На 27 ноември в Ямбол култовата група ще чества 40-ия си рожден ден
На 27 ноември в Ямбол с голям концерт "Диана експрес" ще отпразнува рождения си ден. Точно преди четиридесет години оттам започна пълното с неизвестност, очарование и риск пътуване на култовата група из дебрите на българския рок. Много скоро след това милиони запяха "Душа", "Две праскови и две череши", "Блус за двама", а пълните зали в Куба, Виетнам, Съветския съюз белязаха с мощни аплаузи пътя на групарите. Поне седем златни хита има в актива на "експреса". Това са все песни, които се знаят от милиони и които до днес не се забравят. В периода 1980-1982 година групата е номер едно в България.
И децата, и възрастните са категорични, че най-желана е онази приказка, която е хубава и дълга. Четири десетилетия след първите акорди приказката "Диана експрес" не свършва. Хиляди почитатели в големи градове и малки градчета и днес се радват да видят на живо Митко Щерев, Илия Ангелов, ветерана Бисер Йосифов и младите попълнения барабаниста Бисер Йосифов и соло китариста Александър Георгиев.
- Г-н Щерев, какво си спомняте от първия концерт?
- Беше в спортната зала пред близо 3000 зрители. Имаше питка с мед и пожелания. Много исках да тръгнем от моя роден град. Все пак името на групата дойде с влака София-Ямбол, който се наричаше "Диана експрес". Затова се вълнувам и сега, когато ще почетем юбилея. Времето е пред нас. Надявам се, че до края на май през следващата година ще изнесем концерт в голяма зала, "40 години "Диана експрес" и приятели".
- С някои от хората от групата влязохте в тежки конфликти през годините... Бихте ли си простили и застанали заедно на сцената?
- Не предполагах, че когато стана на 60 години, ще ми се наложи да ходя по съдебни зали. Първият път ме съди Лили Иванова, вторият - аз съдих Максим Горанов и колеги от неговата група. Те си позволиха да погазят закона за авторското право, използваха моя музика и се представяха за "Диана експрес".
Четири години се мъкнах по съдилищата. Признавам, че през това време ми беше много тежко, бях огорчен от случващото се, питах се дали заслужавам това, дали не съм направил някаква грешка... Сега не изпитвам към никой нищо лошо. Бих поканил всички двадесет човека, които през годините са работили в групата, с изключение на Максим Горанов и Цветан Банов.
- Защо?
- Като си спомня какво се случваше и говореше в съдебната зала, не мога да направя компромис и да прекрача границата на толерантността. Човек може да зачеркне нещо, друго да се опита да забрави, но има думи, които остават и не могат да се заличат от съзнанието.
- В автобиографичната си книга "Забравих си часовника на пианото" пишете, че от дете често сте се питали: Кой съм аз? На 68 години имате ли вече отговор на този иначе не лек въпрос?
- Нямам. И съм още по-объркан. Явно съм от хората, които обичат да се борят със себе си, да се променят. Това е хубаво, но изглежда съм прекалил. Променил съм се толкова, че вече не мога да кажа, какъв съм бил.
- Разделяте се с най-големите български звезди: Емил Димитров и Лили Иванова, за да правите своя група. Не се ли страхувахте? Преценихте ли риска? Толкова ли бяхте сигурен в себе си?
- Разбира се, че не съм бил. Но най-голямата грешка на младите е, че си мислят, че няма да остареят. Тогава бях на 26 години. Не исках да продължавам да пиша песни за Лили и Емил. Усещах, че вече ги правя по един и същи начин. Това не ме удовлетворяваше. Струваше ми се, че ако направя група, ще мога да експериментирам. При това с голямо удоволствие.
- Или да си забиете ножа?
- Нека младите композитори знаят, че който експериментира - или печели, или губи. По средата - няма.
- В началото "експресът" тръгва доста трудно, твърдят историците...
- Така е. Аз обаче явно съм късметлия, защото първият албум на "Диана експрес" излиза през септември 1974 година. От гледна точка на планирането това е много добре. Улучили сме точното време и точното място. В този момент има голяма нужда от рок. Това е първата дългосвиреща плоча в родната поп музика. Няколко месеца след това излезе и големият диск на "Щурците".
- Какво стана с този ваш албум?
- Бяха смутни времена. Рок музиката бе заклеймявана. В Съюзът на композиторите я смятаха за несериозна. Нямаше шансове да я пуснат по радиото.
- Кой е солистът в това издание?
