мистерия, фентъзи с любовна интрига и криминале. Именно това го прави интересен и увлекателен. Книгата е базирана на легендите за Орфей, Резос и Богинята Майка, а героите му преминават през култови за древните траки места, които в момента привличат хиляди туристи от страната и чужбина.
- Господин Пенев, какво ви се случи на връх Бакърлъка?
- Преди няколко години, заедно със семейството ми, посетихме Бакърлъка. Знаех, че там има тракийски останки, но каква е била тяхната цел – дали е било храм или укрепление - нямах представа. Върхът завършва с група плоски скали, от които се разкрива невероятна гледка към целия Бургаски залив.
Мястото притежава мистично излъчване
Просторът пред погледа и страховитата пропаст под краката ти те карат да възприемаш света с кристална чистота. Усещането излиза извън представата за нормалното. В подножието на върха, сред скалните отломъци, забелязах огромен гранитен къс, който изглеждаше необичайно - едната му страна бе равна и гладка, сякаш умишлено направено. Върху нея имаше две интересни вдлъбнатини, твърде удобно разположени, за да са случайни. Заприличаха ми на издълбани стъпала, по които човек би могъл да се изкачи нагоре, стига този скален къс да не се бе отделил от основната скала. Не се приближих, за да ги огледам внимателно и може би това предопредели всичко. Нямаше пречки въображението ми да се развихри. Възможността това да са стъпала към отдавна забравен храм, използван от жителите на онези руини на върха, изглеждаше съвсем истинска.
- От къде у вас този интерес към историята?
- Кои са били мистичните и малко познати траки, известни повече с гробниците и съкровищата си? Откъде идват? В какво са вярвали? Това са все въпроси, чиито отговори идваха трудно. Все пак този интерес си оставаше чисто аматьорски, просто за да задоволя любопитството си. Едва след като идеята за „Ритуалът" се оформи достатъчно ясно, романтичната представа за траките постепенно се изчисти и трансформира. Признателен съм и на Йордан Стефанов, дългогодишен директор на музея в Исперих, чиито предположения за кухина под Свещарската могила дадоха допълнителен тласък, за да завърша историята си. А
като ученик ненавиждах историята
Сухото изреждане на факти и дати, които ни караха да зазубряме в училище, все още ми носи негативно усещане. За щастие родителите ми не изпускаха контрола върху мен и брат ми и успяха да направят и от двама ни отлични ученици, дори и по история. Професиите им бяха далеч от историята и археологията. За съжаление, баща ми отдавна не е между живите. Искаше ми се да можех да поговоря с него, докато пишех книгата. Неговото ясно и директно отношение ми липсва твърде много.
- Какво ви накара да напишете този роман?
- За траките, извън научните публикации, сякаш се знае твърде малко и това дава широко поле за спекулации от всякакъв вид. Ясно се различават два основни полюса – онзи на научните трудове, предназначени за тесните специалисти и друг, диаметрално противоположен, на любителите на фантастиката и мистификациите. Като че ли вторите преобладават и това създава нереална аура около древните хора, която аз намирам за излишна, дори донякъде вредна. Желанието ми бе да създам образ, който да е достатъчно достоверен исторически и все пак да бъде интересен на читателите. Предполагам, че „Ритуалът" би могъл да се впише в познатата схема от романите на Дан Браун, макар и да не съм я преследвал целенасочено. За мен историята е водеща, тя трябва да докосне сърцата и душите на четящите. Романът ми е наситен с исторически факти и препратки. Определям го като трилър, който притежава по малко от всичко, без да се превръща в нелепа смесица от жанрове.
- С темата за емиграцията обаче не претоварвате ли твърде много сюжета?
- Емиграцията е изключително подценяван проблем, за който, освен да се говори, нищо друго не се прави. То е бягство, борба за оцеляване и резултатите вече са налице. Държавата и всеки един от нас понася последствията, но не си дава сметка за това, вкопчен в собственото си оцеляване. Изтичането на човешки потенциал е катастрофално, а с темповете, с които то се случва у нас, е пагубно. Умишлено не съм акцентирал върху него в книгата си като съм оставил читателят да си създаде свое собствено усещане. Главният герой, Петър Георгиев, успява да намери мястото си в чужда държава, защото не го е намерил у нас. Въпреки всичко, обаче, накрая той остава тук. Всеки един може. Надявам се повече млади хора да намерят причина да останат в страната си, дори това да не е свързано с тайни тракийски ритуали.
- При отговорната ви работа кога имате време за хобито си?
- Желанието определя възможностите. Крада отвсякъде - от обедните почивки, нощите, от семейството ми, докато гледат телевизия или четат. Затова и писах романа три години.
Зарових се дълбоко в проучванията
на фактите защото смятам, че за да има стойност един разказ, той трябва да е с достоверна историческа обосновка. Отговорността ми към читателите наложи тези проучвания. Налагаше се да чета стотици страници само, за да напиша една фраза правилно. Получи се художествена интерпретация на исторически достоверни факти.
- Имали ли сте рискови моменти при плаванията си?
- Трябваше да стоварим десант на непознат бряг. Вълнението беше сериозно, от порядъка на пет-шест бала и прибоят се простираше на стотици метри навътре в морето. Всичко бе станало бяла пяна, сякаш цялото море кипеше. Когато насочих кораба към брега, дъното вече не беше онова, което очаквахме. Наложи се да маневрираме докато намерим проход и носът на кораба да докосне брега на подходяща дълбочина. Това отне ценни минути и кърмата започна да се накланя към брега. Стоварихме десанта, но снемането и изтеглянето обратно вече изглеждаше невъзможно. В подобен случай, когато вълните се стоварват със страшна сила върху корпуса и вятърът те натиска към брега, опасността да заседнеш е реална, а това означава гибел за кораба. В подобни моменти се вижда колко струва всеки един от екипажа. Хора, които са изглеждали несериозни преди, действат като машини, докато други се стряскат и парализират. Тогава ти става ясно колко е важно всеки да е на мястото си, да знаеш, че можеш да разчиташ на него.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