- Бях си въобразил, че ще ставам певец. Нахалството ми стигна до там, че изпях всичките песни. Добре, че имам качеството да си правя точна преценка. Мога да слушам музиката си от дистанция. Все едно не е написана от мене. През 1975 година дойде Васил Найденов, първият истински солист на "Диана експрес". Тогава се роди шегата, че за да се убедя, че не мога да пея, трябваше да запиша с гласа си цял албум.
- Прогнозирахте ли блестящата кариера на Васил Найденов?
- Тогава търсех певец. Доведе го общ приятел и той изпя две песни. Много го харесах и му казах, че започваме. Не съм имал време да мисля дали Васил ще стане голяма звезда. Ние трябваше бързо да подготвим репертоар и да тръгнем на турне. Това беше главното. Кефехме се страхотно, докато не изпотрошихме три летни театъра и след това ни наказаха една година.
- Песента "Адаптация" ли беше звездният ви миг?
- С тази песен нещата са спорни. Когато трябваше да я запишем за едноименния филм, преслушахме над 25 души. Половината от тях бяха актьори. Такава беше волята на режисьора Въло Радев. Аз настоявах да пее Васил Найденов, който все пак бе човек от групата. Въло също избра него, но и Милица. В "Балкантон" направихме запис с двамата, заедно с "Диана експрес". Дори ни снимаха в сериала. Скоро след това обаче ни наказаха. Групата бе заличена, а в радиото обявяваха, че "Адаптация" се изпълнява от Васил Найденов и оркестър. Така тръгна. Печели всички класации и до днес Васко продължава я пее с огромен успех.
- Почти всички песни на "Диана експрес" са написани от вас. Защо не допуснахте други композитори?
- Една група трябва да има стил и автентичност. Затова най-добре е сама да си композира. Така правят 85 на сто от колегите по света. Шарл Азнавур и Рей Чарлз също сами пишат песните си. За да създам репертоара на "Диана експрес", за репетиции, зали, за оборудване, осветление, апаратура, ефекти, в първите десет години освен много труд съм дал и много пари - в днешни измерения са поне 200 000 лева.
- Вложили сте много, а как се почувствахте, когато искаха да ви я откраднат?
- Един от китаристите и барабанистът взеха моите хитове и започнаха да ги свирят като "Диана експрес". Кофти ми беше не толкова заради името, а заради музиката. Защото тя е написана и аранжирана от мен. Принадлежи ми сто процента. Не може никой да си я присвоява и разполага с нея. Все пак аз съм й посветил десет години от живота си. Имало е моменти, в които съм продавал мебелите си, за да има пари за групата.
- Казвате: "Диана експрес" разби семейството и здравето ми. Какво се случи?
- Направих дескенезия на жлъчката. Това стана, когато ме задължиха да напиша музиката за филма "Човек от народа", посветен на юбилея на Тодор Живков. Казах, че ни предстои лятно турне. Те отвърнаха, че ако не свърша, каквото искат, лятно турне няма да има. А хората от групата имаха семейства, разчитаха на парите, които ще спечелим от концертите. Наложи се сутрин да ставам много рано и да работя до полунощ. Отделно концертите... Има и още една причина да не искам да напиша музиката на филма за Живков. Знаех каква мощна атака ще има след това от Съюза на композиторите. Когато излезе филмът "Осъдени души" и музиката имаше голям успех, ме изкараха плагиат, ямболски циганин, акордеонист, който не знае нотите. Вече нямах нужда да ставам известен в киното. Не исках да се набутвам в тези неща. Знаех какво ме чака. За музиката на "Човек от народа" се бяха наточени поне четири народни артисти. Те после щяха да тръгнат срещу мен. И все пак ме задължиха. В Шумен, малко преди концерта, от преумора припаднах и влязох в болницата. А колкото до семейството ми, то бе пожертвано, след като един от барабанистите ми влезе в любовни отношения с бившата ми съпруга.
- Какво си спомняте по-често: радостните моменти или огорченията?
- Явно в предишния живот съм бил много лош човек, за да ми се случат всичките тези неща. И то най-вече от колегите, с които съм работил. Певецът Георги Станчев пише в интернет, че е работил в групата две години. Това е лъжа, а истината е само шест месеца. Освен това твърдеше, че е спечелил "Мелодия на годината" с "Душа". А песента съм написал аз. Това е тотално неуважение не само към мен, но и към другите, които бяха в групата тогава. Когато "Душа" победи, хората не го знаеха как се казва.
- Защо ви забраниха?
- По време на голямото турне през 1976 година имахме в репертоара си освен българските песни и пет парчета на "Дийп Пърпъл". В Русе билетите бяха продадени десет дни напред. Имаше толкова публика, че конна полиция пазеше района. Когато концертът свърши, хората бяха побеснели. Не знам защо. Погледнах от сцената и като си спомня, и до днес настръхвам. Нямаше нито пейки, нито циментовите стойки, само черна земя. Явно у младите бе натрупана много енергия и този бе начинът те да я изразходват. След като случката се повтори в Шумен и Търново, ни забраниха за една година. Така през 1977 се разпаднахме. Две години след това отново се събрахме същите тези хора. Салоните веднага се напълниха, защото хората ни знаеха. Един ден имахме четири концерта един след друг, като прожекции на кино. Но подобни неща се случваха и на другите колеги. Тогава това бе най-голямото забавление.
- Забравяте ли си често часовника на пианото? Връщате ли се към детството?
- На 68 години то много избледнява. Особено като имам двама внуци и една внучка. Не съм от дядовците, които се правят на много заети. Обадят ли ми се, оставям музиката и бягам при децата. Скоро Мишел, който е на четири години, ме загледа загадъчно и ме попита: "Дядо, вярно ли е, че си много известен?"
Явно са говорили за това в детската градина. Стъписах се и отвърнах: "Вярно е, но преди всичко съм твой дядо". Аз се оглеждам в тях и не ми трябва да се връщам назад.
- Спомняте ли си за съученика си от Пловдивската музикална гимназия Диньо, който всеки ден ви е купувал баничка, защото сте нямали пари?
- Когато имам концерт под тепетата, винаги го каня. Виждам се от време на време и с други приятели от сиропиталищата. В моето детство пансионите бяха добро място за деца от бедни семейства като мен. В Ямбол, когато завършвахме седми клас, осем мои съученици бяха пълни отличници. Всичките станаха висшисти.
- На кого благодарите за всичките хубави неща, които ви се случиха?
- На много хора. На класната си Арабаджиева, която ме хвана за ръка и от Ямбол ме заведе в музикалното училище в Пловдив на изпити. Тя се държеше с мен като майка, а когато ме приеха, бе истински горда. Благодарен съм на учителката си по пиано Румяна Гарвалова, уникален човек. Обичам я не само аз, но и още страшно много хора. Тя бе един Христос в женска версия. Прекланям се пред проф. Пенка Минчева. Благодарен съм много на моя учител по акордеон, великия Асен Овчаров, основоположникът на първия български Биг бенд, който така и не получи необходимото признание. Естествено, трябва много да благодаря на Емил Димитров. Той беше човекът, който ме вкара в най-високите кръгове на поп музиката. Тогава гилдията беше капсулована и никой от провинцията не можеше да влезе в нея. С Емил отидох в "Балкантон" и влязох за първи път в студио, в зала "България", направих аранжиментите на "Моя страна" и други знакови негови песни, дирижирал съм хор... Той пишеше музика като европеец, а не като българче юначе.
- Канили са ви да останете в Париж, за да пишете музика?
- Когато отидохме, Емил беше на върха като автор. Тогава "Моника" (Моя страна) и "Песен за моряците" бяха номер едно в Германия, Белгия, Холандия... Ако беше останал, щеше да бъде топкомпозитор на Франция, но трябваше да се раздели с публиката. Там той не можеше да бъде голям певец.
- А вие?
- Отидох в Париж след осем години в Дом за сираци. Знаех сто думи на френски, не ми достигаше култура, смелост, авантюризма. Големият град ме уплаши, а и току-що се бе родила дъщеря ми Надежда. Ако бях останал, животът ми щеше да бъде друг. Бях пълен с енергия, започвах да ставам добър композитор, щях да направя голяма кариера. Не съжалявам. Така ми е било писано.
Дядо, ти си голяма работа
След едно успешно лятно турне, преди две седмици, точно по Димитровден, "Диана експрес" гастролира в Лондон. Старинната зала със 700 места е препълнена. "Адаптация" и "Влюбено сърце" се изпълняват изцяло от публиката. "Не плачи за мен, България", песента на Илия Ангелов, вдига градуса на вълнението до червено. Четири биса бележат края на страхотния празник.
След концерта са феновете, прегръдките, снимките. Организаторът е доволен: Това е най-хубавият концерт в тази зала през последните две години. Всичко вече е свършило и авторът на "Осъдени души" върви към хотела заедно с дъщеря си Надежда, зет си и седемнадесетгодишния си внук и двамата Димитровци. Семейството живее в Германия, но е дошло в Лондон специално заради "Диана експрес". Закъснели почитатели продължават да спират Митко и да молят за снимка. Малкият гледа особено. Странно му е. Накрая не издържа: "Дядо, ти си имал много почитатели, бе! Голяма работа си." Гордо мълчание последва думите на момчето. Никога не е късно да научиш още нещо дори за най-близките си роднини.
Вижте всички актуални новини от Standartnews.com
